Мамо, мога ли да доведа Яшка и Сашка при теб? Доведи ги. Мамо, имам нужда от целия уикенд. Така че доведи ги, Олга, какво става? Защо, Андрей идва ли? Не, искам да го изненадам. Ще отида сама

— Мамо, мога ли да доведа Яшка и Сашка при теб за уикенда? — попита Олга по телефона.

— Разбира се, доведи ги. Но какво става, Олга? Андрей няма ли да си идва?

— Не, мамо. Искам да го изненадам. Ще отида сама при него.

Отначало мислех да взема децата със себе си, но после реших, че е по-добре да отида сама и да му направя приятна изненада.

— Правилно си решила, дъще. Почини си малко. Но какво семейство е това? — измърмори мама недоволно. — Мъжът ти там, а ти и децата тук…

— Мамо, той работи там заради по-доброто заплащане. Ще потърпим още малко и после всичко ще се оправи.

Вече цяла година Андрей работеше в съседния град. Идваше при нас само през уикендите, носеше подаръци на децата и постоянно се оплакваше от шефовете си, които го държаха далеч от семейството му. Все чакахме момента, когато ще го преместят обратно в нашия град и отново ще заживеем като нормално семейство. Но засега парите бяха добри и това спираше Андрей да напусне.

Този уикенд обаче съпругът ми каза, че няма да си дойде. Вчера случайно срещнах неговия приятел Миша, който ми каза нещо странно: оказа се, че Андрей сам е поискал удължаване на договора си в другия град. Бях шокирана — не ми беше казал нищо за това.

„Сигурно е заради парите“, помислих си аз. „Работи като вол, не вижда семейството си… Какъв живот е това?“ Реших веднага: ще отида при него без предупреждение и ще го изненадам приятно.

Цял ден готвих любимите му ястия – пържих, варих, пекох сладкиши. Купих си красиво ново бельо, събрах багажа и тръгнах към адреса му с влака.

Пристигнах рано сутринта — точно навреме за закуска. Представях си как Андрей ще стане сънен, ще си направи разтворимо кафе и сандвич с наденица… И точно тогава аз ще позвъня на вратата с пресни аладушки в ръце!

На гарата взех такси до адреса му. В блока светеха само няколко прозореца. Изкачих се тихо по стълбите с тежката чанта и натиснах звънеца.

Андрей отвори вратата с четка за зъби в ръка и замръзна на място.

— Оля?! Какво правиш тук?

— Изненада! Толкова ми липсваше! — прегърнах го аз щастливо и влязох вътре.

Апартаментът беше ужасно разхвърлян: мръсни чинии навсякъде, празни кутии от пица и бутилки вино по масата… Веднага започнах да чистя кухнята.

Тъкмо подреждах продуктите в хладилника, когато чух женски глас от спалнята:

— Андрюша! Къде изчезна? Направи ли кафе на котенцето си?

Погледнах съпруга си шокирана:

— „Котенце“?! Сериозно ли?

Преди той да успее да каже нещо, нахлух в стаята. В леглото лежеше млада жена и ме гледаше изненадано:

— Коя сте вие? Какво правите тук?

— Аз съм съпругата на този човек! А ти коя си? „Котенцето“ ли?

В стаята настъпи хаос. Крещяхме една срещу друга; Андрей се опитваше да ни раздели. Съседите извикаха полицията…

Върнах се вкъщи съсипана. На следващия ден подадох молба за развод и занесох всички вещи на Андрей при свекърва ми:

— Вземете си обратно съкровището! Десет години сте мечтали за него — сега е ваш!

Свекървата дойде вечерта с етървата ми да разбере какво става. Разказах им всичко през сълзи.

След няколко дни Андрей пристигна при родителите си с младата жена — Кристина. Родителите му не ги приеха добре:

— Сине, старци сме вече; не ни трябва разврат вкъщи! Намери къде другаде да живееш!

Андрей опита да поиска помощ от сестра си и брат ми — всички отказаха да го приемат заради постъпката му.

След време разреших на Андрей временно да живее вкъщи заедно с Кристина, докато децата бяха на море с баща ми. Не издържах дълго обаче: мръсотията и безхаберието им ме побъркваха.

Една вечер им казах ясно: или напускате веднага апартамента ми, или извиквам полицията! Кристина избяга разплакана; Андрей остана сам и започна да ме умолява за прошка:

— Оля, направих огромна грешка! Обичам само теб…

Изслушах го спокойно и мълчаливо легнах сама в спалнята.

След седмица той получи призовка за развод:

— Но нали се помирихме? Защо развод?

— Не сме се карали, че да се помиряваме — отвърнах аз твърдо. — Ти ме предаде жестоко; не мога повече така!

Разведохме се официално скоро след това.

Мина година. Андрей намери нова жена — изглежда щастлив с нея; аз дълго бях сама, но наскоро започнах връзка с колега от работата ми. Планираме сватба скоро.

Понякога се питам: ако тогава не бях разбрала за Кристина навреме, колко още щеше да продължи тази лъжа? Може би всичко стана така както трябваше…

А според вас правилно ли постъпих?

 


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *