Апартаментът, както обикновено, посрещна Виктор с тишина и спокойствие. Никой не изтича да го посрещне, никой не го засипа с въпроси за изминалия ден. На мъжа това напълно му допадаше.
На петдесет години той не мечтаеше за друг живот. Макар околните все още да се опитваха да го вкарат в „правия път“, да го подканят, докато не е късно, да си намери нова съпруга и да създаде деца. На неговата възраст!
Не, той, разбира се, изглежда с десет-петнайсет години по-млад от връстниците си – благодарение на фитнеса, плуването, здравословния начин на живот, – но фактът си е факт. Да се създава семейство на петдесет години вече е някак късничко. Има си жена, тридесет и пет годишната дългокрака Яна, приличаща на фотомодел, при това мъдра, разбираща, много удобна.
Класика в жанра – той е шефът, тя е секретарката. Връзката им вече седем години устройваше и двете страни. Виктор – периодичните срещи, красотата и младостта на Яна, лекия ѝ характер.
Яна – високата и стабилна заплата, пътуванията, скъпите подаръци, помощта във всички въпроси, които периодично възникваха. Яна произхождаше от неблагополучно семейство. Някога се бе измъкнала и се бе изградила сама.
Но там, в онзи дом, бяха останали по-малки братя и сестри, които от време на време се забъркваха в разни неприятности. Яна по някаква причина смяташе за свой дълг да им помага, понякога с помощта на Виктор. Мъжът дори се замисляше да ѝ намери добър психолог, за да я отърве от тази нездрава свръхотговорност към по-малките. Всички те вече бяха възрастни хора.
Щом Яна можа да стъпи на крака, и нейните братя и сестри могат. Но нали за това трябва да се трудиш, да правиш нещо. Влюбени ли бяха Виктор и Яна един в друг? Очевидно имаше симпатия, разбиране, уважение.
Всъщност това си беше взаимоизгодно сътрудничество, ако трябва да сме напълно честни. И не беше толкова зле по съвременните мерки. А любов? Дълго време Виктор смяташе, че това е измислена дума, че любов не съществува в природата.
Почти до четиридесет години се придържаше към това мнение, докато в живота му не се появи за някакъв чудесен миг Вика. Даже имената им си приличаха – Виктор и Вика. Случайност ли беше това? Сега вече нямаше значение.
Виктор често я споменаваше, макар че от момента, в който тя му каза, че между тях всичко е приключило, бяха минали повече от десет години. Но как да забрави тези пронизващи тюркоазени очи, кожата с меден оттенък, дългите руси коси, които се спускаха с меки вълни под раменете? А онзи смях, от който душата мигновено се стопляше и развеселяваше?
Виктор си взе душ, преоблече се в пижама и се отпусна на дивана, включвайки големия плосък телевизор. Днес му предстоеше свободна вечер, само за него.
Яна предложи да отидат на някаква изложба. Тя определено искаше да се видят, но не и днес. Денят бе твърде тежък и не само в работен план.
В офиса, както винаги, беше перманентна лудница, а Виктор всъщност харесваше такъв ритъм на работа. Просто утре бе годишнината от трагедията. Мъжът никога не отбелязваше тази дата с някакви специални действия и ритуали, но тя завинаги се беше врязала в паметта му.
И когато се приближаваше паметният ден, Виктор се чувстваше неспокоен, тревожеше се, отново се връщаше в миналото, опитваше си да представи как би трябвало да се държи, за да се развият нещата иначе. Не можеше днес да се разхожда с Яна по изложби, а после да седи в ресторант и да си говори и да се усмихва, сякаш нищо не е било. А и Яна нямаше защо да вижда киселата му физиономия, щяха да го направят друг път.
Виктор уважаваше Яна за това, че се бе изградила сама. Добра жена, чудесен човек, добросърдечна, целеустремена, работлива. При това е потресаваща красавица и, изглежда, все пак го обича. Той би искал да ѝ отвърне със същото, но явно си беше роден да обича само веднъж.
Сега Виктор бе начело на цяла мини-империя – верига автосервизи. Бизнесът носеше отлични доходи. Мъжът отдавна можеше да си позволи всичко, което пожелае.
Скъпи автомобили, пътешествия до всяко кътче на света. Ако трябва да сме честни, вече дори не му се налагаше да работи, защото натрупаното му състояние би стигнало за няколко човешки живота. Но на Виктор му харесваше цялата тази дейност – срещи, борба с конкуренцията, търсене на нови решения, разширяване на бизнеса.
Все едно увлекателна игра. Изобщо не възнамеряваше да се отдръпва от работата в скоро време. А започна с една малка автомонтьорска работилница, отворена в двора заедно с приятеля му от детинство, Серьожа.
Сега и Серьожа беше забележителна личност. Притежаваше няколко автосалона в града. В един момент професионалните им пътища се разделиха, но двамата все още си оставаха близки приятели.
За разлика от Виктор, Сергей беше женен за трети път и имаше общо шест деца. Всички тях Серьожа обичаше, за всички се грижеше, всички издържаше. Понякога целият му клан се събираше в някой от рождените дни на Серьожа.
Беше внушителна гледка, няма спор. „Дон Корлеоне“ – шегуваше се Виктор с приятеля си. Серьожа се усмихваше гордо, оглеждайки потомството си с щастлив поглед.
А Виктор…
Виктор беше самотен петдесетгодишен мъж. Около него, разбира се, винаги се въртяха достатъчно жени от най-различни възрасти. Все пак беше завиден ерген.
Но бурните и многобройни връзки останаха в миналото и причината не беше дори възрастта му. Просто срещата с Вика го беше променила дълбоко. След нея вече не беше същият.
Утре Виктор щеше да отиде на мястото, където можеше да бъде насаме с любимата си. Това беше гробището, с желязната ограда и скромен паметник със снимката ѝ. Вика от портрета го гледаше толкова весело, толкова безгрижно.
Тя завинаги остана млада и щастлива. А Виктор щеше да отиде по-късно, привечер, за да не срещне там никого от нейните роднини. Искаше да остане без свидетели.
А и не му трябваха излишни въпроси. Говорителят от екрана обясняваше нещо за нестабилната икономическа обстановка в града. Тъжна история.
Виктор се грижеше работниците му от веригата сервизи да получават достойна заплата. Финансовата мотивация е най-силна. Това е ясно като две и две.
И хората се стараеха, трудеха се, изпълняваха плановете, държаха се за работното си място. Но наистина нямаше недостиг на хора, които живеят под прага на бедността в този град. Времената са трудни.
Особено жал му беше за децата. Дори спонсорираше няколко приюта и често превеждаше солидни суми по сметките на фонд за подпомагане на малки болнични пациенти. Благотворителността беше неразделна част от живота му.
Така правеха всички влиятелни и успели хора, които Виктор познаваше. Някои се опитваха да изкупят грехове. Други по този начин благодаряха на съдбата или на Бог за късмета си.
На Виктор просто му беше жал за нещастните деца. Ето и днес, например. Излезе от супермаркета, в който се отби след работа.
Забързано се запъти към колата си. И усети как някакъв поглед го следи. Сякаш леко го парна по врата.
Обърна се и видя момиченце. Съвсем дребничко, не по-голямо от десетгодишно. Слабо, облечено с яке не по мярка и износени, изцапани маратонки.
Разрошено, занемарено – явно от неблагополучно семейство. То не просеше, не се опитваше да изкара пари, миейки коли, както правеше групичка връстници момчета, които се навъртаха на този паркинг от лятото. Просто седеше на ниския бордюр и гледаше Виктор много внимателно.
Той тъкмо се канеше да седне в колата и да си тръгне, но… Жал му стана за детето. Ами ако това момиче се нуждае от помощ? Мъжът въздъхна и решително се отправи към мъничето.
То се стресна, наежи се. Уличните деца живеят с очакването за някакъв капан и, в общи линии, имат право.
– Гладна ли си? – попита само Виктор, докато оглеждаше жалостиво момичето.
Отблизо тя му се стори още по-слаба и бледа, отколкото я видя отдалеч, но беше много симпатична. Правилни черти на лицето. Огромни очи с изумрудено-аквамаринен оттенък.
Толкова крехка, нежна. Как ли родителите ѝ не оценяват такова чудо. Това дете трябва да бъде отглеждано, пазено, радвано.
– От вчера нищо не съм яла – призна момиченцето, свеждайки поглед. Сякаш ѝ стана неудобно да си го признае. Сърцето на Виктор болезнено се сви.
Той се замисли трескаво с какво да я почерпи. В торбата си имаше само ръжени сухари, сирене и вино. Едва ли нещо от това ставаше за детето.
Тогава погледът му се спря на павилиона за печива в края на паркинга.
– Обичаш ли кифлички? – поинтересува се мъжът от новата си малка позната.
– Да! – кимна момиченцето и се усмихна.
Лицето ѝ при това се озари от някаква особена светлина. Тя се превърна в истинска красавица. Виктор я погледа няколко секунди, възхитен от това чудно дете, и бързо се отправи към павилиона.
Момиченцето остана да седи на бордюра. Гледаше внимателно мъжа, който ѝ бе обещал почерпка. Докато чакаше реда си, Виктор се опитваше да си спомни къде може да е виждал това дете преди. Лицето ѝ му се струваше до болка познато.
А когато момиченцето се усмихна, още по-силно го сграбчи онова странно усещане. Искаше му се да разбере историята на детето, но дали тя ще му я разкаже? Децата, принудени да оцеляват на улицата, обикновено са много предпазливи и неразговорливи.
Пък и… случва се да са хитри и изобретателни. Такива истории могат да ти наговорят, да ти се завърти свят. Виктор купи цяла кесия с най-различни кифлички и бутилка сок, връчи ги на момиченцето.
Очите ѝ светнаха от радост. Детето веднага измъкна една баничка и я захапа жадно.
– Благодаря, много е вкусно – показа то доброто си възпитание.
– Моля – усмихна се Виктор. – Може би ти трябва някаква помощ? Имате ли родители?
– Родители нямам – призна момичето. – Отглежда ни баба, но тя ни е двоюрдна баба, не ни е истинска.
– Баба, това е добре. Защо тогава си толкова гладна? Защо не си яла от вчера? Баба ви не ви ли храни?
– Малко са ни парите – наведе очи детето. – Не стигат. Баба има син, който пие, той ѝ взе всичките пари от портмонето. Ето затова днес тя тръгна да събира бутилки, аз ѝ помагам. Просто бях седнала да си почина. Арсений с момчетата мие коли тук, та довечера ще съберем за вечеря нещо.
– А кой е този Арсений?
– Брат ми.
– По-голям ли е?
– Не, аз съм по-голяма с цели десет минути. Баба така казва, обаче той се ядосва и не вярва. Казва, че щом е момче, трябва той да е по-големият.
– Значи сте близнаци?
– Да, баба казва, че сме „царска двойка“. Първо мислех, че нашите родители са били царе, а после разбрах, че наричат така близначетата, когато се родят момиче и момче заедно.
– Ами да се обадим на социалните? – предложи неуверено Виктор. – Ще вземат теб и Арсений на по-добро място, където ще имате чисти легла, закуска, обяд и вечеря. Ще учите на спокойствие, няма да се налага всеки ден да изкарвате пари за храна.
При споменаването на приюта момиченцето изведнъж се промени, напрегна се, сви се като пружина. Само допреди миг се усмихваше, ядеше баничка и си клатеше весело краката, а сега гледаше Виктор със страх и подозрение.
– Недей да ни пращаш в детски дом! – писна тя, скочи от бордюра и хукна нанякъде, здраво стискайки кесията с кифличките. Виктор се наруга наум. Как можа да бъде толкова непредпазлив!
Разбира се, момиченцето се уплаши при споменаването на сиропиталище. Много деца от такива семейства смятат приютите за зло, не разбират, че често там би им било къде по-добре, отколкото в родния дом.
Виктор въздъхна и си наля в чаша вино. Днес му трябваше малко разпускане, може би щеше да има късмет и да заспи бързо, та да спи до сутринта без сънища, макар че надали. По-вероятно, както в такива дни обикновено, да се върти дълго и да си спомня, да си спомня…
Всъщност Вика непрекъснато бе в мислите му, по един или друг начин. Имаше доста нейни снимки, от онова време, когато още се отпечатваха. На някои от снимките са двамата – щастливи, влюбени, на други е само Вика, красива девойка с открита, топла усмивка и великолепни, ярки очи.
На Виктор му харесваше да я радва и изненадва. Харесваха му искрените ѝ реакции, смехът ѝ, възхищението, благодарността. Те го правеха истински щастлив.
До Вика той се чувстваше силен, значим, почти всемогъщ. Тя се появи в един от офисите на Виктор едно лято. По това време трийсет и осем годишният Виктор вече беше собственик на верига автосервизи. Бизнесът се развиваше стремително, парите течаха като река.
Той бе свикнал с живота на заможен мъж, който може да си позволи всичко. Излизаше с красиви жени, на които, разбира се, не обещаваше нищо. Смяташе, че още му е рано да се обвързва с брак.
И без това му беше добре – любимата работа, хубави момичета, пътешествия, барове, клубове, забавления. Не, той не беше някакъв късметлия, който да е получил всичко на готово от богат баща. Заедно с приятеля му Серьожа му се беше наложило да мине през дълъг и тежък път към успеха. И учене, и грешки, и денонощен труд, беше неизбежно да си чукаш главата, така се трупаше опит.
Виктор по природа беше сериозен и целеустремен, но сега, когато бе успял, смяташе, че има право да се наслаждава на живота, без да стига до прекаляване и крайности.
И един ден този преуспяващ бизнесмен забеляза в централния офис младо момиче, ново лице, което не бе виждал преди. Виктор до ден-днешен помнеше този момент.
Качваше се по стълбите към втория етаж, където се намираше кабинетът му, а насреща му слизаше ефирно, грациозно създание. Млада стройна девойка с лъчезарни, тюркоазени очи и облечена в светла рокля на розови цветчета. Тънката материя се плъзгаше по изящната ѝ фигура.
Точно в този миг през прозореца падна слънчев лъч върху момичето. Тази дребна подробност придаде на непознатата някакво вълшебно излъчване. Тя само мина с лек поглед по Виктор и продължи надолу, сякаш бързаше, а той… той се спря и я проследи с очи.
После от колеги научи, че в икономическия отдел са изпратени трима студенти на практика от местния университет, за да трупат опит, и Вика била една от тях. Разбира се, първоначално Виктор се опитваше да я изхвърли от главата си. Колко хубавици имаше около него! А тя бе съвсем млада, само на двайсет години, почти дете, и дори прекалено чиста, прекалено неопитна.
Той – шефът, тя – младата стажантка, не беше за него. Но Виктор не можеше да се владее. Навсякъде търсеше Вика с поглед, като ученик си търсеше предлози да пресече пътя ѝ някъде в коридора, защото само присъствието на това момиче го изпълваше със сили и енергия.
Такова нещо не му се бе случвало никога дотогава. Вика му се явяваше и в сънищата, непрекъснато присъстваше и в мислите му. С времето, когато момичето свикна в офиса и разбра кой кой е, тя започна да поздравява Виктор, да му се усмихва, да го пита за разни неща.
Мъжът се смущаваше от близостта ѝ, понякога чак думите му секваха. Надяваше се отчаяно това да остане незабелязано за околните и най-вече за самата Вика, защото… все пак не искаше да я плаши и притеснява, а и отлично разбираше, че отстрани изглежда банално – интересът на възрастен, влиятелен човек към млада красавица, типична неравностойна връзка.
Веднъж се случи Виктор да остане до късно в офиса. Той често работеше извънредно. Застоя се до тъмно.
Както обикновено, излезе от сградата, кимна на охранителя и се запъти към паркинга. Още по пътя забеляза с крайчеца на окото някаква фигура, която крачеше към бариерата. Офисът беше в промишлената зона, спирката – далече. Навярно някой служител. Виктор реши да го настигне с колата и да му предложи да го закара.
Щом се изравни с човека, Виктор изтръпна. Беше тя, Вика. „Какво съвпадение!“
Той спря колата, отвори вратата.
– Качвай се, ще те закарам до спирката.
– Благодаря.
Видимо се зарадва Вика, обиколи бързо колата и седна на предната седалка до шофьора. Сега беше съвсем близо – прекрасна, млада, толкова чаровна и желана. А на Виктор не му отиваше да показва чувствата си.
Да прикрива емоциите си, разбира се, умееше, но с Вика това ставаше все по-трудно.
– А ти защо си останала толкова късно? – попита мъжът, за да разсее неловкото мълчание.
– Дълга история… – Вика сведе поглед и се натъжи. – Ще ти кажа, ако искаш.
– Какво се е случило?
– Заради мен се прецака един отчет. Анна Матвеевна ме помоли да ѝ донеса кафе, а аз… Аз съм си тромава. И го разлях върху отчета. Тя се ядоса и ме накара да го препиша. Затова се забавих.
„Ей, тая Анна Матвеевна“ – процеди Виктор наум. На него тя му беше просто „Анька“, братовчедка, която беше назначил за началник на икономическия отдел. Още от дете си беше с кофти характер. Ето, че се е изкарала на беззащитната стажантка. При положение, че всички отчети се пазеха в електронен вид при секретарката, Анна чудесно го знаеше. Ала така бе решила да демонстрира властта си.
Горката Вика. Колко късно беше. Добре, че Виктор също се бе забавил, иначе момичето щеше да върви сама в тъмницата през промишлената зона, където тичат кучета и се мотаят странни компании.
– Хайде да те закарам до вас – предложи изведнъж Виктор. – Къде живееш?
– На „Вишнёвая“.
– Чудесно, по път ми е – излъга той. Всъщност трябваше да кара в съвсем друга посока… Но толкова искаше да удължи чудесния миг – да бъде с Вика насаме, без никого наоколо.
– Много ми помагаш – усмихна се Вика. Очевидно се зарадва.
Известно време Виктор караше мълчаливо… Вика също мълчеше, смутена. Все пак самият шеф я откарва. Необичайна ситуация.
– Каква музика обичаш? – попита Виктор.
– Различна, но най-вече рок, мисля.
Виктор се усмихна и пусна една от любимите си рок-парчета – енергично, завладяващо, зареждащо. Вика веднага се зарадва, отпусна се, започна да припява и дори да танцува – колкото можеше от седалката на пътника. Беше естествена, непринудена и грациозна, без помен от предишната неловкост.
Виктор гледаше и пътя, и очарователната си спътничка, с която никак не искаше да се разделя. Трескаво обмисляше начин да продължи тази вълшебна вечер.
Неочаквано Вика сама поднесе идея.
– Извинявай, но би ли ме закарал още по-нататък? Не до „Вишнёвая“, а до пазара. Оттам има автобус към центъра.
– Мога да те откарам директно до центъра. Но защо ти е да ходиш натам по това време?
– Момичетата ме бяха викнали да се разходим. Първо отказах, нямах настроение, заради разлятото кафе и прецакания отчет. А сега нещо не ми се прибира у дома. Ще отида да ги намеря и ще постоим заедно. Нали сега в града е интересно, празник е.
– Празник на града? – изненада се Виктор. – Мислех, че е по-нататък.
– Да, то и е по-нататък, но са го изместили. Заради това, че е петък, утре е почивен ден и хората ще могат да си починат, да се повеселят и да видят фойерверките, които са късно – чак към единайсет вечерта.
Виктор се усмихна, спомняйки си младостта, когато не пропускаше такива събития с приятели. Харесваше му това празнично оживление, когато всички са весели, безгрижни, шегуват се, усмихват се, сякаш животът е един непрекъснат празник. Но оттогава бяха минали много години. Интересно му стана как протича сега всичко.
– Ще те закарам до центъра – заяви решително той. – И без това искам да видя какво става там. Къде се уговорихте да се срещнете с приятелките ти?
– Ами не знам вече къде да ги търся – призна Вика. – Понеже им отказах, те вече са там. Ще им се обадя и ще се намерим някъде.
Веднага извади телефона и започна да набира номерата на приятелките си, но безуспешно – никоя не вдигна. Докато колата навлизаше към централните улици, стана ясно защо: навсякъде гърмеше музика, кипеше празнична суматоха. Търговци предлагаха какво ли не, улични танцьори и фокусници забавляваха хората, имаше шум, навалица – в такава среда звъненето на телефон лесно се губи.
Виктор едвам си намери място за паркиране. Вика не бързаше да слиза от колата. Тя се загледа в тълпата отвън, някак си колебливо, с едновременно любопитство и страх.
– Толкова е претъпкано. Никога няма да ги открия – проточи тя. – А и момичетата не чуват, не ми отговарят. По-добре да не слизам, направо ще си се прибера. Страшничко ми е малко.
– А на мен ми се струва весело – отвърна Виктор. Той си спомни онова усещане на обща радост, което цари по такива масови градски празници, и усети колко му липсва. – Я ела все пак да се поразходим, да видим за какво става дума.
Думите му прозвучаха просто и естествено, сякаш нямаше нищо необичайно в това началникът да покани младата стажантка на градския празник. Вика се замисли. Определено ѝ се искаше да се съгласи, но я притесняваше фактът, че той е шефът, възрастен мъж. Вероятно си мислеше, че може да има нещо повече предвид.
– След два часа имам важна среща – излъга Виктор, за да я отпусне. – Значи имаме не повече от час. После трябва да тръгвам. По пътя ще те оставя на „Вишнёвая“.
– Супер! – зарадва се Вика и изскочи от колата.
Двамата се разхождаха сред тълпата, радваха се на уличните изпълнители, възхищаваха се на украсата на града. Наистина имаше какво да се види. За да не се изгубят един друг, се хванаха за ръце.
Когато Виктор за пръв път хвана тънката длан на Вика в своята, усети сякаш електрически ток го прониза. Невероятно чувство. Тя вървеше до него – красива, щастлива, развълнувана – и се удивляваше непрекъснато на случващото се. Виктор се чувстваше така, сякаш всичко наоколо бе без значение – важна беше само ръката ѝ, вплетена в неговата.
Но той ѝ пригласяше, правеше се, че и той се радва и се възхищава на всичко наоколо. Двамата зачакаха фойерверките. Стояха сред множеството хора в градината. Пъстри заря покриваха небето с цветни проблясъци.
Всички наоколо гледаха нагоре, само Виктор гледаше Вика – не можеше да откъсне очи от нейното очаровано лице. Така и никой не го забеляза, защото всички се любуваха на фойерверките. Вълшебен миг, сякаш времето спря.
После тя се обърна към него с малко тъжна усмивка:
– Вече измина час, трябва да тръгваш…
– Да… – сепна се Виктор. – Наистина.
Обратно към колата вървяха пак хванати за ръце, иначе тълпата щеше да ги отнесе. Виктор с неохота пусна ръката ѝ, за да ѝ отвори вратата и да се качи. Този път попаднаха в задръстване. Вика се притесняваше, че шефът закъснява заради нея на среща. Той обаче се опитваше да я увери, че всичко е наред.
– Благодаря ти, че ме изведе на този празник. Много ми хареса – каза ѝ Виктор, когато вече паркира до блока на момичето. – Отдавна не бях преживявал нещо толкова хубаво.
„Скоро ще си тръгне и толкова. До самия понеделник няма да я видя. А и в офиса… да я виждам там не е същото като сега, да сме сами в колата и да си говорим ей така“, мислеше си той.
– Аз ти благодаря – усмихна се Вика. – Не мислех, че все пак ще успея да видя зарята. Днес беше страхотно.
Тя се протегна за чантата си, лицето ѝ дойде съвсем близо до неговото и… Виктор така и не разбра кой пръв целуна другия. Стори му се, че той пръв пое инициативата, но тя отвърна мигновено, с готовност, с желание, с радост.
Те се отдръпнаха един от друг, усмихнаха се, мълчаливи, опиянени. На Виктор му се зави свят, сърцето му биеше лудо, не можеше да повярва какво току-що се случи.
Мъжът едва се сдържа да не я притисне отново в обятията си. По-късно, когато бяха вече заедно, Вика му сподели, че тогава е чакала точно тази негова решителност, че ѝ се е искало да се притисне към него, още в онзи момент, в колата.
Сега Вика изглеждаше слисана и засрамена, бузите ѝ почервенели, което я правеше още по-миличка. Явно не знаеше как да се държи, какво да каже или направи. А очите ѝ – те сияеха и говореха, че се радва на това, което се случи.
– Вика, ти… ти отдавна ми харесваш – реши Виктор, че няма смисъл да крие повече чувствата си. – И… все някой трябваше да направи първата крачка.
– И аз усещах нещо, но не смеех да вярвам – отвърна Вика. – Мислех, че си го измислям сама, защото… всъщност и ти… също ми харесваш.
Лицето ѝ пламна. Тя го скри в дланите си. За нея явно си беше доста трудно да се признае.
Виктор усети как тежък камък пада от гърдите му. Изведнъж всичко стана ясно и просто – Вика имаше чувства към него, беше очевидно, и това го правеше истински щастлив.
Той внимателно премахна дланите ѝ от лицето ѝ, погледна я в очите и отново я целуна. Този път тя сама го прегърна през врата и се притисна до него.
Още дълго в онази вечер стояха прегърнати в колата. Не говореха, не изясняваха нищо. Просто се наслаждаваха на близостта си.
После на Вика ѝ звънна телефонът – майка ѝ се чудеше къде се е запиляла толкова късно.
– Вече трябва да тръгвам – каза тъжно Вика.
– Жалко – отвърна Виктор откровено.
– Но сега всичко ще е различно – рече момичето, сякаш се колебаеше, но в гласа ѝ се долавяше надежда.
– Така е – усмихна се мъжът.
Той не се и съмняваше. И наистина всичко се промени. В офиса Виктор и Вика не парадираха с връзката си. Нямаше нужда, но когато никой не виждаше, си хвърляха погледи и усмивки, дори се целуваха.
А това караше Виктор да губи дъх, да чувства неописуема тръпка – такива чувства не бе изпитвал дори в младежките си години. Когато стажът на Вика свърши, те вече се виждаха извън офиса. Виктор минаваше да я вземе вечер и отиваха на кино или кафе, просто се разхождаха из улиците и парковете, качваха се на въртележки, ядяха захарен памук.
Понякога излизаха извън града. Там, на пустия черен път, Виктор учеше Вика да шофира. Тя не обичаше луксозните ресторанти, където той беше свикнал да води предишните си приятелки.
– Не ми харесва целият този лъскав снобизъм – признаваше тя.
Смущаваха я и скъпите подаръци. Виктор искаше да ѝ свали и звезди, готов беше да изкупи цял бижутериен салон, но Вика не ги приемаше. Дори го накара да върне един масивен златен гривен, който той ѝ беше купил за Осми март.
– Не нося такива скъпи бижута – призна Вика. – Даже повече харесвам евтините дрънкулки.
Понякога оставаше да нощува при него. Родителите ѝ вярваха, че тя нощува в общежитието при приятелки, уж учели за изпити заедно, а тя идваше у Виктор. В такива дни той се чувстваше най-щастливият човек на света.
Заспиваше, прегърнал любимата си, и като се будеше, тя още беше там, спяща до него по детски, сдвоена на топка, с длан под бузата. Виктор дълго я гледаше, разкайваше се, че не умее да рисува – какъв ли удивителен портрет би излязъл! После отиваше да ѝ приготви закуска, защото обичаше да се грижи за Вика, а тя пък го глезеше, носеше му кафе или му правеше масаж.
Единствено го мъчеше това, че връзката им оставаше някак неофициална. Вика не го запознаваше с родителите си и приятелите си. Ясно защо: разликата във възрастта беше голяма, пък и разминаването в социалния им статус – тя бе обикновена студентка, той – солиден бизнесмен.
И все пак нито годините, нито образованието, нито опитът им пречеха да се разбират идеално, да са щастливи насаме. Всеки от двамата си имаше собствен живот. При Виктор той минаваше в бизнес срещи, в общуване със солидни хора, при Вика – родителите ѝ, университетът, студентските купони, изпити и сесии.
Тя му разказваше неща от студентския живот, пълни с куриози – Виктор се смееше от сърце, сякаш отново преживяваше собствената си младост. А Вика слушаше с интерес неговите истории – за съвещанията му, сблъсъците с конкуренти, срещите му с възрастни приятели.
Виктор понякога ревнуваше Вика от студентската ѝ компания – сред приятелите имаше и момчета, вероятно доста от тях тайно я харесваха. Но тя го уверяваше, че са просто приятели. Виктор не им вярваше – та как да не се влюби човек в такава като нея! Вика дори не осъзнаваше колко е изключителна – не само красива, но и искрена, чиста, доброжелателна, с особена харизма, която правеше атмосферата около нея топла и спокойна.
А може би само Виктор го чувстваше така? Едва ли. Той често забелязваше как другите мъже, на всякаква възраст, я гледаха оценяващо, с възхита. Вика сякаш не го забелязваше – беше свикнала.
По-късно, когато всичко вече беше минало, Виктор много пъти си мислеше за това. Намираше му се някакво предчувствие, че при тях не всичко ще се получи. Но тогава той вярваше в щастливия край и правеше всичко възможно да си го осигури.
Дори настояваше Вика да го представи на родителите си. Разбира се, притесняваше се. Все пак баща ѝ беше почти на неговите години, но Виктор искаше сериозни отношения с Вика, брак, семейство, деца. А това минаваше през запознанство с близките ѝ.
Вика все отлагаше. Виктор не се съмняваше, че и тя го обича, но ѝ беше страшно – все пак тази разлика във възрастта, различните социални среди. Виктор предвиждаше, че ще им се наложи да се сблъскат с много проблеми, но беше готов да ги преодолее заради Вика.
С времето чувствата му само се засилваха, когато откри колко е нежна, грижовна и добра, а и беше умна и начетена, въпреки младостта си. Вика четеше много, интересуваше се от психология, участваше в научна дейност в института, ходеше на фитнес, учеше английски и дори си бе наумила да стартира някакъв малък бизнес. Виктор ѝ предложи помощ, но тя отказа, искаше да се пробва сама, да види на какво е способна.
Само мъдрите съвети на Виктор тя приемаше, доста често му задаваше въпроси. Обичаше си и приятелите, онова весело студентско обкръжение. Събираха се у някого, или в общежитието, или в клуб, а Вика понякога го канеше, но Виктор се дърпаше – как да се впише сред компания младежи?
Щеше да се чувства не на място, а и не бе сигурен как ще го приемат. Така че оставаше вкъщи, безкрайно скучаещ и лекинко ревнуващ, треперейки да не се случи нещо лошо на Вика. Тогава усещаше пропастта помежду им. Но вярваше, че чувствата им са по-силни от всичко. Благодареше на съдбата, че е изпратила Вика на практика в неговия офис, иначе можеха никога да не се срещнат. Тази мисъл често го плашеше и го караше да настръхва.
Имаше много щастливи мигове. Една майска случка му бе любима. По това време двамата бяха заедно почти от година.
Виктор караше из града по служебни дела, имаше среща с партньор. И изведнъж забеляза Вика на една спирка. Явно тъкмо ѝ бяха свършили лекциите, тръгнала бе да пазарува нещо на пазара.
Той се зарадва на неочакваната среща, отбучи встрани. Вика го позна, затича се към него с хубавата си искрена усмивка. Беше неотразима – почерняла от ранното слънце, със свободно падаща руса коса на леки вълни, което контрастираше с шоколадовия ѝ загар, а бялата ѝ тениска го открояваше още повече…
– Здрасти – прегърна го тя и го целуна. – Как така се появи отникъде?
– Усетих, че ще трябва да се печеш в задушния автобус в жегата. Исках да поправя ситуацията. Хайде най-сетне вземи книжка, ще ти купим кола.
– Аз обичам да се движа пеша – засмя се Вика. – По-полезно е.
– Съгласен съм, но жегата е жестока.
– Точно така. Между другото, тъкмо си купих бански. Време е да открия плажния сезон. Утре с момичетата отиваме на реката.
– Ех, колко е хубаво, и аз искам. Сега да можех да се топна.
– Ами хайде да отидем! – предложи изведнъж Вика. В това беше цялата тя – спонтанна, готова за приключения.
Виктор се замисли. От една страна, партньорът го чакаше в офиса. От друга страна – може ли да отложи срещата за друг ден? Кога пак ще изскочи възможност за плаж с Вика?
Той проведе няколко телефонни обаждания, после се обърна усмихнат:
– Готово, тръгваме на плаж!
– Ура! – зарадва се Вика и увисна на врата му.
Прекараха си чудесно. Вика беше зашеметяваща в новия си ярко жълт бански – дълги крака, плосък корем, фина талия, наистина сякаш за подиум. Малцината на плажа явно се любуваха на красивата ѝ фигура, а тя както винаги не го забелязваше, а се радваше на слънцето, прохладната вода и присъствието на любимия човек. Плуваше като русалка, с грация и увереност, а Виктор я гледаше от брега – два пъти влезе да се топне, но водата му се стори още студена, не се бе стоплила достатъчно.
После внезапно се заоблачи и само след няколко мига ги застигна проливен дъжд. Вика успя да доплува до брега, а Виктор грабна набързо вещите им, но само след минута и одеялото беше прогизнало. Затичаха се към най-близкото скрито място – едно старо дървено навесче край брега, което служеше за лодка. Миришеше на старо дърво и плесен, паяжини висяха в ъглите, но поне беше на сухо и сравнително топло.
И двамата бяха мокри до кости. Вика изглеждаше неотразимо – по миглите ѝ блестяха водни капки, а иначе обикновено правите ѝ коси се бяха накъдрили от влагата.
– Замръзна ли? – попита я Виктор.
– Не знам, може би се разхладих – засмя се тя. – А бях вкисната от жегата още преди да дойде лятото.
– Не ни се получи добре откриването на плажния сезон.
– Напротив, чудесно е! – възрази Вика. – Обожавам такива приключения.
Дъждът биеше по покрива, ставаше все по-тъмно заради огромния буреносен облак. Някак успокояващо беше… Виктор седна до Вика и я прегърна. Тя положи глава на рамото му – често го правеше.
Той обожаваше този неин жест – тогава се чувстваше неин закрилник. И това чувство му бе особено приятно.
В джоба на панталона си носеше кутийка с пръстен – бяло злато с диаманти, ексклузивен дизайн. Стори му се създаден специално за Вика. Отдавна се канеше да ѝ направи предложение, искаше да е нещо оригинално. Можеше да наеме някоя агенция за изненади, но сега мигът беше толкова подходящ: двамата са сами в старото навесче, навън вали, уединено е, дъждът барабани така уютно, а Вика е до него, притисната, любима.
– Вика, отдавна искам да го направя, но все не намирах точния момент… – промълви Виктор, изваждайки кадифената кутийка. – Омъжи се за мен. Не мога да си представя никоя друга в тази роля.
Очите на Вика пламнаха от радост. Тя го целуна, възкликна възхитено за пръстена.
– И аз никой друг не мога да си представя за мой съпруг. – усмихна се тя. – Но аз си мислех, че сватбата ще е по-нататък…
– Защо да отлагаме? Не искам да се разделям с теб нито за миг. Толкова те обичам…
Вика се притисна към него още по-силно. Той се почувства окрилен от тези думи.
После дъждът секна също толкова внезапно. Проблесна отново слънце. Виктор и Вика се отправиха към колата, все още хванати за ръце. Мъжът бе усмихнат – Вика вече не беше просто приятелка, а годеница.
Решиха да се оженят през септември. Преди това на Вика ѝ предстоеше да подготви родителите си, но първо щеше да замине за един месец на студентски езиков лагер в Англия – това ѝ беше и почивка, и обучение. Колкото и да му беше мъчно, Виктор ѝ пожела успех и сам я закара на летището.
Тя го целуна на пропускателния пункт, каза, че ще ѝ липсва, а после се смеси с група младежи и девойки, нейни връстници, заредени с енергия и планове. Виктор си помисли колко красиво изглеждат заедно, та тя е толкова по-млада от него… но се насили да пропъди тези мисли. Беше натоварен с куп делови срещи, предстоеше откриване на нови филиали, така че месецът щеше да мине бързо.
Първоначално Вика му звънеше всеки ден – развълнувана, весела, пълна с впечатления, казваше, че ѝ липсва, и съжаляваше, че той не е там да види всичката тази красота. „Аз съм бил в Лондон, спокойно – смееше се Виктор. – Обещавам да обърнем заедно целия свят, и аз обожавам пътешествията.“
После обаче нещо се промени – Вика спря да се обажда, а когато Виктор ѝ звънеше, тя звучеше затворена и отчуждена, гледаше да приключи по-бързо разговора и отбягваше очите му при видеоразговор. Той се тревожеше, но тя твърдеше, че всичко е наред, просто ѝ идвало в повече от емоции. Виктор се опитваше да ѝ вярва, макар сърцето му да подсказваше друго.
Настъпи денят, когато Вика трябваше да се върне. Виктор ѝ предложи да я посрещне на летището.
– Не е нужно – помоли тя. – Ще дойде баща ми.
– Но нали това е повод да се запозная с него? Най-сетне?
– Не, не, изобщо не е такава ситуация. Нямаше нужда, не се притеснявай.
Тя не прозвуча никак радостно, а когато Виктор я покани да се видят вечерта, след като се наспи, тя пак отказа – уж щели да идват роднини и родителите ѝ помолили да остане вкъщи. На следващия ден отново му отказа – този път имала работа в университета.
В същата вечер Виктор направо отиде пред блока ѝ. Паркира се така, че да вижда входа. Беше убеден, че нещо става и че любимата му може да се нуждае от помощ. Тя излезе, говореше по телефона, явно приятен разговор, понеже се усмихваше, шегуваше се. На Виктор му прималя – толкова беше хубава.
Но щом го видя, усмивката ѝ замръзна. Тя спря, после затвори телефона.
– Здравей – поздрави той, без да може да спре да се усмихва. Опита се да я прегърне, но тя се дръпна. Сякаш го заляха с ледена вода. – Какво се е случило?
– Казах ти вече, че днес съм заета – прошепна Вика и свали поглед. Цялата ѝ поза подсказваше, че не е никак щастлива от срещата.
– Но ти си тук, у дома. Имаме нужда да поговорим…
– Май да – въздъхна тя. – Все някога трябваше да стане, само че по-добре не тук.
– Добре, в колата.
– Не, не искам в колата, нека отидем в парка.
Зад блока имаше голям парк с широка асфалтова алея и стари дървета, ели, тополи, кленове, дъбове. Покрай алеята бяха наредени пейки, малко старомодни и скърцащи. На една от тях седнаха двамата.
– Да, трябваше да ти кажа веднага – подхвана Вика. – Но… не знаех как.
– Можеш да ми кажеш всичко – увери я Виктор. – Не искам да има тайни между нас.
– Това… няма да ти хареса.
– Ще го преживея.
– Всъщност… трябва да се разделим – избърбори Вика накрая.
– Какво?! – Виктор усети тежест в стомаха, сякаш го бяха ритнали. Той беше готов за всичко, но не и за това. – Но защо?
– Там, в лагера… разбрах, че не си подхождаме. Ти си много по-възрастен, а и по принцип сме различни.
Виктор не можеше да повярва. Когато тя замина, между тях всичко беше чудесно, дори сватба планираха. Сега изведнъж…
– Не бързай, нека обсъдим. – Виктор се стараеше да е спокоен и разбиращ. – Какви точно проблеми са се появили?
– Аз… влюбих се там. Истински – призна Вика.
И му разказа: в групата студент, четвъртокурсник на име Льошка, весел, духовит, харизматичен, играел на китара и пеел прекрасно. Освен това бил в университетския волейболен отбор – с респектираща фигура и релефни мускули, половината момичета били запленени. Вика първоначално удържала, но на някаква дискотека Льошка я поканил на танц, въртял я умело, гледал я със страст, говорил красиви думи.
На Вика ѝ се сторило, че това е любов от пръв поглед. Тя още помнела годежа с Виктор, пръстена, сватбата, но всичко се стопило пред усещането ѝ за истинска младост и свежест с Льошка. Било ѝ весело, приятно, можела да се появи с него във всяка компания.
Той дори ѝ написал песен и я изпял с приятели под прозорците на общежитието, организирал спецосветление, музиканти, всички им ръкопляскали… И Вика хукнала при него, забравяйки за всичко друго. Имали ярък роман, а сега не си представяла живота си без този човек. Мъчела се само при мисълта, че ще трябва да го каже на Виктор. Е, вече му го бе казала.
– Ето, сега знаеш – въздъхна тя и се видя, че ѝ е ужасно неловко и че Vikтор ѝ е неприятен в този момент. На него му бе физически тежко, сякаш наистина му бяха нанесли удар.
– Заповядай – подаде му малката кадифена кутийка с пръстена.
– Може да я запазиш – рече Виктор. – Все пак е подарък.
– Но разбираш ли, какви спомени са свързани с него… няма да е редно.
Той все пак прие кутийката.
– Извини ме – продума Вика. – Чувствам се ужасно виновна. Ти си толкова свестен, грижовен, внимателен… не става дума за теб, а за мен, просто така се получи. Не си виновен за нищо. Ще намериш друга, която да те заслужава. Ти си невероятен.
Изглеждаше искрена, но си личеше, че бърза да прекрати разговора и да си тръгне. Виктор не искаше да ѝ причинява повече неудобства. Усмихна се тъжно, въздъхна тежко, взе ръката ѝ, целуна я бързо и тръгна пръв към изхода на парка. Усещаше, че тя го изпраща с поглед.
Повече не се видяха. Нито веднъж. Виктор следеше живота ѝ в социалните мрежи: Вика публикуваше кратки постове и снимки – получи диплома с отличие, после обяви реклама на малък магазин за санитария (явно беше успяла да стартира бизнес), а година след раздялата – снимки от сватбата ѝ с Льошка. Тя като принцеса в пищна бяла рокля, а той – висок, строен, очите му светеха от любов, както и при Вика.
Изминаха още няколко години и се появиха снимки от изписването им от родилния дом: Вика държи розово вързопче, Льошка – синьо. Родили им се близнаци – момиченце и момченце. Виктор цял ден ходи с усмивка, когато видя това. Вика стана майка. А това можеха да са неговите деца…
Той се възпираше да мисли „какво щеше да бъде, ако“, защото това би го съсипало. Опита да подреди живота си. Не му се искаха вече купони и кратки флиртове. След Вика това нямаше смисъл.
Вдъхновяваше го само работата. Бизнесът се разрасна още повече, състоянието му растеше буквално с всеки изминал ден. А после срещна Яна. Млада, красива, разбираща. С нея му беше комфортно и спокойно, тя винаги знаеше какво да каже, умееше да го подкрепи и ободри.
Но обичаше ли я? Несъмнено ѝ беше признателен, беше му скъпа, ала такива силни чувства, каквито бе изпитал към Вика, вече не можеше да има към никого. С Яна му беше добре и това му стигаше.
Тя навярно е очаквала някаква по-сериозна крачка – ако не сватба, то поне предложение да заживеят заедно. Но Виктор бе свикнал да е сам и това му харесваше – нещата си стояха там, където ги оставяше.
Яна влезе в живота му преди седем години, във време, когато му се струваше, че всичко е свършило – няма нищо хубаво напред, само болка и страдания. Тогава Виктор научи от социалните мрежи за самолетната катастрофа над океана, където загинали хора от техния град. Сред тях се оказаха и Вика с Льошка, и техните родители. Всички тръгнали заедно за първи път на почивка – и…
Виктор дълго не можеше да свикне с тази загуба. Да, не се бяха виждали, но той знаеше, че тя е жива, наблюдаваше я отдалеч, радваше се на успехите ѝ, имаше някаква потайна надежда, че един ден все пак ще се срещнат и поговорят… Но вече нямаше за какво да се хване.
Остана му само чувството за вина, че дори не се опита да я задържи. Просто я пусна, помисли, че не я заслужава. А ето че ако беше настоял, тя нямаше да се качи на този злощастен самолет.
Виктор утешаваше мъката си с алкохол. Знаеше, че е вредно и безсмислено, но не можеше иначе. Яна точно тогава прояви истинската си загриженост – беше до него, даваше му вода и хапчета, изслушваше го, избираше най-точните думи, за да го окуражи.
Той свикна с нея, с грижите ѝ, вниманието ѝ и постоянната ѝ подкрепа. Понякога оставаше да нощува, друг път усещаше, че близостта ѝ го дразни и тя тактично се прибираше, без да пита и да се сърди. Яна имаше достатъчно свои проблеми. Само веднъж спомена, че най-голямата ѝ болка е, че не може да има деца по здравословни причини. Това изненада Виктор, защото тя изглеждаше по-скоро студена и егоистична и някак не се връзваше с желанието да стане майка.
Днес Яна го канеше на изложба, но той ѝ отказа. Утре беше годишнината от смъртта на Вика – седем години вече минаха, а Виктор още не можеше да свикне с мисълта, че нея я няма. На другия ден той щеше да отиде на гробището, да види железния парапет и студения гранитен паметник, доказателство, че никога вече няма да я срещне. Ако тогава беше настоявал Вика да остане, нямаше да се стигне до онази трагедия… И чувството за вина продължаваше да го гризе.
На следващия ден, следобед, Виктор пристигна на гробището с огромен букет дребни рози. Знаеше пътеката към гроба ѝ. Познаваше наизуст и съседите – повечето възрастни хора. Така си е нормално.
Две малки фигурки до сивия паметник забеляза отдалеч – явно деца от близкото село, дошли да събират сладкиши от чуждите гробове. Грозна, но често срещана практика.
Децата също го видяха – момче и момиче, бедно облечени, около десетгодишни. Виктор очакваше да побягнат, изплашени от непознатия възрастен, но те дори не направиха опит, напротив – изпънаха се, хванаха се за ръце, сякаш бяха стопани на това място.
Мъжът се изравни с тях, децата го гледаха изпитателно, а момчето каза с дръзновен поглед и намръщени вежди:
– Вие пък кой сте?
Тогава Виктор забеляза изумрудените очи на хлапето – същите като на сестричката му, с еднакви правилни черти на лицата. Осъзна, че това бяха същите очи като на онова момиченце от супермаркета вчера! Сърцето го жегна. Какво странно съвпадение.
– Аз… аз съм приятел на жената, която лежи тук. Днес е годишнина от смъртта ѝ. Ето, донесох ѝ цветя.
Той опита да прозвучи меко и спокойно, за да не ги стресне. Усети, че тези деца се нуждаят от помощ, пълен абсурд да се въртят сами по гробищата. По навик бръкна в джоба, извади няколко смачкани банкноти и ги протегна към момчето.
– Вижте, вземете. По традиция днес хората правят помен за починалия… А аз не бях готов, нямах нищо за почерпка. Купете си каквото искате.
Момчето впи поглед в парите, но не посегна да ги вземе. Момиченцето пък изглеждаше много учудено – вдигна учудено вежди, широко разтвори очи.
– Значи… вие сте познавали нашата мама? – попита момчето, от което Виктор изтръпна. „Мама ли?“… В главата му просветна – та нали Вика беше оставила близнаци, момиче и момче, които би трябвало сега да са около десетгодишни. Същите черти, същите очи! Точно затова вчера детето му се стори познато.
Оказа се, че децата на Вика са живи. Виктор беше приел, че са загинали с нея, без дори да провери. Той беше толкова погълнат от собствената си мъка, че не се бе замислил. А ето ги, тези две клети същества, които нямат никого на света…
– Мама ви е… Вика? – почти прошепна мъжът.
– Да – отвърнаха в един глас хлапетата.
Сърцето на Виктор се сви. Горките дечица… Нямаше кой да се грижи за тях, явно живееха в ужасна бедност, може би ги експлоатираха. При вида им на него му стана още по-болно – представи си колко би се мъчила Вика, ако можеше да види това.
Децата събираха бонбони от гробовете, за да се нахранят. Бяха дошли днес с цветя при майка си! Малко момиченце и малко момченце пред хладния сив паметник. Това можеше да разчувства и най-коравото сърце.
Виктор положи букета в подножието. Помислено поздрави Вика, както винаги ѝ каза, че я обича, поиска ѝ прошка, а този път добави още нещо – обеща ѝ да се погрижи за нейните деца, да им даде всичко необходимо и да им помогне да станат щастливи.
Сетне се обърна към момчето и момичето с усмивка:
– Така, приятели, време е да се запознаем. Казвам се Виктор, но може да ми викате чичо Витя, както предпочитате. Някога познавах много добре майка ви.
– Аз съм Арина – представи се момиченцето и се усмихна. – Знам, че майка ми се е казвала Вика, а аз съм Арина.
В този жест имаше нещо много нейно, на Вика. Виктор се стопли при мисълта, че детето прилича на майка си.
– Аз съм Арсений – каза момчето и подаде ръка пръв. Виктор я стисна сериозно.
– С кого живеете?
– С баба Вера – обади се Арина.
– А тази баба Вера каква ви е?
– Двоюрдна сестра на баба ни по бащина линия – уточни Арсений, явно той беше по-зрелият. – Нямаме други роднини, всички са загинали в катастрофата.
Сигурно затова никой не се грижи както трябва за тези деца…
– От социалните искаха да ни вземат – добави Арина. – Ала баба Вера не ни даде. Каза, че там, в дома, било лошо, възпитателите и другите деца тормозят малките…
Сега беше ясно защо вчера Арина избяга веднага щом чу „приют“. Баба Вера явно бе с много остарели представи за домовете, където често условията са по-добри, отколкото в бедни семейства.
– Ами тя сама грижи ли се за вас? Добра ли е? Не ви обижда ли? – внимателно продължи Виктор.
– Не, добра е – веднага се обади Арсений. – Много добра.
– Само че е стара и болна, не може вече да работи – допълни Арина. – Затова живеем толкова бедно.
– Някои и по-зле живеят – сви рамене момчето.
– Щяхме да живеем по-добре, ако не беше чичо Коля – въздъхна изведнъж Арина.
– Кой е той? – угрижи се Виктор.
– Синът на баба Вера – намуси се Арсений. – Пие, обижда баба, не работи, взема ѝ всички пари, за да пие. После все се кара, понякога и посяга.
– С вас не се разправя ли? – Виктор усети как се пали от яд.
– Не, ние гледаме да не му се мяркаме, като се напие – поясни момчето. – Баба Вера се опитва да го вразуми, ама…
– Той я удря – прошепна Арина, навела глава. – Страх ни е за нея.
– Е, ти много се разприказва! – смръщи се брат ѝ.
– Нищо, добре, че разказа – поклати глава Виктор. – Искам да ви помогна, понеже не успях да помогна на майка ви, но на вас ще мога… Заведете ме у дома ви, искам да се срещна с баба Вера.
– Става – рече Арсений. – Но е далече. Живеем чак на „Ивановская“.
Виктор вдигна вежди – това бе другият край на града.
– Ходите дотам пеша?!
– Е, да, затова стигнахме до тук чак вечерта. Първо отидохме при татко, а сега сме при мама. А тук… се появихте вие.
– Какво ще кажете да не вървим пеша, а да се качим в колата?
– Не! – отсякоха двете деца едновременно. – Няма да се качим в колата на непознат! – обясни хлапакът.
Виктор само въздъхна и тръгна с тях пеша. Той нямаше избор. Пътят бе дълъг, стъмни се, но междувременно успяха да се разговорят и даже да станат приятели. Виктор няколко пъти обяви почивка за по вафла или сок в някое кафе. Децата не отказваха, очаквано – рядко се глезеха с такива вкуснотии.
Разбра, че ходят на училище, стараят се да не пропускат, иначе идва социалната служба и заплашва баба Вера, че ще ги вземат. Ученето им харесва, но нямат достатъчно време, понеже трябва да търсят храна, да изкарват пари…
– Пък и съучениците ни се подиграват за дрехите – мрачно призна Арина. – А и не искаме да имаме много общо с тях.
– Аз ги слагам на място, като прекалят – заяви Арсений, свил малките си юмручета.
Като стигнаха крайната им спирка, беше съвсем тъмно и захладня. Виктор потрепери без връхната си дреха, а за децата се притесни да не настинат. Но те сякаш не усещаха нищо – закалили се бяха.
Блокът, където живееше баба Вера, беше двуетажен, много стар, с обрушени стени и дълбоки пукнатини. Децата се качиха на втория етаж, вратата беше отключена, Виктор влезе в тясно, тъмно антре с олющени тапети, миришеше на алкохол и цигарен дим, отнякъде се чуваше мощно хъркане.
– Чичо Коля пак е пиян – прошепна Арсений.
– Лошо – въздъхна Арина. – Ще поспи час-два, после цяла нощ ще вилнее и пак няма да ни даде да спим…
„Нямат място тези деца тук, ужасно…“ – помисли си Виктор и за пореден път изпита болка за Вика. Добре, че не вижда какво става с рожбите ѝ.
Скоро на вратата се показа баба Вера – измъчен, много възрастен човек, явно и тя пийваше, защото лицето ѝ бе подпухнало и оръфано, но поне сега бе трезвена.
– Кой сте вие? – погледна го подозрително тя. – Какво са ви сторили тия двамата? Да не са ви надраскали колата? Или са ви отмъкнали нещо? Ние не крадем, честни сме.
– Не сме вземали нищо! – викна Арсений.
– Мълчи! – сряза го баба Вера. – Влизайте в стаята!
Те се шмугнаха, а Виктор обясни, че е приятел на покойната майка на децата, и трябва да поговори с нея сериозно.
– Е, добре, хайде тогава на кухнята – подкани го тя. – Ще сложа чайника, щом има да си говорим сериозно.
Дълго разговаряха на тясната, мизерна кухничка с изтърбушена маса, пиеха слаб чай. Баба Вера, макар и с тежка съдба, се оказа добра и разбираща, и Виктор с лекота ѝ разказа всичко – историята му с Вика, от началото до трагичния край.
– Егати историята… – възкликна тя. – Гледай ти, все едно филм можеш да снимаш. Сега ми се изясниха някои неща.
– Какво точно?
– Например защо Вика искаше да кръсти сина си Витя, явно на теб. Родата я разубеди. Каза, по-добре да е Арсений, защото върви с Арина. И тя се съгласи.
– Ама децата наистина са прекрасни – усмихна се Виктор. – Толкова сплотени, умни…
– Да, бяха си много добре, като родители им се занимаваха с тях, докато… Чудеха им се всички колко бързо схващат и колко са талантливи. Но после самолетът падна и всичко свърши за тях…
Разбра Виктор – когато родителите заминали, оставили близнаците при баба Вера за месец, тя тогава била по-млада и здрава, синът ѝ Коля бил студент, пийвал, но си бил просто като повечето млади. Никой не очаквал такава трагедия, но се случило.
Баба Вера заяви, че не могла да прати децата в сиропиталище, защото ѝ било жал – роднини са ѝ, макар и далечни, и ги обичала. Оставила работата, за да ги отглежда. Тогава все пак получавала пенсия, добавили ѝ помощи за децата, Коля имал стипендия и работел допълнително, и се справяли как-що. Но после здравето на баба Вера се влошило, Коля се пропил дълбоко, напуснал университета и започнал да ѝ взема парите за пиене. Жената чак сега си даваше сметка, че е безпомощна и че децата живеят в глад и мизерия, а бъдещето им е мрачно.
– Много ми е тежко за тях, не ги заслужавам. Като умра, пак ще се озоват в сиропиталище. А ме е срам пред родителите на тия деца, ако ги срещна на оня свят. Как ще се оправдая, че не съм им дала по-добър живот? – залюля глава баба Вера.
– А ако аз ги осиновя? – каза изведнъж Виктор. Това решение узря у него неочаквано бързо, но му се стори единственото логично. – Искам да отгледам децата на Вика.
– Как тъй? Та ти им си чужд! – учуди се бабичката.
– Не съм им чак толкова чужд. Знаеш вече за връзката ми с майка им. Не можах да ѝ помогна на нея, но ще помогна на децата.
– Ами аз не съм против – въздъхна старицата. – Аз вече не мога да се справям, а скоро сигурно няма да мога и да се движа. Децата заслужават по-хубав живот… само трябва да ги попитаме и тях.
– Няма нужда да ни питате – обади се в този момент Арсений, който се появи на вратата заедно с Арина. Беше ясно, че са подслушвали. – Съгласни сме.
– Ти си добър, веднага го усетих – добави Арина, явно срамежливо, защото се скри зад брат си. – Още като те видях вчера на паркинга…
Виктор се усмихна, усети необяснима, но силна връзка с тези хлапета, все едно му бяха наистина родни. Усещаше колко много са преживели, колко трудности им предстоят, но вече заедно ще се справят.
…Виктор лежеше на шезлонг край басейн с кристално чиста тюркоазена вода. Слънцето печеше силно, в Турция през юли жегата е голяма. На ръба на басейна седеше Яна, дългокрака, обгоряла, красива – и най-важното, щастлива. Беше се променила – обичайното ѝ сдържано, хладно изражение бе заменено от спокойна топла усмивка. Тя наблюдаваше двете деца, плуващи във водата – Арина и Арсений.
Сега бяха семейство. Много трудности преживяха, докато се стигне дотук, много чиновнически бариери трябваше да преодолеят, но успяха. Един неженен мъж трудно получава права за осиновяване, поставиха му условие – необходима е пълна семейна среда, т.е. да има съпруга.
Виктор не се поколеба – веднага предложи брак на Яна. Разказа ѝ цялата история, страхувайки се тя да не се уплаши от идеята да стане майка на две чужди деца с трудна съдба. Но Яна се хвърли на врата му, разплака се и каза, че е безкрайно щастлива – отдавна мечтаела за деца, но не можела да забременее, а и обичала Виктор. Нямало по-хубав подарък от това да създадат заедно истинско семейство.
И тя удържа на думите си – прие Арина и Арсений с грижа, топлина и обич, веднага ги спечели с разума и сърцето си. Научи ги да ѝ се доверяват и помогна на Виктор да се сближи с тях.
Виктор знаеше, че му провървя с Яна. Не изостави и баба Вера – настани я в скъпа клиника, където се оказа, че болестта ѝ може да бъде овладяна. Не ставаше дума за пълно излекуване, но лекарите значително подобриха състоянието ѝ. Тя можеше да ходи и занапред, стига веднъж годишно да се лекува в санаториум. Виктор ѝ плати това за дълъг период.
– Така или иначе тя е най-близкият роднина за Арина и Арсений – рече той. – След като е скъпа за тях, значи и за мен.
Сега четиримата бяха на почивка в един от най-хубавите турски хотели. Децата се радваха на морето, слънцето, плодовете, посещаваха увеселителни паркове и екскурзии, учеха се да плуват, смееха се от сърце. Виктор и Яна не се уморяваха да ги гледат с умиление и гордост, особено когато виждаха колко са щастливи и пълни с възторг от всичко ново.
Виктор се надигна от шезлонга и се приближи до Яна.
– Ти си наред да почиваш, ще ги гледам аз – усмихна ѝ се той.
– Искам да сме заедно – отвърна тя и отпусна глава на рамото му. – Толкова са сладки. Благодаря ти за тях, за всичко…
– Аз ти благодаря за всичко – Виктор я прегърна през кръста.
Двамата наблюдаваха как децата весело се гонят във водата заедно с други хлапета, плискат се, шегуват се, смеят се. Виктор веднага различаваше своите – фината Арина в яркорозовия бански и Арсений с бързите си движения. Дъщерята и синът на Вика…
Той се надяваше, че баба Вера е права и че Вика ги вижда от някъде горе и се усмихва, знаейки, че децата ѝ вече са в сигурни ръце. И Виктор усети дълбок душевен мир. Беше изпълнил обещанието си.
