„ДНК тест: вероятност за бащинство – 0%“
Чух собствения си хлип, но сякаш отдалеч.
— Това… това не може да е вярно — прошепнах. — Грешка.
Съпругът ми стоеше отсреща, скръстил ръце на гърдите си. Лицето му беше студено, отдръпнато.
— Няма никаква грешка. Ти ми изневери и сега се опитваш да ми натрапиш чуждо дете.
Светът около мен се сви.
— Не… ти сам знаеш колко чакахме, колко мечтахме…
— Ти чакаше. — Той стисна челюсти. — Аз ти повярвах, а ти…
Хванах ръката му.
— Погледни я! Това е нашата дъщеря!
Той рязко издърпа ръката си, отстъпвайки назад.
— Не вярвам нито на теб, нито на нея.
Някъде в ъгъла на залата проплака друга родилка. Всичко се смеси — миризми, гласове, болката в гърдите.
Погледнах към нашето бебе.
Малките ѝ пръстчета се свиха около моите.
Моето момиче.
Как можа да каже, че не е негово?
Как можа да я отхвърли?
— Върви си. — Гласът беше чужд, леден. И чак след секунда осъзнах, че това е моят глас.
Съпругът ми присви очи.
— Какво?
— Върви си. — Притиснах дъщеря си към гърдите. — Ти вече не си част от нашия живот.
Той отвори уста, но не каза нищо.
За първи път от двадесет години не се налагаше да се оправдавам.
За първи път от двадесет години не молех, не умолявах, не се опитвах да задържа.
Той се обърна и излезе.
Дълго гледах вратата, зад която изчезна.
И чак тогава първата сълза се търкулна по рамото ми.
Мислех, че съм загубила всичко.
Но когато малката ми въздъхна и се сгуши в мен, разбрах истината.
Не бях загубила.
Бях спечелила.
