Валентина се съпротивляваше, докато можеше. – Валер, за какво говориш, за кое място в гробището, защо? Всичко ще бъде наред, ще се оправиш.
Съпругът ѝ се усмихна тъжно. Виждаш ли, само се влошава. Нищо не ми предстои.
Знаеш ли, аз не искам нищо. Имам една мечта още от не знам колко години. Сън? Какъв сън? Да си купя предварително парцел за гробище? Е, не точно, но ако оставиш всичко настрана, точно това е.
Валери се закашля, Валя се втурна за вода. Тя не можеше да сдържи сълзите си. Млад и силен мъж, а сега не можеше да стане от леглото.
Валера беше в най-добрата клиника, там работеше. Бяха се запознали, когато Валя беше дошла за преглед. Винаги заета, цялата в работата си, в бизнеса си, тя, разбира се, изобщо не се грижеше за здравето си.
Младият лекар я смъмри като ученичка. Каза, че не само ще я изправи на крака, но и ще се погрижи да се научи да се грижи за здравето си. Отдавна никой не беше полагал такива грижи за Вала.
Тя дори беше забравила колко приятно може да бъде това чувство. По някакъв начин Валера постепенно се превърна от просто приятел в близък приятел. Те не се смущаваха от разликата във възрастта, а Валя беше с десет години по-голяма от Валера.
Тази разлика смути приятелите ѝ и се наложи Валера да прекъсне отношенията си с тях. Валера, разбира се, ги извиняваше, но Валя знаеше, че той просто е много любезен. Ех, ако само приятелите ѝ знаеха колко прекрасен е той.
Но всички те казваха едно и също: той е с теб заради парите. Като лекар е безполезен, вече го уволниха от две клиники. Валя, ще се разплачеш по-късно.
Тя се обиди, закле се, каза на Валера, а той я успокои, като каза, че всички са взети заедно и не струват и малкия ѝ пръст. Два месеца по-късно Валера ѝ предложи брак. Каза го толкова, толкова искрено.
Валя каза „да“. Колко дълго може да живее човек сам? Живее само с една работа в семейството, мисли само за работа. Тя също е жена, също иска обич.
Сега е на четиридесет и три, а когато се ожениха, тя беше на четиридесет. От един месец любимият ѝ лежи в болницата и избледнява пред очите ѝ. Самият лекар работи в същата болница, в която тя, между другото, е станала главен инвеститор, след като са се оженили.
И никой не може да му помогне. Всички вдигат ръце, като казват, че е нервен. Как би могла Валя да обвинява себе си? Нейната Валера е толкова, толкова нежна, толкова уязвима.
Тя е виновна, че той се е разболял. Напоследък тя го притискаше прекалено силно, подозираше го в нещо неизвестно. Как можеше изобщо да си помисли, че съпругът ѝ има странични връзки? Любовта сигурно я е побъркала.
– Скъпа, не говори със загадки, не разбирам. – Помниш ли гробището? На гробището имахме повреда на колата. – Имаш предвид онова? – Разбира се, че си спомням.
Това е странно място. – Съгласен съм, но точно това го прави толкова привлекателно. То е частно, там няма обикновени хора.
Както ни каза пазачът навремето, човек трябва да е някой, за да му позволят да бъде погребан тук, певец, поет, знаменитост или поне бизнесмен, но не малък или среден, а истински. Спомняте ли си, той каза, че преди да продадат парцел, проверяват всички, които са погребани там. Тогава си помислих, че ако умра, точно там бих искал да легнаһттр://….
Но сега няма да мога да го направя. Валя се зачуди дали не може да направи нещо, за да изпълни последната мечта на Валера. – Наистина не искам да го правя.
Искам да оздравееш. – Аз също искам това, но аз съм лекар, разбирам всичко. Разбирам, че процесът, който не може да бъде спрян, вече е започнал.
Валя го прегърна и се разплака. – Не се притеснявай, ще разбера всичко и ако е необходимо, ще ти препиша компанията. Валера я погледна в очите.
– Знаеш ли за какво съжалявам сега? Че те срещнах толкова късно. Че имахме толкова малко щастие заедно. Валя избяга от стаята.
Тя се задушаваше от сълзите си. Тя ще направи всичко, всичко, което трябва да направи. Утре сутринта щеше да отиде на гробището и ако нямаше как да заобиколи реда на гробището, щеше да препише всичко на Валера.
Колко време му остава, няма значение. Така или иначе, фирмата ще се върне при нея по-късно. И Валя отново ще остане сама, без женско щастие.
Тя тръгна бавно по главната пътека. Усещаше, че в това гробище не лежат простосмъртни. Тук е истински малък град.
Красиви пътеки, пейки, фенери. – Леле, дай ми нещо. Валя се обърна.
Наблизо стоеше едно момиче. Момиче, което проси. Тя не се приближаваше, готова всеки момент да избяга.
Изглеждаше на около единайсет или дванайсет години. Каква е тя в действителност? – Скъпа, аз нямам нищо. – О, почакай, имам едно блокче с бонбони.
– Ще ми го дадеш ли? – Разбира се, че ще ти го дам. Искаш ли да отидем до колата? Имам храна там. Спрях в магазина. Както и да е, изглежда, че пазачът е изчезнал за дълго време.
Момичето махна с ръка. – Не бива да го търсиш, той почива във вторник, няма да дойде до утре. Те се отправиха към колата.
Момичето попита. – Защо дойдохте тук? Имаш ли някой тук? – Не, още не. – Още не? – Да, съпругът ми, той е в болницата.
Очевидно му остава съвсем малко време. Валя се разплака. – Той наистина иска да бъде погребан тук.
– Виждам. Голям кадър ли е? – Не, просто обикновен лекар. – Той е лекар и не може да се излекува.
Както виждате, това се случва. От какво е болен? – Не знам, а и той не знае. Той просто избледнява.
Те се добраха до колата. Валя извади една чанта. – Ето, вземи каквото искаш.
А ти седни с мен, докато ям. Няма да взема нищо със себе си, те така или иначе ще ми го отнемат. Известно време цареше мълчание.
Момичето дъвчеше и се съсредоточаваше върху нещо. – Това е неговият задушаващ дим. Валя се задави.
– Какво?“ – Е, така казваше баба ми. Когато човек се е разболял по някаква причина и после е умрял. Баба ми казваше, че точно това прави димната хапка.
Прилепва към човека и не го пуска. Макар че можеш да го прогониш, но трябва да знаеш, че определено е той. Валя се усмихна.
– И ти си толкова зряла, че вярваш в тези приказки? Момичето спря да дъвче. – Мъжът ти е болен? – Болен. – Никой не знае какво му е? – Да.
– И той е толкова болен, че ще умре? Тогава защо трябва да умре? В тези думи имаше логика, разбира се. Валя се усмихна. – Как мога да видя дали е дим, или не? – Поставяш камера върху него.
Димът не е призрак, той е различен. Може да не видиш лицето, но мъглата, която задушава съпруга ти, ще забележиш. – И тогава какво ще направите? – Тичайте към църквата.
Баба казваше, че не можеш да убиеш призрака на дима, но можеш да го прогониш. Валя наистина пъхна бонбони в джобовете си. Оказа се, че родителите на момичето са тежки пиячи, затова то предпочита да прекарва времето си навън, а не вкъщи.
Валентина спря колата в салона на един познат. Осъзна, че сега върши някакви глупости, но реши, че трябва да се опита всичко. – Боже, Валя, защо ти е нужен такъв фотоапарат? Знаеш ли изобщо колко струва? – Не ме интересува.
Просто искам да разбера кой е плъхът. – Е, имаш дни. Ето, залепваш тази точка в центъра на стаята.
– Благодаря ти. Валера я посрещна с пристъп. До него имаше един лекар.
Когато Валя влезе, докторът се обърна към нея и каза. – Едва го изпомпаха. Валя се втурна към Валера.
– Господи, как си? Той я погледна с болезнени очи. – Както виждаш, скоро ще си тръгна. Валя сто пъти размисли дали да сложи камерата, но когато си тръгна, я залепи в ъгъла на телевизора.
Тя можеше да стигне до Валера едва на следващия ден, вечерта. Съпругът ѝ я посрещна с въпрос. – Ами какво ще кажеш за гробището? Валя поклати глава.
– Все още нищо. Отидох, но нямаше пазач. – Защо отидохте? – Ами, мислех, че мога да си купя място за добри пари.
Валера подсмръкна възмутено. – Значи всички хора ще лежат там, а аз ще бъда сам, като безделник на улицата. Е, толкова ли е трудно да изпълниш последната воля на болен човек? Особено след като е само временно.
Скоро ще съм мъртъв. Всичко ще се върне при теб. Валя седна до мен.
– Не се притеснявай, моля те, утре сутринта ще се погрижа за въпроса. Вечерта тя си спомни за фотоапарата. Включи приложението на телефона си и на екрана се появи стаята.
Веждите на Валя се вдигнаха нагоре. Съпругът ѝ, който трябваше да е на прага на смъртта, се разхождаше из отделението и обясняваше на една млада жена, която се беше проснала на леглото му. – Това е, Маринка, всичко е в торбата.
Утре нашето глупаво момиче ще препише всичко на мен, а ти можеш да довършиш тази комедия. – Е, как ще приеме и бързо ще препише всичко обратно? – Няма да го направи. Вече съм си намерила купувач за всичко.
Вечерта, крайният срок е сутринта, ние с теб вече летим към топлите страни. Валера се приближи до непознатата и се втренчи в устните ѝ със страстна целувка. После започна така, че Валя изключи камерата, само и само да не види всичко.
– Ето така е, глупаво момиче. Когато излезе, Валера лежеше със затворени очи. – Валера? Той бавно се обърна към нея.
– О, това си ти. Сънувах, че вече съм мъртъв, преди да те дочакам. Не си ли сама? Той погледна към мъжа, който изваждаше някакви документи.
– Не, не съм. Нали разбирате, че за да ви предам бизнеса, ми трябват и вашите подписи. Валера задържа погледа си върху Вали.
– Благодаря ти. Толкова е приятно да знаеш, че някой се грижи за теб в този жесток свят. Тя го погали по косата.
– Всичко ще бъде наред, Валера. Всеки ще получи това, което заслужава. – Какво имаш предвид? – Какво имаш предвид? – Бизнес.
Сега ще подпишеш документите, а аз ще отида направо на гробището. После ще се върна и ще ти разкажа всичко. Валера въздъхна с облекчение.
– Разбира се, скъпа. Ще те чакам и се надявам да се видим. Мъжът, когото Валера беше довел, продължаваше да рови и рови.
Валера дори се изправи на леглото. – „Е, колко време ще мине? Но после осъзна, че е паднал върху възглавницата. Валя закрепи одеялото върху негоһттр://….
– Какво правиш, не може да си толкова нервен. Валера притвори очи, почти се издаде. Накрая непознатият му подаде документите.
Той посочи с пръст, Валера бързо се подписа. – Е, всичко е готово. Мъжът събра документите, погледна Валера.
– Ще ви чакам в коридора. Не забравяй, Валентина, че след два часа имаш самолет. Валера рязко отвори очи.
– Какъв самолет? Ти се катереше по гробището. Промених решението си. Реших да отида на море, да си почина, да се попека на слънце. – Ами аз? Ами ти? – Мислех, че и ти ще отидеш на море, с Мариночка.
Валера седна рязко. Той дълго гледа Валя, после се усмихна. – Е, може би е по-добре да знаеш всичко.
Няма да ти се налага да обясняваш нищо. Един въпрос, ако знаеше всичко, защо преписа компанията на мен? – Нищо не съм преписвал на теб. Валя се усмихна очарователно.
– Какво имаш предвид, че не си я преписал? Валера скочи, грабна копията на документите, които бяха оставени на нощното шкафче. – Развод? Нотариален акт за отказ от права? Ти какво? Какво си направила? – Какво става, Валера? Виж колко добре ти подейства разводът. Възстановил си се мигновено.
Мариночка ще бъде доволна. Е, и това никакво парче пари не получи, така че и това е справедливо. Ти не си ги заслужил.
Валера потъна изтощено на леглото. – Валя, Валюша, но аз те обичам! Валентина се засмя весело. – Ти не ме обичаш, а Марина.
Нека тя знае, че вече си свободен. Тя ще бъде щастлива. Валя излезе от стаята.
Един мъж я чакаше. – Валентина, трябва ли да те закарам до летището? – Не, нямам нужда от превоз. Не отивам никъде. Току-що си спомних, че имам да свърша още едно нещо тук.
Валя се разхождаше из гробището. Момичето не се виждаше никъде. Тя се приближи до пазача, описа я.
– А, значи това е Ксюшка. Те живеят наблизо. Завийте наляво, а пред вас е третата къща.
Валя видя Ксения веднага щом пристигна. Някакъв пиян мъж я блъсна по лицето с дланта на ръката си. Валя изскочи от колата, втурна се натам, бутна мъжа така, че той падна от храсталака с коприва.
Хвана ръката на момичето и се втурна обратно. Ксюша плачеше тихо на задната седалка. – Е, защо той е толкова ти? – Казах, че повече няма да ходя в църквата да искам пари, срам ме е.
– А ти ходиш за тях? – Да, те нямат достатъчно за пиене, затова ме изпращат. Валя стискаше волана. – Какви са тези хора? Как могат да правят това? – Ти живееш ли тук? – Да.
– Харесва ли ви? – Много. Толкова е красиво, толкова е чисто и мирише приятно. В стомаха на Ксения закъркори и тя смутено замълча.
– И така, скъпа моя, аз ще отида в кухнята, ще ни приготвя вкусна вечеря, а ти ще се изкъпеш. Ето моята хавлия, ще ти е малко голяма, но няма страшно. Сложи всичките си дрехи в тази чанта, ще ти купя още една.
Гостите мълчаха през целия обяд и тогава тя попита. – Кога ще ме заведете вкъщи? – Искаш ли да се прибереш вкъщи? – Не, не искам. Просто искам да знам кога ще се приготвят.
– Не искаш ли да останеш тук? – Тук? Да. Нямам деца, а ти си много мила. – Аз? Много бих искала.
Валя се усмихна и прегърна момичето. Сега всичко ще бъде наред, те ще се опознаят по-добре. После Валя ще отнеме родителските права на тези гадове.
Тя ще направи всичко възможно Ксюша да израсне не като тях. И най-накрая ще се сдобие с дъщеря. Нека и съвсем порасне, но вече няма да са толкова самотни.
