Надежда Степановна забеляза, че Антон се опитва да се промъкне тихо в стаята му, и не можа да се въздържи:
– Какво си направил отново? Защо се промъкваш наоколо? – Като погледна дрехите му, тя извика.
– Пак се получава! Пак риза и панталони на парчета! Нямаш съвест! Докога ще продължава това?! Това е наказанието за главата ми!
Момчето наведе глава, опитвайки се да скрие от Надя прясно подбитото око и одрасканото лице. Но жената, виждайки разкъсаните му дрехи, не обърна внимание на лицето му. Тя започнала да ридае и да ругае момчето:
– „Мошеник! Ти, мошеник! Купи си сега пак нещата!
Жената дръпна Антон, разтърси го за раменете, без да може да сдържи гнева и раздразнението си:
– Ще си играеш с мен! Ако търпението ти се пречупи, ще те вкарам в сиропиталище за сираци като теб. Там ти е мястото. Кой ми е казал да те взема при себе си? Трябваше ли да го направя? За да има едно тихо и спокойно момче, но не, нещастие, а не дете!
Антошка отново се уплаши, когато чу тези думи. Той не искаше да отиде в никакъв сиропиталище, искаше да живее тук, дори при баба си, която не го обичаше. А също така се страхуваше, че някой ще разкаже на баба Надя за боя с Игор, който живееше на съседната улица. Тогава заплахите и риданията нямаше да са достатъчни! Щеше да бъде използвана тънката върбова клонка, която служеше на бабата като средство за възпитание на непослушното момче. Знаеше, че Надежда Степановна ще го накаже добре и щеше да го боли да седи цяла седмица.
– Какво ще правим с теб? – възкликна баба Надя, като не откъсваше строгия си поглед от него. – Майка ми го е докарала в подгъва си, а сега аз трябва да страдам!
Антошка слушаше с половин уста оплакванията на баба си. Изведнъж му стана лошо. Усети остър пристъп на гадене, замая се. Стаята започна да плува пред очите му. Отдалеч чуваше приглушения вик на баба си:…
– Антон! Антошка! Какво става с теб?
Но всичко вече беше почерняло пред очите му. Когато Антон се събуди, осъзна, че лежи на леглото в стаята си. А до него беше Ирина Аркадиевна, местната фелдшерка, тя беше повикана да помогне на баба Надя.
– Е, Антошка, ти уплаши всички! Какво правиш, припаднала си! Баба ти дотича при мен, цялата бледа, уплашена, от нея смърдяха сърдечни капки! Тя казва, че си припаднала. Какво ти се е случило?
Антон седна рязко в леглото, опита се да се изправи, но отново се замая и изнемощял потъна във възглавницата.
– Не бързай да ставаш! – каза Ирина Аркадиевна. – Изглежда, не е само синини, не се справи. Все едно, че няма сътресение на мозъка – каза тя на бабата, която стоеше тук, в стаята. – И така, Антошка, с кого и какво не сподели? Ще ми кажеш ли?
Гледайки доброто лице на фелдшера, Антошка не можа да се въздържи. Той се разплака тихо и каза:
– Борех се с Игор Семьонов.
– За какво се скараха този път?
– Той каза, че съм се изкормил. Смееше се, че майка ми е забременяла от някакви чужденци. Значи съм гадняр. И така, не можах да се сдържа. Ударих го в лицето. А той отвърна на удара.
Баба Надя, която чу всичко, веднага започна да ругае:
– „Ти си такъв гаден копеле! Как можеш да посегнеш на такова момче! Игор е от порядъчно семейство, възпитан, скромен. Не е като теб! И това, което каза, е вярно! Ти си копеле, изкормено копеле!
Ирина Аркадиевна рязко се обърна към старицата и строго каза:….
– Надежда Степановна, как можете да говорите така с едно дете? Детето виновно ли е за нещо? То ли поиска да се роди?
– Аз казвам истината! Машка обикаляше с всекиго, носеше го в подгъва си. И сега аз трябва да се разправям с нея!
Гледайки изкривеното от гняв лице на старата жена, фелдшерката само поклати неодобрително глава. А после отново се обърна към Антошка:
– И така, слънчице, спиш, почиваш си. Сега ще ти направим една инжекция. Не се страхувай. А също и драскотините по лицето сега ще лекувам, ако щипе, ще духам, за да не те боли.
Фелдшерът седял до леглото известно време, докато момчето заспало. След това отиде в кухнята. Надежда Степановна приготвяше вечерята, смръщила вежди.
– Надежда Степановна, Антошка е заспал, не го пипайте. Той е под стрес. Нахрани го по-късно. И ви моля, не му крещете. Сътресението на мозъка на момчето е леко, но симптомите все пак са неприятни. Ще се погрижа за документите, за да го заведа в града за преглед.
– За какво е това? – измърмори недоволната старица.
– Нуждаем се от консултация по травматология и ядрено-магнитен резонанс. Трябва да изключим усложнения.
– А, значи се е скарал с момчетата. И цялата тази суматоха около него! – измърмори старата жена.
– Е, сама го видяхте – той изгуби съзнание. По-добре е да не рискуваме и да изследваме мозъка му.
– Каквото искаш, прави каквото искаш – каза грубо бабата.
Ирина Аркадиевна въздъхна тежко и си тръгна. Беше ѝ много жал за това бедно дете, но не знаеше как да му помогне. Майката на Антошка, Мария, някога беше нейна близка приятелка. Познаваше добре и баща му, Сергей. Спомените отведоха Ирина до самия ден, в който Маша за първи път ѝ каза за своето влюбване. Приятелките учеха в различни колежи, но наемаха заедно малка стая. Един ден Маша се върнала от кулинарното си училище по-късно от обикновено. Беше толкова загадъчна, че усмивката не слизаше от лицето ѝ.
– Машул, какво правиш? – Ира беше изненадана. – Влюбил ли си се в някого?
Маша я погледна и кимна с глава в знак на съгласие.
– Ти си луда, приятелко! Ти си партизанка! Нищо не ми казваш! И кой е този щастливец? – започна да пита Ирина, като приготвяше чай за себе си и Маша.
– Какво има да разказваш? Банално запознанство. Просто се спънах и едва не паднах. Но ме подкрепи един човек, който беше до мен. Ирка, той е толкова красив! За мен той е най-добрият!
– И? Съгласихте се да се срещнете? – попита ме приятелката ми.
– Да. Той ме покани на среща. Той просто ме хипнотизира с василиковите си очи! Това е истинска любов от пръв поглед!
Слушайки възторжения разказ на приятелката си, Ирина искрено си пожела всичко в личния ѝ живот да се е получило. Две години по-късно Сергей прави предложение на любимата си. Двамата изиграват скромна сватба.
Поканена беше и Ира като шаферка. Щастието на младите засенчи факта, че родителите му категорично отказаха да благословят брака с Маша. И дори поставиха ултиматум на сина си. Влюбеното момче направило избор в полза на Мария.
– Проблемът сега е къде ще живее. Моите няма да ни позволят да останем у тях. Да отидем при вас? – попита разочарованият Сергей.
– Ще живеем известно време, докато спестим пари за собствено жилище. Родителите ми казаха, че няма да ни помогнат по никакъв начин. А аз загубих работата си, защото баща ми забрани дори да се доближавам до фермата му.
Но не се притеснявай, ще си намеря работа. Имам диплома по право, ще си потърся работа по специалността. И имам кола. Не бих искала да живея в провинцията. Но сега просто нямам друг избор.
Маша прегърна съпруга си.
– На село също е добре. Ще работя като готвачка, самият председател ми предложи работа, завърших техникум. И майка ми ще те хареса. Тя е страхотна.
– Моите родители също не са лоши. Просто са свикнали да ме командват и да решават вместо мен как да живея. Дори си намериха булка, а аз отказах да се оженя за нея.
– Знам – каза Маша тихо. – Майка ти не се поколеба да дойде при мен и да поиска да се откажа от идеята да се омъжа за теб.
Тя каза, че животът ти ще бъде развален с мен. Ти си син на заможни родители, а майка ми е обикновена работничка във фермата. А аз нямам баща.
– Няма значение – въздъхна Сергей. – Ние се обичаме – това е най-важното. А родителите… Някой ден те ще ме разберат и отново ще общуваме.
Но Дмитрий и Светлана не промениха решението си. Те чакаха розовите очила на сина им да паднат и той да се откаже от колективния фермер в полза на родителите си. Така и стана, но няколко години по-късно.
Малкият Антошка бил само на два месеца. И Сергей, който дори не се доближаваше до сина си, изведнъж каза:…
– Той не е мой!
– Какво имаш предвид – не е твой? – Зашеметена съпруга.
– Да, всички знаят, че той го е нагушил! Едно не исках да повярвам, че си ми сложил рога! И с кого? С Борис, с един циганин, който е бездомник! Та той трябва да си смени бащиното име в документите, защото е Борисович, също като теб!
– Сергей, какво правиш? Как можеш да кажеш това? Това е собственият ти син! Винаги съм ти бил верен! – Изплашена възкликна Маша.
– Не ти вярвам! Знам, всичко ми беше казано, как и къде си била с него! – Сергей се закле гневно, замахна с тежката си ръка, оставяйки червена следа върху бузата на Маша.
Мария се разплака от тази несправедливост. А съпругът ѝ, пурпурен от гняв, започна да събира нещата си, псувайки жена си.
Борис и неговият табор бяха спрели в тяхното село преди година. Бяха живели там около три месеца. Голи циганки в пъстри поли и ярки бижута, боси, мръсни деца – всичко това вълнуваше и тревожеше местните жители. Уплашени от неканените гости, селяните се страхуваха да оставят вещите си в стопанството и затвориха оборите с добитъка си. Но циганите се държали спокойно, продавайки скромните дарове на природата. Мъжете и момчетата помолили председателя за работа в колхоза. В горещия сезон бяха необходими допълнителни ръце на полето и в стопанството, така че председателят с удоволствие се съгласи.
Сред всички мъже Борис беше най-умният. Горещият красавец със снежнобяла усмивка пленяваше сърцата на много неомъжени момичета. Но изборът на Борис по някаква причина падна върху Маша. Скромното момиче, което умее да готви много добре, падна в сърцето му. Той беше неженен, живееше с баща си. От време на време Борис поглеждал с интерес към красивата готвачка. Уловил погледа ѝ, оголи в усмивка съвършени снежнобели зъби. Той не се колебаеше да прави комплименти, да се шегува и да флиртува. Маша не реагираше, често се смущаваше, опитваше се да игнорира повишеното внимание към себе си.
Селските жени виждаха всичко, шегуваха се и се смееха на Мария.
– Дали циганинът я харесваше? Не му позволявай да те открадне от мъжа ти!
Маша се ядоса.
– Какво си говорите с езиците си? Никога не съм изневерявала на моя Сергей и няма да го направя!
– И кой, когато съпругът се намеси? – продължи да се подиграва на жените. – Твоят Сергуня не бърза да става татко! Толкова много време заедно, а няма дете! Или съпругът ви не е в състояние да зачене дете? Така че не отхвърляй ухажванията на Борка, той ще те срита за нула време.
– Какви ли не бъбривци! – Мария се ядоса. – Затворете си черните усти!
Жените продължаваха да се смеят и да се шегуват с Маша. В резултат на това тя дори помоли да я преместят някъде другаде, за да не работи с тези клюкарки. Но председателят отказа:
– Ти си отличен готвач. Няма да бъдеш доячка! Имам цяла бригада работници! Те трябва да готвят!
Така че Маша остава да работи в бригадата. Тя не искаше да казва нищо на Сергей, защото той беше много избухлив и ревнив. И един ден, когато Мария дойде на работа, Борис вече я чакаше.
– Най-после си дошла! – приближи се до нея смуглият красавец. – Чакам те от сутринта.
– За какво? – Уплашено попита Маша.
– Имам разговор с теб. Ти си в сърцето ми. Никога през живота си не съм срещала човек като теб.
– Боряна, аз си имам съпруг. Обичам го. Не ме измъчвай, отиди си – помоли Маша, бузите ѝ бяха пурпурни от срам. – Ще ни видят заедно и няма да съм щастлива от клюките.
Точно в този момент в стаята влязоха другите служители от столовата. Виждайки двойката, която се отдръпваше един от друг, те започнаха да викат:
– Какво прави това? Когато съпругът ѝ е жив, тя има връзка с друг мъж! Безсрамно! Не може да устои на един циганин!
Борис си тръгна, като хлопна вратата толкова силно, че мазилката падна. Същия ден той напусна селото заедно с баща си. А няколко дни по-късно си тръгна и таборът. Но Маша дори не го забеляза, защото в живота ѝ започна черна ивица. Селските клюкари разкрасяваха това, което виждаха в кухнята, разказваха всичко на Сергей. Съпругът ѝ бил скандализиран, ревнувал. Маша с всички сили се опитвала да убеди съпруга си, че му е вярна. Сергей сякаш повярва. Но след известно време Мария разбра, че е бременна. И с радост съобщила за това на съпруга си. Противно на очакванията ѝ, Сергей не се зарадва на дългоочакваната новина.
– Сергей, защо си толкова мрачен? Толкова дълго чакахме това! – Поласкана към съпруга си Маша.
– Не знам какво да мисля. Не знам дали съм готов за дете, – Сергей си легна, без да дочака съпругата си.
Когато съпругът ѝ заспа, Мария отиде в градината. Тя седна на една пейка и се разплака. Майка ѝ, доколкото можеше, съжаляваше и успокояваше дъщеря си.
– Всичко ще бъде наред, момичето ми. Всичко ще се оправи. Ще видиш. Както Сергей ще погледне новороденото бебе, за миг ще забрави всички обиди.
Но не се получи така, както майката на Мария, Катерина, се надяваше. По някаква причина на русата и белокожа Маша и Сергей се роди черно и смугло бебе. Жената всячески се опитвала да убеди съпруга си, че не му е изневерила, че детето е от него. Но Сергей не повярва. В продължение на два месеца той нито веднъж не се приближи до момчето, не го взе на ръце. А Маша просто изнемогваше от истериите и скандалите му. В сърцето си Мария си каза:
– Ако не ми вярваш, да вземем ДНК и да направим тест! Искам да ви докажа невинността си!
– Ще ме злепоставиш пред цялото село! Не трябваше да вярвам на родителите си. Те веднага те разпознаха. Не искам измамна съпруга и извънбрачно дете! На развода сам подай молба за развод, не искам да те виждам повече!
Сергей опакова нещата си и си тръгна. След известно време Маша получи документите за развод. А няколко месеца по-късно общи познати съобщиха, че Сергей има ново семейство.
– Дъще, нека да отделим необходимата сума и да си направим тест. Нека всички знаят, че не си виновна – посъветва я майка ѝ. Но Маша поклати отрицателно глава:
– Достатъчно съм се унижавала. Знам, че съм била вярна на Сергей. И не искам да се доказвам пред никого другиго! Някой ден той ще разбере, че е сгрешил, но времето няма да се върне назад. Той ще съжалява за това. Не искам повече да повдигам въпроса. Не искам да му давам повод да клюкарства.
Малката Антошка хлипаше в креватчето. Катерина се втурна към внука си.
– Антошка, скъпа. Няма нужда да плачеш – провикна се жената.
Така в грижи и неприятности годината отлетя неусетно. Един ден жените чуха, че близо до портата има някакво суетене и викове. Те излязоха навън. До портата стояли циганки в пъстрите си дрехи и ярки бижута. Когато видяха Маша, те започнаха да викат:
– Къде е синът на Боркин? Знаем, че ти си го родила! Ще вземем момчето с нас!
– Ти луда ли си? Това е моето дете и това на мъжа ми. Попитайте вашия Борис! Между нас никога не е имало нищо! – Маша грабна сина си и го придърпа силно към себе си, сякаш се страхуваше, че ще го отнемат насила.
– И няма кого да попитам! Вече няма Бор’ки! Ако не ни дадеш момчето, ще те прокълнем!
Като чуха писъците, съседите избягаха на улицата и се обадиха на районния полицай. Той разпръсна тълпата от цигани, които проклинаха Маша. Накрая те обещали да откраднат момчето. И отново селската клюка, отново обсъждат Мария и измиват костите ѝ. А бедната жена се страхува да остави сина си дори за минута, за да не го откраднат злите цигани. Маша не можела да живее дълго така и след време казала на Катерина:.
– „Майко, не мога да продължавам. С Антошка ще отидем някъде другаде.
– Дъще, къде ще отидеш ти? – извика майка ѝ.
– Още не знам. Ще заминем, ще свикнем, ще ти се обадя.
Маша и синът ѝ наистина заминаха. Тя редовно се обаждаше на майка си. Жената поставила сина си в яслена група, после момчето тръгнало на детска градина. Тя си намерила работа в един малък град. Всичко изглеждаше, че се подобрява. Изведнъж, сякаш изневиделица, Катерина получила обаждане от непознат номер:
– Дъщеря ви е в болница, има сериозни усложнения, перитонит. Направихме всичко, което беше по силите ни. Но, уви, дъщеря ви беше докарана твърде късно. За съжаление не успяхме да я спасим. Много съжаляваме за загубата ви. Елате, внукът ви е тук.
За нещастната майка беше много болезнено да чуе това. Тя не можеше да отговори. Задушаваше се от сълзи. Като насън Катерина отнесе тялото на дъщеря си в родното ѝ село и я погреба близо до родителите ѝ. Във всичко ѝ помагала собствената ѝ сестра Надя. Тя подкрепяла Катерина, както можела. Жената съжалявала внука си, често плачела и го наричала сирак. А той гледал баба си с невероятните си василкови очи, често плачел и викал майка си. И отново през селото премина вълна от клюки. Гледайки рошавото, красиво момче Антошка, клюкарите често казвали:
– „Той прилича точно на Борка! Точно толкова смугъл, а лицето му също толкова красиво. Все пак не е като да е угоено дете. Машка беше доверчива девойка, подари на Сергей рога и именно това го направи циганин. Той не показва никакво родство със законния съпруг на Маша. Той расте, за да се превърне в копеле!
Така наричаха Антошка, че е копеле. А понякога и циганин. След като погреба дъщеря си, Катерина започна да се чувства много зле. Тя не ставаше от леглото, само плачеше тихо. И един ден повика сестра си Надя по-близо до себе си и каза:
– „Надя, скъпа моя Надя, чувствам, че краят ми е близо. Не оставяй Антошка, той е собствената ми кръв!
– Не разгневявай Бога, Катерина! Ще оздравееш, всичко ще се оправи, – Надежда се обърна, осъзнавайки, че сестра ѝ е права.
– Дай ми дума, че няма да дадеш внука си в сиропиталището – помоли Катя. – Детето не е виновно, че съдбата му е такава, че е останало сирак. Вземете го при себе си, а къщата ми отдайте под наем на непознати, нека ви плащат, а това ще е допълнителна стотинка.
Надежда обеща на сестра си, че няма да изостави Антошка, но по-късно съжали за обещанието си. Беше ѝ трудно да възпитава неспокойния и хулигански настроен Антош. Тя се притесняваше не защото той беше обиден, а защото знаеше как да отвърне на удара. А това, че го наричаха с имена, не трогваше Надежда. Добре, че го унижиха, нищо няма да му се случи, ще оцелее…
Антон харесваше едно момиче в училище, Маринка. Често я придружаваше до вкъщи, като й носеше куфарчето. Съседът Игор също харесваше това хубаво момиче. Но тя не му обръщаше внимание. Един ден, когато Антон се прибирал с Маринка от училище, Игор се промъкнал и хвърлил камък право по Антон. Той не издържал и отвърнал на удара. Маринка изкрещя и избяга вкъщи. Другите момчета се затичаха към Игор и всички заедно се нахвърлиха върху Антон. Той се отбраняваше, както можеше, но силите бяха неравни.
Никой не защити Антошка, само Анюта, дъщерята на местния пазач, се притече на помощ. Но и тя не успяла да откъсне хулиганите от Антон. Тогава момичето започна да крещи. Учителите се притекоха към вика. Но Антон успял да се измъкне от хулиганите и се запътил към дома, куцайки на левия си крак. Анюта го съжали и се затича след него. Тя извади салфетка и се опита да избърше кръвта и мръсотията от лицето му, но момчето само я отблъсна. В резултат на това Анюта се прибра вкъщи, а Антон тихо се опита да се промъкне в стаята си, страхувайки се да не попадне пред очите на баба Надя. И само фактът, че припадна, го спаси от силния камшик, с който старицата често възпитаваше момчето за всяка, дори най-малка провокация.
Колкото повече пораствал Антон, толкова по-трудно му било да живее с баба си. Надежда Степановна го принуждавала да върши цялата тежка работа в домакинството. Вместо да играе футбол с момчетата или да ходи на риболов, той трябваше да се грижи за птиците, прасетата, кравите, да дърпа плевели, да помага в къщата. След като свършил работата си, късно вечерта Антон дошъл в дома на Марина и почукал на прозореца ѝ. Момичето най-често пренебрегвало досадния ухажор. Понякога можеше да излезе при него в градината, но не беше щастлива от такива срещи. А влюбеното момче не забелязваше негативното отношение към себе си, ухажваше я според възможностите си. Можеше да ѝ подари букет маргаритки или малко шоколадче, което успяваше да купи, като спестяваше от храната в училище.
Аня, дъщерята на пазача, веднъж попита Антон:
– Защо се караш на тази Маринка? Напълно сляп ли си и не виждаш как тя се отнася с теб?
– И как? – Антон попита с усмивка.
– Лошо, разбираш ли? И не забелязваш никой друг наоколо! – Рязко се обърна и побягна, оставяйки изненадания човек сам.
Минаха години. Антон, след като завършил училище, отишъл да служи в армията. Баба Надя не организира никакво тържество по този повод. Когато научила, че внукът ѝ е призован в армията, тя само казала равнодушно:
– „Върви и изпълни дълга си към родината. Може би ще те научат на нещо.
В навечерието на заминаването си Антон дойде в дома на Марина. Повика я и каза:
– Ще ме чакаш ли? – Той погледна с надежда в очите ѝ.
– В никакъв случай! – измърмори това. – Аз отивам в града, ще отида в института. Родителите ми ще платят за обучението ми, ще си намеря добра професия и ще остана да работя там. Няма да се върна в селото.
Антон плахо прегърна Марина и зарови устни в пухкавите ѝ алени устни. Тя не се отдръпна, но после, сякаш се опомни, се отдръпна и извика:
– Никога повече не го прави!
– Марин, ще ме изчакаш ли? – Антон повтори тихо.
– И аз имам нужда от това?
– А ако се върна, за да ти направя предложение? – попита той.
Момичето искаше да отговори нещо, но тогава майка ѝ я повика. Тя се обърна рязко и искаше да си тръгне, но Антон я спря с думите:
– Утре ме отвеждат. Ще те чакам, искам да се сбогувам с теб. Ще дойдеш ли? – С надежда погледна в очите ѝ.
– Да – отвърна Марина и изтича в къщата.
Майка ѝ влезе в стаята ѝ и строго попита:….
– С кого си говорила там? Пак с този циганин байряк циганин? Не смей дори да си помислиш за него, ние имаме прилично семейство, а не като семейство без баща.
– Той заминава утре, повикали са го в армията.
– Пусни го, забрави за него и не позори семейството ни. Трябва ти порядъчен човек от порядъчно семейство.
На следващия ден Антон седеше в автобуса и чакаше да тръгне. С тъга наблюдаваше как другите момчета от селото, които заминаваха на служба заедно с него, прегръщаха семействата и приятелите си. А той беше сам – сам. Един байрактар. Циганин. Никой на този свят не се нуждаеше от него. Марина наруши обещанието си и не дойде да се сбогува с него. Изведнъж Антон видя сред зелените дървета крехката фигура на Ани, която беше дошла да се сбогува с него. Но той нямаше време да излезе при нея, тъй като автобусът започна да се движи. Аня следваше бавно отдалечаващия се автобус, а по бузите ѝ се търкаляха сълзи.
Твърдият и силен Антон беше разпределен във въздушнодесантните войски. Той се сприятели много с останалите момчета. Колегите бяха изненадани, че Антон не получава писма, нито обаждания от вкъщи. Дори си помислили, че момчето е от сиропиталище. За да разсее всички спекулации, той разказал на момчетата за трудния си живот. Момчетата го утешавали и казвали:
– „Всичко ще бъде наред. Ще се върнеш у дома, ще се ожениш. Ще имаш истинско семейство.
Антон също мислеше за това. Но когато дойде демобилизацията и той се върна в родното си село, се оказа, че Марина все още ходи в града. А Анюта също не беше в селото. През първия ден баба Надя казала на внука си:
– „Достатъчно ми е. Ти си възрастен, самостоятелен. Изпълних обещанието си към сестра ми, удържах на думата си. Не съм те изоставила, а съм те възпитала, както съм могла. Сега от теб зависи да решиш как искаш да живееш живота си. Ако искаш, ще напуснеш селото и ще отидеш в града. Ако не, ще изселиш наемателите от къщата на Катерина и ще се преместиш сам. Това е твоя работа. Аз ще се преместя при децата си, често боледувам, имам нужда от грижи. Ще продам имота и ще си тръгна. Ти също си тръгвай.
Антон дълго не мисли, осъзнавайки, че баба му не се е нуждаела от него, когато е бил млад, а сега още повече. Той опакова нещата си и замина за града. Беше издръжлив човек, бързо щеше да си намери работа. И наистина, имаше късмет да си намери работа. Слизайки от автобуса, той видя на таблото за обяви свободно място за шофьор в адвокатска кантора.
Антон веднага отишъл на посочения в обявата адрес. Наели го на работа, без да каже нито дума. Началникът на отдел „Личен състав“, след като подписал всички необходими документи, се усмихнал и казал:
– Най-накрая нашият шеф си има умен личен шофьор. Поздравления за добрата работа.
Антон се усмихна в отговор. Половин час по-късно той паркира служебния автомобил пред главния вход на фирмата. Шефът, сивокос, солиден мъж, огледа внимателно новия шофьор и попита:
– Имате толкова познато лице. Да не би да сме се виждали някъде преди?
Антон поклати отрицателно глава:
– Не. Аз съм нов. Никога преди не съм бил тук.
През първия работен ден Антон заведе шефа си на делова среща. Той старателно изпълняваше всички задължения, ръководството беше доволно. Скромното и мълчаливо момче се хареса на шефа, Сергей Иванович. Той се характеризираше с такива черти като сдържаност и точност, никога не закъсняваше. Един ден Сергей Иванович каза:
– Антон, утре ме вземи по-рано от обикновено. Родителите ми идват, ще трябва да се срещнем на гарата.
Антон изпълни указанията на началника. И рано сутринта заведе началника на гарата. Няколко минути по-късно до колата им дойдоха млад мъж и жена. Мъжът погледна Антон и пребледня:
– Сине, а кой е с теб? – попита той тихо.
– Татко, запознай се с новия ми шофьор, Антон.
– Сине, аз, разбира се, вече не виждам добре. Но младежът, който е с теб, е просто копие на собствения ми брат в младостта му. Не виждаш ли?
– Наистина, – съгласи се Сергей. – И аз си мислех на кого ми напомня. И се оказва, че това е моят чичо.
– Антон, а кои са баща ти и майка ти? – подаде глас Светлана Анатолиевна, майката на Сергей Иванович.
– Майка ми отдавна си е отишла от този свят – тъжно отговори момчето. – Аз съм родом от село Клиновка.
– Откъде? – Сергей Иванович попита отново, като пребледня. – Чакай малко, как се казваше майка ти?
– Маша. Мария. Но нея отдавна я няма, умряла е, лекарите не са имали време да я спасят. Баща ми ни напусна, когато се родих. Живеех с баба си, а след като тя почина, ме приюти пралеля ми. Съжалявам, че тя не ме беше дала в сиропиталище – каза той тихо.
– О, Боже мой! О, Боже мой!“ Сергей извика силно. След това седна на земята, поклащайки се. Антон погледна смаяно шефа, но после се съвзе и се втурна да го вдигне.
– Антон, сине – каза Сергей тихо. – Аз съм твоят баща. Аз съм същият човек, който някога изостави жената, която обичаше, твоята майка. Бях глупак, повярвах на селските клюки. Бях млад, ревнив. Сега виждам, че ти наистина си мой син, мой собствен син. Съжалявам, моля те… – той отиде при Антон, искаше да го прегърне. Но момчето го отблъсна.
– Ти грешиш – каза той студено. – Баща ми е отсъстващ циганин, майка ми ме изкорми. Аз съм байрактар. Цялото село го знае и цял живот ми напомня за произхода ми.
– Внук, скъпи мой, наш внук – започна да плаче Светлана Анатолиевна.
Антон погледна към шефа си, към родителите си. После рязко се обърна и си тръгна. До сутринта човекът се разхождаше из града и си мислеше за всичко на света. А на сутринта дойде на работа и написа писмо за напускане. Не искаше и да чуе за новооткритите си роднини. Върнал се в родното си село, в своя дом. Едва се настанил, чул звънеца на вратата. Отворил вратата, на прага стояли родителите на Сергей Иванович.
– Антоша, пусни ни да влезем. Трябва да поговорим.
Той пусна неканените гости в къщата. Тъкмо се канеше да затвори вратата и тогава видя Сергей. Той стоеше с наведена глава. После каза тихо:
– Сине, знам, че е много трудно да ми простиш. И няма никакво оправдание за поведението ми. Но искрено те моля за прошка.
Антон се съгласи да поговори с баща си. Двамата разговаряха дълго, с много емоции. Антон не можеше да отблъсне хората, които го наричаха внук, които искрено се разкайваха за действията си. Беше му трудно да осъзнае, че сега си има баща. Той дори поискал да му бъде направен тест за бащинство. И когато получи положителен резултат, той каза на Сергей Иванович:
– „Знам, че си ми баща. Но ми е много трудно да свикна с това толкова бързо. През целия си живот съм живял като човек без баща.
– Разбирам всичко – въздъхна Сергей. – И ще те чакам, сине мой, с надеждата за твоята прошка …
Времето мина. В навечерието на новогодишните празници в село Клиновка караше стара кола местно производство. От нея излезе Антон. Майката на Марина, като видя момчето, побърза да се подиграе:
– Какво, Антошка, та нищо друго не си постигнал в живота и нищо друго не си постигнал в живота, освен една стара кола втора употреба? Е, това не е изненадващо. Какво можеш да вземеш от една байстрюченка?
– Аз се справям добре. А как е Марина? – попита човекът.
– Тя и Игор живеят заедно от няколко години. Живеят добре, имат деца. Взели са си нова кола на вноски. Добре е, че дъщеря ми е направила правилния избор навремето. В противен случай щеше да живее близо до вас – каза самодоволно жената.
– Е, може би сте права.
Антон се качи в старата си кола и потегли към гробището, към гробовете на майка си и баба си. Той беше много изненадан да види, че някой се грижи за гробовете. И той попита пазача, който се приближи:
– И кой е тук?
– Значи това е Анютка, дъщерята на пазача. Тя работи в нашия медицински пункт като фелдшер. И тя се грижи за гробовете.
– Омъжена ли е?
– Не, живее сама. Майка ѝ почина наскоро. Тя живее от работата си. Грижи се безплатно за нашите стари хора. Тя е много добросърдечна, не може да откаже. Тя е единствената в целия свят.
Няколко дни по-късно, в навечерието на Коледа, всички жители на селото си почиваха обичайно у дома, посещавайки роднини и приятели. Близо до къщата на Анюта спряла скъпа кола. От нея излезе Антон, облечен от иглата. В ръцете си държеше огромен букет цветя. С ъгълчето на окото си видя Марина, която вървеше по улицата с детска количка. Момичето пребледня, разпознавайки този, който някога я е обичал. А Антон влезе в двора на Анюта, позвъни на вратата. И когато момичето отвори вратата, й подаде букет с думите: „Анюта!
– „Анюта, дойдох за теб. Ожени се за мен.
Бузите на Анюта станаха пурпурни, тя не знаеше как да реагира.
– Антоша, скъпа моя. Как съм си мечтала да те срещна!
– Ще дойдеш ли с мен?
– Да, разбира се! – възкликна тя радостно.
Двамата се качиха в колата под завистливите погледи на селските клюкари и потеглиха.
– Ето ти и байстрюк нагуланого – завистливо зашепнаха селяните.
А Марина, влизайки в къщата си, започна да плаче. Тя отдавна беше нещастна със съпруга си, който обичаше бялото момиче повече от жена си и децата си. А и никой не ѝ подарявал такива разкошни букети цветя.
Година по-късно Антон направил ремонт в къщата на баба си и често ходел да почива извън града с роднините си – баща, баба, дядо, любимата жена и дъщерята Маша. Селяните минавали покрай къщата с огромен плувен басейн и красива беседка, като завистливо гледали модерния дизайн. А Антон беше просто щастлив. Най-сетне желанията на приятелите му от армията се бяха сбъднали – той беше намерил истинско семейство.
