Осиновихме четиригодишно момиче… докато моята жена не поиска да я върнем.
Когато видях София за пръв път, тя се хвърли право в обятията ми. Беше малка, с големи кафяви очи и диви къдрици, и миришеше на детски шампоан и свежа трева. Дръжеше се за мен като че ли вече знаеше, като че ли вече беше решила, че съм нейният.
Клер и аз се борихме за този момент. Години на неуспешни бременности. Години на разбито сърце. Когато се обърнахме към осиновяване, чакането беше невъзможно, месеци на документи, домашни посещения, интервюта.
И сега, тук бяхме.
„Сигурни ли сте за това?“ попита социалната работничка, Карън.
Тя ни наблюдаваше внимателно от другата страна на масата, с дебел файл пред себе си. София седеше на коленете ми, играеше с обетната ми пръстен и тихо пееше сама на себе си.
„Разбира се,“ гласът на Клер беше твърд и уверен. „Тя е нашето дете.“
Карън кимна, но не изглеждаше много убедена. Опитах се да не вземам това сериозно, защото Карън вероятно беше свикнала с семейства, които обещаваха на тези деца целия свят и после ги изоставяха.
„Вярвам, че искате да кажете това,“ каза тя. „Но осиновяването не е само за любов. То е за ангажимент. Внасяте дете в дома си, което е имало трудно начало в живота си. София ще ви тества. Тя ще тласка граници и може би даже да счупи неща. Не е с намерение, разбира се, но тя е просто дете. Вие трябва да сте готови за всичко това.“
Клер протегна ръка през масата и стисна ръката ми.
„Знаем,“ каза Клер.
После се усмихна на София, която й се отзова с усмивка.
„Тя е малък ангел.“
„Добре,“ Карън колебаеше се. „Тогава поздравления, Клер и Саймън! Вие официално сте родители.“
Нещо се промени в сърцето ми. Това беше началото на завинаги.
Знаех, че нещо е лошо в момента, в който стъпих през входната врата.
Беше тихо,
съвсем тихо, като че ли самият дом държеше затаено дъх. После, от никъде, София се блъсна в мен, обвивайки си малките си ръце около краката ми.
Гласът ѝ трепереше.
„Не искам да си тръгна, Тати,“ каза тя.
Свиех се, за да бъдем на еднакво ниво.
„Къде да си тръгнеш, сладка?“ попитах я.
Долната ѝ устна трепереше. Сълзи се събраха в големите ѝ кафяви очи.
„Не искам да отида пак някъде. Искам да остана с теб и Мами.“
Студено трепване премина през мен. Къде е чула това? И защо? София беше твърде малка за училище и прекарваше дните си с Клер у дома. Когато Клер работеше, София играеше. Когато Клер имаше срещи, на които трябваше да отиде, или едната от нашите майки гледаше София.
Кой е казал какво на моето дете?
„Това няма да се случи,“ обещах ѝ. „Ти си вече у дома, сладка.“
После Клер влезе в коридора.
Не гледеше към мен, погледът ѝ беше фиксиран някъде зад раменете ми, ръцете ѝ бяха скръстени толкова силно, че изглеждаше болезнено. Лицето ѝ беше бледо, празно даже. Но очите ѝ? Те не бяха празни.
Бяха далечни.
Като че ли нещо вече се беше скъсало вътре в нея.
„Саймън, трябва да говорим,“ каза тя.
„Защо София казва, че трябва да си тръгне?“ отвърнах аз.
Челюстта на Клер се стисна.
„Изпрати я в стаята ѝ. Сега, Саймън!“
Малките пръсти на София се захвашиха за дрехата ми като че ли можеше да се закрепи за мен. Прегладих ръка по гърба ѝ.
„Сладка, иди да играеш малко, окей? Иди в стаята си. Ще дойда да те взема скоро, и ще имаме вечеря!“
Тя колебаеше се. Мога да чувствам сърцето ѝ да бие срещу моето.
После, неохотно, кимна и потърча по коридора, хвърляйки нервни погледи между нас преди да изчезне в стаята си.
В момента, в който вратата на стаята ѝ затвори, Клер проговори.
„Трябва да я върнем.“
„Какво?“ въздъхнах. „Какво си казала?“
Ръцете на Клер се стиснаха още повече около гърдите ѝ.
„Не искам това вече, Саймън,“ прошепна тя. „Тя… тя разваля всичко! Моите книги, моите файлове… моите дрехи… тя даже развали сватбената ми рокля!“
„Какво имаш предвид?“ сгърчих се.
Клер издишаше остро, преминавайки ръка през лицето си като че ли едва се държеше.
„Бях я извадила по-рано. Бях чувствала носталгия, мисля… София влезе, докато я държах, и се възбужда. Казала, че това е принцеска рокля, и попита дали може да я докосне!“
Гръдният ми кош се свие при картината на малкото момиче, пълно с чудо, гледащо нещо красиво…
„Това е—“
„Това не е проблемът,“ скочи Клер. „Проблемът е, че тя имаше боя по ръцете си. Не знам как не видях това. Но в момента, в който тя докосна тканта…“
Гласът ѝ се разчупи в остър, безхуморен смех.
„Ярки сини отпечатъци по ръка. По цялата рокля!“
„Клер, тя не го направи с намерение да те нарани,“ въздъхнах.
„Не знаеш това, Саймън!“ Гласът на Клер се разчупи. „Ти не виждаш това! Тя е манипулативна. Тя иска да ме изгони, за да има теб само за себе си.“
Гледах я.
„Чуваш ли се какво казваш сега?“
„Винаги си искал това повече от мен.“
Словата ме удариха като плесница.
Искал ли това само аз?
Като че ли тя не беше тази, която беше тласкала осиновяването, като че ли тя не беше плакала от радост деня, в който срещнахме София, обещавайки ѝ завинаги дом?
Направих стъпка напред, търсейки в лицето ѝ жената, която познавах. Жената, която някога беше държала София.
„Ти не искаш това,“ казах тихо. „Ти си само претоварена, и това е просто адаптация. Като казаха. София е просто тества граници, разбира се… но тя не е…“
„Спри се, Саймън,“ гласът на Клер пресече моя като нож. „Или тя си тръгва, или аз.“
Замръзнах.
Не бях очаквал ултиматум.
Моята жена или моето дете?
Гледах Клер, и тя не шегуваше. Изражението ѝ беше твърдо, сигурно.
Това е историята на семейство, което се сблъсква с неочаквани предизвикателства след осиновяването на малко момиче. Историята показва как трудностите в адаптацията могат да доведат до сериозни конфликти в семейството.
