— Мамо, мога ли да доведа Яшка и Сашка при теб за уикенда? — попита Олга по телефона.
— Разбира се, доведи ги. Но какво става, Олга? Андрей няма ли да си идва?
— Не, мамо. Искам да го изненадам. Ще отида сама при него.
Отначало мислех да взема децата със себе си, но после реших, че е по-добре да отида сама и да му направя приятна изненада.
— Правилно си решила, дъще. Почини си малко. Но какво семейство е това? — измърмори мама недоволно. — Мъжът ти там, а ти и децата тук…
— Мамо, той работи там заради по-доброто заплащане. Ще потърпим още малко и после всичко ще се оправи.
Вече цяла година Андрей работеше в съседния град. Идваше при нас само през уикендите, носеше подаръци на децата и постоянно се оплакваше от шефовете си, които го държаха далеч от семейството му. Все чакахме момента, когато ще го преместят обратно в нашия град и отново ще заживеем като нормално семейство. Но засега парите бяха добри и това спираше Андрей да напусне.
Този уикенд обаче съпругът ми каза, че няма да си дойде. Вчера случайно срещнах неговия приятел Миша, който ми каза нещо странно: оказа се, че Андрей сам е поискал удължаване на договора си в другия град. Бях шокирана — не ми беше казал нищо за това.
„Сигурно е заради парите“, помислих си аз. „Работи като вол, не вижда семейството си… Какъв живот е това?“ Реших веднага: ще отида при него без предупреждение и ще го изненадам приятно.
Цял ден готвих любимите му ястия – пържих, варих, пекох сладкиши. Купих си красиво ново бельо, събрах багажа и тръгнах към адреса му с влака.
Пристигнах рано сутринта — точно навреме за закуска. Представях си как Андрей ще стане сънен, ще си направи разтворимо кафе и сандвич с наденица… И точно тогава аз ще позвъня на вратата с пресни аладушки в ръце!
На гарата взех такси до адреса му. В блока светеха само няколко прозореца. Изкачих се тихо по стълбите с тежката чанта и натиснах звънеца.
Андрей отвори вратата с четка за зъби в ръка и замръзна на място.
— Оля?! Какво правиш тук?
— Изненада! Толкова ми липсваше! — прегърнах го аз щастливо и влязох вътре.
Апартаментът беше ужасно разхвърлян: мръсни чинии навсякъде, празни кутии от пица и бутилки вино по масата… Веднага започнах да чистя кухнята.
Тъкмо подреждах продуктите в хладилника, когато чух женски глас от спалнята:
— Андрюша! Къде изчезна? Направи ли кафе на котенцето си?
Погледнах съпруга си шокирана:
— „Котенце“?! Сериозно ли?
Преди той да успее да каже нещо, нахлух в стаята. В леглото лежеше млада жена и ме гледаше изненадано:
— Коя сте вие? Какво правите тук?
— Аз съм съпругата на този човек! А ти коя си? „Котенцето“ ли?
В стаята настъпи хаос. Крещяхме една срещу друга; Андрей се опитваше да ни раздели. Съседите извикаха полицията…
Върнах се вкъщи съсипана. На следващия ден подадох молба за развод и занесох всички вещи на Андрей при свекърва ми:
— Вземете си обратно съкровището! Десет години сте мечтали за него — сега е ваш!
Свекървата дойде вечерта с етървата ми да разбере какво става. Разказах им всичко през сълзи.
След няколко дни Андрей пристигна при родителите си с младата жена — Кристина. Родителите му не ги приеха добре:
— Сине, старци сме вече; не ни трябва разврат вкъщи! Намери къде другаде да живееш!
Андрей опита да поиска помощ от сестра си и брат ми — всички отказаха да го приемат заради постъпката му.
След време разреших на Андрей временно да живее вкъщи заедно с Кристина, докато децата бяха на море с баща ми. Не издържах дълго обаче: мръсотията и безхаберието им ме побъркваха.
Една вечер им казах ясно: или напускате веднага апартамента ми, или извиквам полицията! Кристина избяга разплакана; Андрей остана сам и започна да ме умолява за прошка:
— Оля, направих огромна грешка! Обичам само теб…
Изслушах го спокойно и мълчаливо легнах сама в спалнята.
След седмица той получи призовка за развод:
— Но нали се помирихме? Защо развод?
— Не сме се карали, че да се помиряваме — отвърнах аз твърдо. — Ти ме предаде жестоко; не мога повече така!
Разведохме се официално скоро след това.
Мина година. Андрей намери нова жена — изглежда щастлив с нея; аз дълго бях сама, но наскоро започнах връзка с колега от работата ми. Планираме сватба скоро.
Понякога се питам: ако тогава не бях разбрала за Кристина навреме, колко още щеше да продължи тази лъжа? Може би всичко стана така както трябваше…
А според вас правилно ли постъпих?
