От ранна възраст Саша мечтае да стане полицай. Разбира се, точно като много момчета, родени през 80-те години на миналия век. Но с течение на времето ситуацията в страната значително потиска това желание.
Въпреки това Саша беше убеден, че рано или късно ще стане детектив или криминалист, или нещо друго в този дух. Но именно криминалистът беше това, което майка му Мария Ивановна едновременно подкрепяше идеята на сина си и в същото време не беше сигурна в този избор. Важно е да се вземе предвид, че бащата на Саша е бил оперативен работник и е загинал от изстрел на престъпник още преди раждането на сина си.
Мария не е искала подобна съдба за детето си. Но и не можеше да се разубеди, тъй като виждаше, че Саша е напълно очарован от тази идея. След училище обаче всичко не върви по план.
На лекарската комисия внезапно се разкриват сърдечните проблеми на Александър и високото кръвно налягане. Това беше неочаквано, защото той винаги изглеждаше здрав. Изпратиха младежа на един преглед, после на друг.
И докато го преглеждали, приемът в полицейската академия бил приключил. И тогава съдбата се завъртяла така, че се появила майката на всички съдби. Нищо, сине, догодина ще постъпиш някъде.
В края на краищата не само в тази академия има възможности. Мария ме успокои. И докато си стоиш вкъщи, помагай при ремонта.
Краката ми изобщо не са добре. Фактът, че жената, макар и все още млада, страдаше от артрит, който с всяка година се влошаваше. Лекарите само махнаха с ръка, изглежда, става дума за генетично предразположение.
Главното било да не се развие в артроза, тъй като това можело да доведе до инвалидност. Саша се грижеше за майка си, доколкото можеше. Цялата тежка домакинска работа поемаше върху себе си.
От една страна, се радваше, че записването е такова, защото иначе щеше да се наложи да напусне дома и да остави майка си сама с болестта. А така бил наблизо и винаги можел да помогне. Но все пак е жалко, че не го приели.
А през зимата момчето получило повиквателна за армията. Така че той беше негоден за учене, но мога да служа – изненада се Александър. Но службата за набиране на войници си има свои методи.
Лекарите го смятаха за абсолютно здрав. А за кръвното му налягане просто казаха, че кръвното на момчето е скочило заради емоционалния му фон. Той е здрав и годен за служба…
Александър се обиди. Защо са всички тези изследвания? Изпращат го в армията, вместо да учи. Момчето изобщо не отказваше армията, смяташе, че службата за един мъж е необходимост.
Но през последните месеци се замисляше все повече и повече. Как щеше да се справи майка му без него? Краката я боляха все повече и повече, а никакви лекарства не помагаха. Въпреки това Мария Ивановна настояваше, че синът ѝ трябва да служи.
Макар че един приятел от поликлиниката предложи един надежден начин – да получи отсрочка. Трябва да регистрирате сина си като настойник за вас и тогава никой няма да го пипа – каза лекарката Людмила Петровна, добра жена, която искрено искаше да помогне. В миналото тя беше загубила брат си, който се беше върнал от Афганистан в цинков ковчег, и затова смяташе службата в армията за опасна.
Познаваше Мария отдавна, знаеше колко много е привързана една майка към сина си. Людмила Петровна, нищо няма да направя – отказа Мария Ивановна за пълна изненада на лекаря. Саша няма да ми благодари за отсрочката, той има нужда от армията, независимо какъв е.
И точно така беше. Александър вече беше измислил как след армията да влезе в полицията. Първо щеше да служи, после щеше да получи най-ниската длъжност в полицейското управление, а след това щеше да получи образование.
Не търсеше лесни начини, а такива по принцип нямаше. Саша беше отведен преди Нова година. В участъка го придружаваше майка му, която едва се държеше на краката си.
Дойдоха и приятелите на Александър, съучениците му. Някои момчета от армията изпроводиха момичетата, но Саша нямаше никого, все още не се беше сприятелил особено с никого. Все още не му беше останало време.
Постъпи на обучение в Киев, в танковите войски. Мария Ивановна беше особено щастлива от това, по онова време конфликтите в Донбас тъкмо започваха. Добре, че синът ѝ е далеч от всичко това.
Нека по-добре да охранява столицата, там сега е спокойно. Скоро обаче дойде тревожно съобщение от Александър, сякаш го бяха прехвърлили в друг регион. И тогава сърцето на майката замръзна от страх.
Нима любимият ѝ син щеше да отиде в онзи ад, който всеки ден показват по телевизията? И така, за съжаление, се случи. За това, че синът на Мария е прехвърлен в Донбас, жената научила във военния наборен център. Едва след упоритото ѝ разпитване ѝ казали това.
Да, синът ви е там. И че той не пише, така че, вероятно, сега там няма време за писма. Трябва да разбереш, скъпа майко.
Майката можеше само да се моли за сина си и да се надява, че всичко ще бъде наред. Тя се опитваше да бъде силна, без да показва страховете и притесненията си. Дълбоко в себе си Мария вярваше, че Александър ще успее да премине през всички изпитания на службата и ще се върне жив и здрав у дома.
В края на краищата тя знаеше, че синът ѝ има волята, смелостта и способността да се справя с трудни ситуации. Мария Ивановна осъзнала загрижеността си и предприела действия, като ежедневно посещавала храма, където поставяла свещи и се молела за здравето на сина си. От време на време тя получавала от него кратки писма, в които я уведомявал за своето благополучие.
В същото време тя осъзнала, че той не може да пише често. Майката искала да знае повече за това как се храни и почива и колко опасно е обкръжението му. Майката често се чудела дали телевизията не преувеличава ситуацията.
Но скоро писмата съвсем престанаха да идват. Мария проверяваше пощата си по няколко пъти на ден, но без резултат. Тя дори попитала местния пощальон дали писмата не са се изгубили.
Пощенската служителка уверила майка си, че внимава с цялата кореспонденция, и я посъветвала да се обърне към службата за военно постъпване. Времето минавало по свой собствен начин. Без да изразява мислите си, Мария осъзна, че трябва да отиде там.
Но го отлагаше от страх да не чуе лоши новини. В крайна сметка тя все пак отишла в службата за военно постъпване, където я насочвали от един офис към друг. Търпеливо обикаляйки напред-назад и опитвайки се да игнорира болката в коленете, майката се надявала да чуе добри новини.
Накрая стигнала до военния комисар, който дълго мълчал с присвити очи и се замислил, преди да проговори. След това, като погледна внимателно майката, той най-накрая каза, че синът ѝ е изчезнал в боя след тежко сражение. Изплашената майка попита къде може да е отишъл.
Военният комисар предположи, че е попаднал в плен, но Александър не е бил намерен, когато нашите войски са го освободили. Мария попитала какво да прави сега, а комисарят тихо отговорил, че трябва да се моли. Той я увери, че ще я информира, ако има някакви новини.
Мария Ивановна кимна и излезе от кабинета, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Физическата болка в краката ѝ се губеше сред душевните терзания. Мислеше си за сина си, който вероятно е в плен, и за ужасното насилие, за което говореха по телевизията.
Чувстваше се толкова зле, че припадна и загуби съзнание точно до автобусната спиркаһттр://….
Минувачи извикали линейка и лекарят съобщил, че е получила сърдечен удар. В болницата ѝ предложили да остане за лечение, а лекарят казал, че ще се оправи, само трябва да избягва стреса.
Мария отговорила през сълзи, че няма за какво да се радва, тъй като синът ѝ е в плен и не се знае нищо конкретно за съдбата му. Лекарят не успя да намери подходящите думи и предложи успокоително. Измина една година след изчезването на Александър.
Мария така и не е информирана за съдбата му. Тя се обръща към военни и цивилни структури и е посъветвана да се обърне към Комитета на войнишките майки. Всеки, който можеше, търсеше информация за Саша.
Но цареше пълно мълчание. Александър изчезна безследно и никой не можеше да каже какво се е случило с него. Три години по-късно Мария открива бившия колега на Саша – Николай, с когото заедно са служили в Донбас.
Заради алкохолизма и психическите си проблеми обаче Николай не можел да разкаже нищо полезно. По време на срещата им той казал, че Саша може би вече е мъртъв и погребан, докато самият той всяка нощ се бори с халюцинации. Мария е шокирана и напуска апартамента на Николай.
Но още в коридора се срещна с измъчената си майка. Жената предупреждава Мария Ивановна да не се вслушва в думите на Николай, тъй като умът му не е в ред заради войната. Преди това синът ѝ бил интелигентен и образован човек, учел физика в института.
Но след като отишъл в армията и бил ранен, животът му тръгнал надолу. Всичко това се отразило на здравето му, той започнал да пие и да страда от халюцинации. Мария излезе от къщата с натежало сърце, неволно сравнявайки преживяното от сина ѝ и Николас.
Здравето ѝ се влошаваше с всяка изминала година. Сега трябваше да ходи с бастун и да усеща постоянна болка в сърцето. Понякога нощем се молела на Бог, като го молела да я остави да умре и да я вземе при себе си, ако синът ѝ е там.
Ако той бил жив, тя помолила Бог да приеме нейния живот в замяна на живота на сина ѝ. Мария Ивановна продължава да страда и да се бори за сина си, като често го вижда в сънищата си. Тези сънища приличали по-скоро на спомени за Саша в различни периоди от живота му.
Но един ден тя сънува един странен и тревожен сън, в който синът ѝ казва, че е под земята и е жив, и я моли за помощ. Този сън силно разтревожил майката и тя вече не можела да спи. Мария била съвременен и рационален човек, не вярвала в мистицизма, въпреки че посещавала църква.
Въпреки това този сън не ѝ позволявал да заспи и тя решила да последва гласа на сина си. На следващата сутрин, с нови сили и решителност, тя започнала да звъни на различни организации, занимаващи се с издирването на изчезнали хора. Въпреки че войната отдавна била приключила и много хора били освободени от плен, Александър не бил сред тях.
Въпреки всички усилия и надежди, съживени от съня, Мария продължава да търси сина си, разчитайки на думите му, че е жив и е под земята. Този сън беше светлината в края на тунела, Мария не искаше да се откаже, докато не открие сина си и не узнае съдбата му. Майката се надяваше, че напук на всичко нейният Сашка е жив и тя ще успее да го върне у дома, да събере семейството и да намери дългоочаквания покой.
Тя се замислила за възможността в някое подземно помещение или мазе да се намира синът ѝ и затова да не могат да го намерят. Обсъдила това с хората, участващи в издирването, но никой не могъл да ѝ даде категоричен отговор. Скоро търсенето на Александър отново спря.
Оттогава са изминали десет години. Никой друг не го търсеше, въпреки че Мария Ивановна се обръщаше навсякъде, където можеше. Но без успех.
Писала писма до телевизията и вестниците, но там царяло пълно мълчание. Писмата ѝ никога не бяха озвучени, очевидно изчезваха или изобщо не се смятаха за необходими. Веднъж Мария дори отишла при гадателка, която казала, че синът ѝ е жив.
Това само разстроило майката, която и без това имала незаздравяваща рана на сърцето си. Заради притесненията си до 50-годишна възраст жената посивяла и й била призната инвалидност. Тя се придвижвала из къщата с проходилка, а навън – само с инвалидна количка.
Била ѝ назначена социална работничка на име Татяна – малко намръщена, но педантична жена. Татяна разбрала, че Мария се нуждае от специален масаж за остеоартрита си, но от поликлиниката не ѝ дали направление. Тя се възмутила, че жената не може да получи безплатен масаж, защото има само инвалидна пенсия.
А в края на краищата синът ѝ бил изчезнал по време на войната. В крайна сметка Татяна получила масажистка чрез социалното осигуряване, която се оказала приятна жена с тъжни сини очи. Нина правеше чудесен масаж и веднъж в разговор с Мария Ивановна й каза, че всъщност е хирург по професия.
Животът обаче се стекъл така, че след определени събития в живота ѝ Нина вече не можела да държи скалпел в ръцете си. Научила се на масаж и според нея не съжалявала за това, тъй като обичала работата си. Мария кимна в отговор и не се задълбочи в причините за смяната на професията на своята масажистка.
Този ден на масата имаше албум със снимки, а двете с Нина пиеха чай и разговаряха сърдечно. Мария Ивановна показа семейния албум и когато масажистката видя снимката на Александър във военна униформа, изведнъж замръзна. Попита дали това е синът на Мария, а Нина каза, че й се струва, че го познава, макар че тогава е изглеждал малко по-различно.
Със загриженост в гласа си майката поиска обяснение къде масажистката е видяла сина ѝ. Въздъхвайки тежко, Нина започна да разказва историята си. Тя била на около 30 години, завършила медицинско училище и наскоро се омъжила за хирург на име Юра.
Един ден ги помолили да отидат във военна зона, където в местна болница бил убит един хирург, а друг избягал. Цивилното население все още се нуждаело от медицинска помощ, а болницата се намирала доста далеч от града, в селище с около 5000 души. Мъжът и жената помислили и решили, че това ще бъде правилното решение в онзи момент.
Те планирали да спечелят достатъчно пари от тази работа, за да си купят апартамент в града, когато се върнат. Нещата обаче не се развили така, както били планирали. Работили в това селище около месец, но една нощ при тях дошли бандити и поискали да прегледат ранения им мъж.
Юрий категорично отказал, а после те просто го убили пред очите на Нина. Бандитите заловили Нина и я принудили да направи операция на ранения им другар. След това я отвели на непознато място, където жената разбрала, че едва ли ще я оставят жива.
Хвърлили я в дълбока яма, на дъното на която имало слама, а в нея лежал съкрушеният другар. Нина нямала възможност да му помогне и те седели в ямата заедно до зори. На сутринта тя успяла да огледа добре лицето на момчето и видяла, че то е много младо.
Той обаче не й казал или не могъл да й каже името си. Оказало се, че и той не може да каже нито дума. След това Нина била отведена на горния етаж и отново отведена.
Павел, един от разбойниците, беше съвсем млад. Жената разбра накъде са тръгнали. Преодолявайки страха си, тя го помолила да я пусне, като казала, че е направила всичко, което искат господарите му.
Момчето остана безмълвно. Когато я довел до ръба на оврага, той изведнъж се стрелнал във въздуха и през зъби ѝ казал да бяга. Не се наложило жената да бъде убеждавана дълго.
Скоро се озовала при своите и разказала за момчето. Обяснили ѝ, че или ще го застрелят, или ще го пратят на работа, макар че второто изглеждало малко вероятно. Скоро селото било освободено, но момчето така и не било намерено.
След всички събития, които преживяла, Нина вече не можела да работи като хирург. Накрая тя казала на Мария Ивановна, че момчето много прилича на сина ѝ. Като избърсала сълзите си, майката попитала дали момчето е било намерено, когато го освободили.
Нина отговорила само, че не са го виждали мъртво. Жените замръзнаха, като се гледаха една друга. Разбраха всичко без думи.
А няколко дни по-късно Нина качила инвалидна количка на перона, в който седяла Мария. Двете отидоха на мястото, където преди 10 години Нина за последен път беше видяла Александър. Сега това село не изглеждаше толкова зловещо, колкото беше останало в паметта на жените.
Обикновено планинско село, в което живеят обикновени мирни хора. Те строят къщи, пасат овце край планината, децата играят на топка. И така двете жени, едната бутаща количка с другата, вървяха по улицата.
Един старец с висока кожена шапка ги погледна строго иззад една ограда и ги попита кои са. Нина дори се смути, спомняйки си страданията, които трябваше да изтърпи тук. Упрекваше се в мислите си, че е дошла тук, осъзнавайки, че няма сила да са тук.
А и какво биха могли да намерят тук? Те са просто непознати тук. Минаха много години, но Мария Ивановна беше твърдо решена. Толкова години тя се обръщаше към различни организации с молба да намерят сина ѝ, надяваше се на някого.
Но сега самата тя беше там, където бяха видели сина ѝ. Може да е било много отдавна, но все пак е било. И сега тя щеше да узнае истината, колкото и да е трудно.
Жената се извини и извади снимка на Александър, като каза, че търси сина си, който е изчезнал тук по време на войната. Старецът измърмори, че много хора са изчезнали, и посъветва непознатите да напуснат веднага това място. Ако синът му не се беше появил толкова години, значи вече си е отишъл.
Мария почти го молеше да погледне снимката, защото беше дошла тук отдалеч, пропътувала няколко хиляди километра. Старецът небрежно взе снимката и я погледна. И лицето му се промени в един миг.
Мария също се разтревожи и попита дали го познава. Старецът отговори малко объркано, че прилича на своя пастир. И го увери, че не го държи като роб, а просто като полумъртъв човек в една от ямите след войната.
Искал да го предаде на властите, но те категорично отказали, смятайки, че той така или иначе ще умре и ще трябва да се разправят с тялото. Старецът извадил човека и жена му му помогнала да се възстанови. Той обаче загубил паметта си и през всичките тези години го наричали просто Русик.
Нина шокирано попита защо никой не е бил информиран за това. Старецът беше искрено изненадан и каза, че е излекувал човека и че той е негов помощник. Никой никога не го бил наранявал.
Нина се възмути и попита дали старецът мисли за майката, която толкова години е ронила сълзи и е губила ума си заради изчезналия си син. Старецът поклати глава, сякаш не разбираше защо трябва да се тревожи за чуждото нещастие. Да изчакаме този Русик.
Може би това изобщо не е Саша. Мария Ивановна каза тихо. Попитаха кога се очаква овчарят.
На което получиха отговор, че това ще стане скоро. Старецът изглеждаше притеснен, какво ли ще стане, ако Русик се окаже Александър, той ще загуби ценен работник. Но се съгласи да го пусне, за да не го обвинят в робство.
Скоро в края на селото се появил овчар с овце. Мария се вгледа в обраслото лице на мъжа, опитвайки се да определи дали това е нейният син. Когато се приближи, сърцето ѝ се разтрепери.
Това беше нейният Саша, на възраст, с дълбоко поставени сини очи и брада. Това беше той, нейният син. Той попита кои са те.
И Мария, сдържайки риданието си, отговори, че е майка му, протягайки ръце към него. Александър колебливо отвърна на прегръдката, защото не помнеше майка си.
Всичко от предишния живот на мъжа беше изгубено.
Но сега той щеше да има нов живот.
След това последва дълго пътуване до дома, възстановяване на документи и пътувания до различни инстанции. В крайна сметка паметта на Александър се върна.
Той се научи да живее отново, а с него и Мария Ивановна.
Тя дори започнала да се чувства по-добре. Нина се превърна в тяхна добра семейна приятелка.
Имаше още много работа за вършене, но главното беше постигнато. Майката беше намерила сина си. Сега тя знаеше, че човек никога не бива да губи надежда, дори когато всички около него вече не вярват.
В края на краищата майчиното сърце може да прави чудеса.
