Преди много години се разведох с първия си съпруг. О, колко ме изтощи този брак! След този период ми трябваше много време, за да се възстановя.
Той не работеше, харчеше парите ми за алкохол и изнасяше вещи от дома ни. А аз търпях всичко това, защото имах син, който растеше. Но един ден, когато Габриел беше на 12 години, дойде при мен, погледна ме право в очите и каза:
— Мамо, защо търпиш всичко това? Изгони го от къщата!
В този момент всичко ми стана ясно и без да се колебая, изгоних съпруга си.
Какво облекчение беше това, не мога да го опиша с думи. По-късно имах няколко ухажори, но никога не планирах сериозна връзка. Страхувах се да не попадна отново в капан.
Последните четири години бяха особено трудни. Синът ми се премести в Канада, за да работи, и реши да остане там завинаги. Аз обаче не искам да напускам родината си — твърде късно е да свиквам с друга държава.
Времето на пандемията беше особено тежко за мен — никой не ме посещаваше. Постепенно самотата стана непоносима.
— Намери си поне приятел, с когото да говориш! — ме насърчаваше приятелката ми.
— Разбираш ли? Гледам мъжете на моята възраст и всички ми изглеждат стари и крехки. Срам ме е да ме видят с тях. За какво ми е това? За да се грижа за някого в старостта му? Те не търсят приятелка, а гледачка.
— Тогава си намери по-млад! Изглеждаш страхотно!
Тези думи ме накараха да се замисля. И някак си стана така, че започнах да разговарям с един мъж, който живееше в съседната къща. Всеки ден излизаше с кучето си в парка до домовете ни.
Казваше се Йон. Разведен, бившата му съпруга се беше преместила в Италия и имаше вече пораснала дъщеря. Изглеждаше много добре: 49-годишен, висок и чаровен мъж. А аз, както споменах, бях на 62.
Започнахме да си говорим, а той ме ухажваше толкова мило — почти всеки ден ми носеше цветя. Неусетно той вече беше започнал да прекарва все повече време в моя дом.
Всички около мен се чудеха как един толкова привлекателен и интересен мъж може да се заинтересува от мен. Признавам, харесваше ми това внимание.
Всеки ден му готвех вкусни ястия, с удоволствие перях и гладех дрехите му. Но един ден той ми каза:
— Можеш ли да разхождаш кучето ми? Ще ти бъде полезно да излизаш по-често.
— Хайде да излезем заедно.
— Може би не трябва да се показваме заедно толкова често.
„Срамува ли се от мен?“ — помислих си. Тогава осъзнах, че съм се превърнала в негова прислужница. Реших, че е време за сериозен разговор.
— Мисля, че домакинската работа трябва да се разделя по равно. Можеш сам да си гладиш дрехите. И също така — да разхождаш кучето си.
— Виж, ако искаше млад и хубав мъж, трябва да го правиш щастлив. Иначе защо?
— Имаш 30 минути да си събереш багажа и да си тръгнеш!
— Какво? Не мога, дъщеря ми вече е довела приятеля си в моя дом.
— Тогава живейте заедно там!
Изгоних го веднага, без да се колебая. Въпреки това, трябва да призная, че ми беше мъчно. Наистина ли жена на моята възраст вече няма никакъв шанс да намери истинска любов? Все още копнея за нежност…
