Мариана Вишневска, потомствена лечителка, както гордо наричаше себе си, седеше в шикозния си, оригинално обзаведен апартамент и пиеше кафе, когато на вратата й се позвъни. „Мария Сергеевна Володина – каза мъжът в униформа, на пръв поглед забравеното ѝ име. „Мариана Сергеевна Вишневска“ – гордо отвърна лечителката.
Жената изглеждаше впечатляващо. Права изгаряща черна коса до кръста, украсена със сложна ярка превръзка, огромни обеци от разноцветни камъни в тон с превръзката, цветен грим и някакво невъобразимо облекло. „Знаем псевдонима ви, но няма нужда да разваляте комедията – каза строго мъжът и разгъна пред нея личната си карта.
Майор Лисицин. „Мария Сергеевна, обвинена сте в незаконна медицинска практика“. Преди майорът да успее да довърши, знахарката се разсмя.
„Медицинска практика? Какво имате предвид?“ „И така, билки, заклинания, отвари. И не обещавам стопроцентов резултат. Какво стана?“ „И това е бизнес разговор.
Вчера Елена Николаевна Воробьова дойде при вас със заболяване на бъбреците. Имаше ли такова нещо?“ „Знаете ли, нека да седнем“ – предложи потомственият лечител. „Аз нямам нищо против.
Къде можем да седнем?“ „Да отидем във всекидневната. Седнете, където ви е удобно“. „Благодаря ви“, кимна майор Лисицин.
„А какво ще кажете за Елена Николаевна Воробьева?“ „Ами, знаете ли, при мен идват много хора.“ Мария Мариана се протегна. „И аз не им искам документи.“ „О, как така“ – подсмръкна майорът.
„Вие ги лекувате и не ги питате за името им?“ „Не, ами името, разбира се, питам, без това никъде. Иначе как ще попитам за човек?“ „За кого да питам?“ – намръщи се служителят на компетентните органи, напълно объркан. „Ами как да кажа за кого?“ – Мария Мариана закръгли ярко изписаните си очи.
„Към Всевишния, разбира се. Да, и аз никога не съм харесвала безличния адрес“. „Явно лошо сте попитали за Елена Николаевна Воробьова“ – поклати глава майорът.
„Какъв е проблемът, ще ми го обясните ли?“ “Не, не. „По моя вина. Факт е, че Елена Николаевна се разболя вчера, а именно започнаха болки в бъбреците, след което жената изгуби съзнание и беше хоспитализирана.“ „Значи сте сигурен, че вината е моя? Може би е яла нещо неправилно, когато се е прибрала вкъщи? Или може би е взела някакво хапче?“ „Виждате ли, обикновено ви предупреждавам, че не поемам особено тежки случаи.
Не съм привърженик на самолечението и на това да ходиш при хора като мен. А ако видя, че човек просто има нужда да отиде на лекар, тогава така му казвам за това, не искам да имам проблеми.“ „Радвам се да чуя това, но едва след посещението при вас състоянието на жената рязко се влоши“ – махна с ръка полицаят.
„Предупредихте ли я?“ „Разбира се – кимна знахарят, – казах ѝ, че не мога да ѝ помогна“. „И все пак сте го направили“, обобщи Лисицин. „Как си го обяснявате?“ „Дадох на Елена да изпие един диуретичен сбор, това е всичко, а после преброих молитвата.
Нямаше припадък и от двете.“ „Така че, Мария Сергеевна, говорите убедително, разбира се, но, както разбирате, не мога да ви вярвам на думите.“ „Разбирам“, увери Мариана.
„И тъй като разбирате, ще трябва да дойдете с нас.“ „Но аз имам посетител след половин час“ – възпротиви се знахарката. „Нищо, ще се справите някак, надявам се и тя да го направи“, усмихна се майорът.
„В противен случай няма никакъв шанс някой друг да припадне“. Лисицин предаде обвиняемия в отделението, а после, както си му е редът, в следствения арест. Гражданката Воробьова все още беше в безсъзнание.
Въпреки че пациентката Мариана имаше добри шансове да се измъкне от него, а вината на знахаря всъщност не беше очевидна, но предупреждаваше. Роднините на жертвите бяха жадни, не за кръв, разбира се, но за тях беше въпрос на принцип да вкарат в затвора потомствен човек. „Да я изпратим в пресцентъра на местния ни елит – каза весело вождът.
„А ето и това, което е интересно и ще я издаде“. „О“ – каза една висока, мъжествена жена с момчешка прическа, като посочи с пръст Мариана. „Каква жена е дошла да ни види?“ „За да ви види“ – вдигна вежда знахарката.
„Случайно ли майка ти те е научила, че да сочиш с пръст не е хубаво?“ „И аз не съм имала нито майка, нито баща“ – усмихна се тя и изпищя. „От малка се скитам из сиропиталищата, без да имам домашен кът“. Изведнъж жената я хвана за гърлото и единственото, което можеше да направи, беше да отвори само уста.
Пет минути по-късно обаче блатнякът си възвърна дарбата да говори. „Ти истински знахар ли си?“ – Жената попита с възхищение. “And you’re the one who shut me up just now?” „Нямам представа за какво говорите“ – сви рамене Марианна.
„Конвертирани“ – каза одобрително жената на около шейсетте със златни зъби и татуирани пръсти. „Респект.“ „Как се казваш, красавице?“ „Марианна.“
„Ха, нещо като в сериала“ – засмя се червенокосата жена със силиконови устни. „Спомням си, момичета, имаше едно телевизионно предаване. Цялата страна се тревожеше за Мариана.
Вие случайно не сте тази Марианна?“ „Защо, изглежда като нея“ – развесели се баба. „На кое място?“ – помисли си потомственият лечител, но осъзна, че ще му излезе по-скъпо да спори с пресаташетата. Една излишна дума и щеше да се изговори до смърт.
И сивокосата блатнячка продължи. „Момиче, ще бъдем ли приятели?“ „Трябва да си приятелка с нас, тогава няма да те нараним. Знаеш ли коя съм аз?“ „Не“ – отговори Марианна.
Интуитивно тя усещаше, че най-правилните отговори са „да“, „не“, „не знам“. Също така разговорите за природата и времето бяха добре дошли. Останалото е табу.
В противен случай ще имате карирано небе и шарени приятели за години напред. „И така, аз съм крадла на закона, Мария Фьодоровна, леля Маша за своите хора. Ние с теб сме съименници, нали?“ Лечителката се разтрепери.
Макар че, което е учудващо, явно ѝ бяха подхвърлили тези жени със страховита външност, за да измъкнат от нея възможно най-много информация. Мариана реши, че наистина е по-добре да се сприятели с тези дами. А ако трябваше да бъде приятелка с тях, щеше да й се наложи да общува.
За какво? Ами за природата и времето, това е разбираемо. Но Мариана реши, че няма да загуби нищо, ако им говори за това, което господата полицаи вече знаеха. Човек трябва по дяволите да установи контакт.
Мариана интуитивно усещаше, че това не само ще я издигне в очите на съседите, но и ще облекчи тежкото ѝ положение. Както и да е, действие. „Не, ако човек има наистина сериозен здравословен проблем, не го поемам – поклати глава Мариане.
„Това вече е диоцез на лекарите. Така че, за Бога, това, което се случи с онази леля, не е по моя вина. Направих й това и онова, а тя ме моли със сълзи на очи“.
„Но ти си се заела да я излекуваш“, каза Червенокоска и погледна неподвижно Мариана. „Фокс, аз те моля“, възкликна тя. След един час в преспите Марианна се почувства почти като у дома си.
„Всичко, което направих, беше да й дам диуретици и да се помоля“, каза тя. „Да се появиш“ – кимна разбиращо към Стрижина, която носеше прякора Кулата. „Само че няма да обясниш това на ченгетата“.
„Разбирам – отвърна Мариана покрусено. „Но каквото се върти, това и става.“ „Момичета, имам предложение – каза баба Маша.
„И нека да отпием по глътка от чеиза в знак на вечно женско приятелство и да запеем“. Честно казано, на Марианна не ѝ се усмихваше да пие чефира с тези специални. Но тъй като щеше да бъде приятелка с тях… Както се оказа, самото пиене е само върхът на айсберга.
В края на краищата силният чай за вечно женско приятелство трябваше да се пие от една и съща чаша. Хвърляйки поглед към жълтите, а някои от тях и откровено развалени зъби, Мариана едва не повърна. Но нямаше какво да направи.
На места като това да бъде проклета с тази проклета гражданка Воробьова. Това е нашето всичко. И тя отпи първата глътка.
За изненада на Марианна шефирът се оказа горчив, но не толкова противен, колкото очакваше. Така беше и с пиенето заедно. Нямаше как да е другояче, освен да се задейства инстинктът за оцеляване.
Марианна си помисли с горчива ирония. И тогава започнаха песните. Да, събрахме се, почитайки целия народен фолклор.
Молеха студа да не ги замразява, а после признаваха, че като се напия, няма да стигна до вкъщи. После песните от репертоара на сектор „Газа“ с викове влязоха в действие. Бяха изпети няколко песни на Алла Борисовна и, разбира се, шансон.
Мариана изненада самата себе си. Дори вчера не можеше да си помисли, че ще седи с блатняците, ще пие с тях шефир от една и съща чаша и ще пее песни, които си мислеше, че отдавна е забравила. Наистина Бог действа по тайнствени начини.
Ирина Бердишева, надзирателката, пиеше кафе. Тя погледна часовника си. След десет минути беше време за обход.
„Чудя се как ли се справя нашият знахар?“ – Ирина си помисли. Тя довърши остатъка от пая, допи кафето си и като прибра храната в хладилника, тръгна на обход. Излизайки от бърлогата си, Ирина чу шум.
„Да не е от пресцентъра на хотела?“ – помисли си Т. В коридора Ирина се сблъска с Анатолий и надзирателя Пашка. „Тол, какъв е този шум?“ – попита тя. „Момичетата се забавляват“ – сви рамене Пашка.
„Сигурно колят нашия знахар до насита.“ Музиката ни завърза. Тя звучеше откъм преспата толкова силно, че и тримата се разтрепериха.
Ирина поклати глава и влезе в пресхаута. Момчетата я последваха. Ирина влезе при блатняците.
„Какво става, момичета?“ – Тя попита. „Всичко е наред, Ерен.“ Тя вдигна палец към кулата. Ейрън погледна скришом към Мариана, но последната дори не повдигна вежди.
И тогава се случи нещо неочаквано. Управителката внезапно смръщи нос и седна на един стол недалеч от нея. „Какво става, Ирина Леонидовна?“ – Баба Маша попита уплашено.
„В гърба ми“ – изстена тя. „Не мога да се разгъна.“ На Мариана ѝ се стори смешно да гледа как наглите лели се кикотят над строгата надзирателка.
Тя обаче не беше толкова строга. Мариана усещаше болката на жената. Тя решително се приближи до Ирина и й каза, да кажем, кокетно.
„А сега се разкарай.“ „О, не, не се доближавай до мен, шарлатанке“, провикна се надзирателката. „Успокой се“ – каза Мариана с хипнотичен глас, като прокара въздушна струя по гърба на Ирина.
Тя погледна надзирателя в очите и каза бавно. „Няма да те нараня. Вярваш ли ми?“ Ирина погледна объркано Мариана и замълча.
„Вярваш ли ми?“ – повтори въпроса си към знахарката. Ирина най-сетне кимна. Мариана прошепна нещо и се насочи по гърба на знахарката.
Пашка и Толик наблюдаваха това действие като хипнотизирани. А също и подхвърлените блатняци. След около петнайсет минути Ирина се почувства по-добре.
Жената се надигна от стола и възкликна изненадано. Сякаш никога нищо не я беше боляло. „Как си, Марианна? Много ви благодаря.“
„Няма за какво – отвърна жената с усмивка. Когато надзирателите излязоха от хижата на пресата, Лиса попита, заеквайки. „За какво ставаше дума?“ „Нищо особено“, невинно отвърна Мариана.
„Вие го видяхте, аз оказах помощ.“ „Това го видяхме“, възкликна Баба Маша. „Но как успяхте?“ „Как?“ – сви рамене потомствената лечителка.
„Имам една дарба. Лекувам хората.“ „Не това имам предвид“, многозначително понижи глас крадлата.
„Признай си, че си го създала нарочно.“ „За какво говориш, баба Маша?“ – Мариана попита с умиление. „Не е в моите възможности да правя това.“
„Хайде да си лягаме“ – предложи кулата. Очите ѝ се присвиха. На сутринта в пресцентъра вече влизаше друг надзирател.
„Володина и вещите ѝ вън“. „О, колко необичайно е да чуя тази фамилия“, помисли си тя. Блатечките се спогледаха.
Всеки от тях си помисли. „Ето, тя ни е направила.“ А жената надзирателка добави.
„Вашият пациент е дошъл в съзнание“. Както се оказа по-късно, след импровизирания сеанс Галина Николаевна Воробьова наистина се почувствала по-добре. И решила да хапне солена риба за радост.
Жената се почувствала толкова зле, че изгубила съзнание. Мариана с готовност й повярва. „Тази Воробьева наистина има сериозни проблеми с бъбреците“ – каза тя.
„Странно е, че те изобщо не отказаха“, каза по-късно Мариана. Няколко дни след освобождаването си тя получила от самия надзирател разкошна кошница с цветя и кутия шоколадови бонбони. Какво беше това? Щастливо съвпадение или магьосничество? Никой така и не разбрал.
