Той самият стоеше в центъра на залата – горд, уверен в себе си. В скъп смокинг, с добре поддържана прическа, изглеждаше безупречно. До него – неговата годеница, млада моделка, въплъщение на идеала за красота. Но сърцето му оставаше студено.
Тази сватба за него не беше просто събитие, а утвърждаване – доказателство пред целия свят какво е постигнал. И най-вече – доказателство за нея.
Анна.
Същата онази, която някога разби сърцето му. Която не повярва в него и го напусна, когато беше никой. Той я покани не за да я моли за прошка – не. Искаше тя да види какво е загубила.
И тогава… вратата на залата се отвори.
Всички погледи се насочиха натам, а Игор, колкото и да се опитваше да запази безразличие, изведнъж усети как сърцето му прескочи удар.
Анна влезе.
Почти не се беше променила – същите дълбоки, тъжни очи, същите плавни движения. Но най-важното – не беше сама.
До нея, стискайки здраво ръката ѝ, вървеше момченце.
На пет-шест години.
С руса коса и очи, в които той разпозна… себе си.
Удар.
Светът около Игор се сви. Бърборенето на гостите, музиката – всичко изчезна, разтвори се.
Момчето… Лицето му, изражението му – всичко говореше за нещо, което Игор не можеше да осъзнае.
— Анна… — издиша той, но гласът му го предаде, потрепери.
Тя спря, гледайки го право в очите. В тях нямаше нито предизвикателство, нито съжаление – само някаква тиха, дълбока истина.
— Здравей, Игор, — каза тя тихо.
Момчето вдигна очи към него, а в този поглед имаше нещо болезнено познато.
— Мамо, това той ли е? — попита неочаквано, стискайки още по-силно ръката на Анна.
Игор усети как краката му омекват.
Разбра.
Това беше неговият син.
Този, за когото дори не подозираше.
Всичко, за което бе живял – богатство, статус, успех – изведнъж загуби всякакъв смисъл. Всичко, което му се струваше важно, се разпадна на прах.
Той гледаше Анна. Гледаше момчето.
— Защо не ми каза? — прошепна едва чуто.
— Ти беше прекалено зает да доказваш, че струваш нещо без мен, — отговори тя спокойно.
Игор затвори очи.
Той си мислеше, че тази сватба ще бъде неговият триумф. Но вместо това… той изгуби.
— Как се казва? — попита, без да откъсва поглед от детето.
Анна се поколеба. А после прошепна:
— Игор.
Гул в ушите. Коленете му се подкосиха.
Той носеше неговото име.
Сълзи пареха в гърлото му.
— Остани, — внезапно се откъсна от устните му.
Анна го погледна. Дълго.
А после тихо каза:
— Чакахме твърде дълго, Игор. Сега изборът е твой.
Тя се обърна и, хванала момчето за ръка, тръгна към изхода.
А той стоеше насред ослепително светещата зала, пълна с хора, храна, музика… и изведнъж осъзна, че е напълно сам.
Какво ще избере сега?
— Почакай… — прошепна той.
Анна застина.
И тогава той направи крачка.
Крачка към живота, който бе изпуснал.
