Казвам се Амбър и съм самотна майка на 10-годишния Джони. Винаги сме били близки и съм правила всичко възможно, за да му осигуря щастливо детство. Един ден обаче забелязах нещо притеснително — Джони започна да отслабва видимо и изглеждаше все по-изморен и унил.
Опитах се да говоря с него, но той винаги ми отговаряше, че всичко е наред. Майчината ми интуиция подсказваше, че синът ми крие нещо. Реших, че трябва сама да разбера какво се случва.
На следващия ден тайно го последвах до училище и през прозореца на училищния стол станах свидетел на нещо шокиращо: новият учител по физическо възпитание, г-н Милър, взе храната от кутията за обяд на Джони. Бях потресена и ядосана. Как можеше учител да постъпва така с дете?
Без да губя време, веднага отидох при директорката г-жа Франклин и ѝ разказах какво съм видяла. Тя извика Джони и учителя в кабинета си за обяснение. Там синът ми най-накрая разкри истинската причина за поведението си — наскоро беше открил документи за осиновяване и писмо от биологичната си майка. В това писмо тя му обещаваше, че един ден ще го потърси отново.
Сърцето ми се сви от болка, когато чух думите му. Джони беше решил да отслабне, за да се класира за спортно състезание в град Спрингфийлд, където живееше биологичната му майка. Той вярваше, че така ще я намери.
Г-н Милър твърдеше, че не е знаел истинските мотиви на Джони и просто искал да му помогне с отслабването. Директорката остро осъди поведението му.
След като се прибрахме у дома, бях толкова разстроена и уплашена, че наложих строги правила на Джони — забраних му спортните тренировки и ограничих контактите му извън училище. Мислех, че така ще го предпазя от нови разочарования.
Въпреки това скоро разбрах, че синът ми не се е отказал от идеята си да намери биологичната си майка. Един ден учителят Милър ме потърси и ми каза, че Джони планира бягство с негова помощ. Учителят привидно беше приел плана на момчето само за да ме предупреди навреме.
Когато Джони ме видя да излизам от колата на учителя, разбра, че планът му е провален. След този случай засилих още повече контрола над него.
Един следобед обаче синът ми заключи вратата на мазето зад мен и избяга от вкъщи с парите ми и адреса на биологичната си майка. Бях изплашена до смърт за безопасността му.
За щастие успях бързо да намеря Джони край магистралата — ограбен и изоставен от камионджията, когото беше помолил за помощ. Когато го прегърнах силно до себе си, реших най-накрая да сложа край на тази болезнена ситуация: сама щях да го заведа при биологичната му майка.
Когато пристигнахме пред дома ѝ в Спрингфийлд, синът ми погледна през прозореца и видя жената със своето ново семейство — тя дори не го разпозна. Видях как надеждата в очите му угасна мигновено.
Тогава разбрах, че е време да му кажа цялата истина: преди години биологичната му майка беше моя приятелка. Когато приятелят ѝ я изостави с бебе на ръце, тя ме помоли временно да се грижа за детето ѝ. По-късно тя срещна нов мъж, който не желаеше чуждо дете в живота им. Тогава реших аз самата да осиновя Джони като мой собствен син.
След като изслуша историята ми докрай, синът ми ме прегърна силно със сълзи в очите си. В този момент осъзнахме колко силна връзка имаме помежду си — връзката между истинска майка и нейното дете.
