Изчезналата в гората приятелка се върна след година. Тя не помнеше нищо…
Денят започна с това, че всички, на когото не му е било работа, ми звъняха с новината:
„Дашка се е върнала!“
Първа се обади Анка, не ѝ повярвах, все пак е известна клюкарка. Втори беше Льошка. Откъде въобще можеше да знае той?! Пратих го там, където и Анка. Трета се оказа майка ми. На нея повярвах12.
Първото нещо, което направих, беше да се затичам към Дашка, забравяйки да закусвам. Все пак тя ми е най-добрата приятелка. Исках да науча цялата истина от нея и само от нея. Лично, никакви телефони.
През тази пролет тя се беше разделила с Андрей. Или ако трябва да сме точни, той просто я беше зарязал. Със SMS! Не всеки може да преживее подобно нещо сам. Затова се събрахме цялата компания и решихме, че вече е достатъчно топло, за да отидем на кратък поход през уикенда. Не толкова да се разсеем, колкото да разтърсим Дашка, да я накараме да се изправи на крака и гордо да вдигне брадичка – ще има още много Андреев и не можехме да ѝ позволим да се погребе преди време.
Бях сигурна, че приятелката ми ще откаже и отново ще се оправдае с главоболие. Сгреших! Майка ѝ направо ни предаде Дашка в ръцете и ни заръча да я върнем в най-добрия вид. На последната дума направи лек акцент и, присвивайки дясното си око, ме погледна строго12.
Кимнах бързо и започнах наум да си правя план за спасяването на най-добрата си приятелка. Първо – пристигаме на мястото и пренощуваме. Съботата започваме с ранно сутрешно къпане в планинското езеро. Студено, но ободряващо! След това разходка по пътеките покрай потока, после някаква подвижна игра, след което приготвяне на вечеря и леко затопляне с вино край огъня. Тихия разговор от душа на душа ще оставим за десерт. Част от неделята планирахме да прекараме в изкачване на върха на планината, откъдето се открива невероятна гледка към езерото и околните хълмове. Натоварването и лудият пейзаж определено ще променят съзнанието на Дашка и тя ще се върне у дома обновена и готова за нови запознанства12.
Разбира се, трябваше да я убеждаваме да се отвори, дори и след виното не проговори веднага. Но аз знам как да я накарам да изложи всичко, с което е задръстен нейният загрижен таван, наречен „мозък“. Компанията се разотиде по палатките, а ние седяхме край тлеещите въглени. И тогава Дашка се разплака. Всъщност нямаше какво толкова да се каже – зарязали са я и са ѝ съобщили за раздялата със съобщение. На кого не се случва! Но колко обида и неизплакани сълзи остават вътре! Колко неизказани думи се съхраняват заключени „на тавана“! Всичко трябва да бъде извадено от съзнанието. И изхвърлено на боклука колкото се може по-скоро. Да държиш в себе си – означава да позволиш на обидата и мъката да живеят вътре в сърцето и да им позволиш да крепнат, отравяйки спомените за щастливите моменти. С течение на живота към тази отровна буца ще се добавят нови обиди. И какво в крайна сметка? Някой ден гнойта ще избие и Дашка ще остане насаме с окървавените остатъци от сърцето си, неспособна да се събере отново. Тогава вече никоя най-добра приятелка няма да помогне12.
Тя си изля душата, изплака се, получи подкрепа и топли, приятелски прегръдки, заспа, свита на кълбо, в палатката12.
Завих я с одеяло и внимателно изпълзях към моята. И тогава…
Не мога да кажа, че ме беше изплашило нещо конкретно. Никакъв звяр не шумолеше в храстите. Никой не съскаше. Нищо не се взираше от тъмното със светещи очи12.
Но ясно усещах нечий поглед и присъствие. Не сърдитото присвиване на очи на събуден посред нощ приятел, а нещо от областта на „отвъд пределите на обичайната реалност“12.
От уплаха застинах и май забравих как да дишам. Навярно очаквах нападение, но напразно. Само – лъхна зловонен ветрец, и това беше всичко12.
Не ставах за плячка? Твърде слаба и кокалеста? Определено. Преглъщайки и спомняйки си как се диша, се огледах. Да, Карина, днес ти провървя невероятно, не мислиш ли? Изглежда, че си е отишло. Още веднъж се вслушах в тишината. Чувах само хъркане от палатките. Следвайки червената нощна лампа, намерих моята, промъкнах се вътре, завих се през глава с одеялото. Постарах се да заспя по-бързо. Ако все пак някой дойде за душата ми, поне да изяде спяща. Само цялата, моля, за да стане – хряс – и край12.
Сутринта всички бяха отпочинали и на места освежени. Побегнахме да се къпем в езерото12.
За нощната среща с нещо странно и не мислех. Всичките ми мисли се въртяха около Дашка. Тя се дърпаше, хленчеше и досаждаше. Успяхме да я завлечем в ледената вода, но глупакът Петров прекали и задържа главата на момичето под водата малко по-дълго от необходимото. Беше му забавно да я наблюдава как се мята и се опитва да изплува. Да, на всички беше забавно, включително и на мен. Не веднага разбрах, че Дашка е в паника. Извиках на Петров, че е време да спре. Накрая тя изплува, отвори очи и първото нещо, което видя, беше моята хилеща се физиономия. Да, след нощта Дашка вече не се смяташе за бито куче, което безмилостно са ритнали в тъмното. Нека вече се е настроила да живее по-нататък. Но нервната ѝ система все още беше твърде уязвима12.
И ако преди Петров щеше да се отърве само с краткото: „Идиот!“, то този път Дашка се обиди и избяга в гората, оставяйки дрехите си на брега. Всички останаха да се къпят и забавляват, а аз отидох да търся приятелката си. Обикалях около два часа. Виках и виках името ѝ. Гръмко проклинах себе си на всички езици, ругах се на приятелите си, че не разбират колко е трудно на Дашка. Какво ли не казах! Обикалях в кръг, едва не се изгубих, докато не се натъкнах на Аня12.
— Чакаме ви от половин ден!
— Как половин ден? — смаях се аз.
— Нали току-що се къпахме.
— Погледни небето! Скоро ще се стъмни… И наистина – сенките в гората станаха много по-дълги и по-гъсти, отколкото изглеждаха само преди няколко минути. Слеко захладня. Дългата ми коса отдавна беше изсъхнала и се беше заплела на тила в огромен възел. Започнах да се чувствам некомфортно. Когато се върнах при останалите, решихме да търсим Даша заедно. Не я намерихме. На следващия ден полицията не я откри. Издирването продължи още две денонощия, но без резултат. Дашка наистина беше изчезнала…12
И ето, година по-късно тя изведнъж се връща, когато никой вече не се надяваше да я види отново12.
— Къде си се скитала, дявол да те вземе?! — изкрещях от прага, веднага щом отвориха вратата. Дашка мълчаливо ме пусна вътре, позволи ми да се метна из къщата и да крещя, да излея върху ѝ целия си страх и цялата си ярост. А после ме заведе в кухнята, настани ме на табуретка, даде ми чаша вода и просто отговори12:
— Не съм се скитала. Изгубих се. Чувах гласа ти, отговарях и вървях към него. Но по някаква причина ти се отдалечаваше, после въобще изчезна. А аз останах в гората. Беше ужасен студ. Аз бях само по бански. Мислех си, че сте ме изоставили.
— Глупачка! Как така изоставили?!
— Така ми каза една старица. Видяла ви как се смеете и си тръгвате.
— Тази твоя старица е сенилна старица. Ние те търсихме!12
— Сега знам — тихо отговори горката12.
— И къде беше през цялата година?
— Разбираш ли… За мен това беше един ден. Никаква година, само един ден…12 Дашка изглеждаше виновна. Явно аз съм десетата или двадесетата, на която обяснява къде е била. Но никой не ѝ вярваше, колкото и да се стараеше. Аз ѝ повярвах – трябваше само да погледна в очите ѝ и да видя същата тъга, както в онзи ден, когато получи SMS от Андрей. Дашка наистина беше същата, която избяга от нас преди година, а за нея – преди един ден. Лекарите дадоха същото заключение – пациентът страда от амнезия. Физически е здрава. Къде е била през цялата година, ще разберем с времето, ако нараненото ѝ съзнание позволи. Всички бързо я оставиха на мира. Важното е, че е жива и здрава. Амнезията не е от значение. И едва по-късно приятелите разбраха колко се е променила. Започнаха да се срещат, да се разхождат и да прекарват времето си заедно по-рядко. В редките мигове на бъбрене по телефона аз ѝ обещавах да се отбия на следващия ден и да я накарам да излезе навън12.
Тя мълчеше, а после ме молеше да изчакам. Аз чаках, после отидох без предупреждение, позвъних. Отвори майката на Дашка. Не изглеждаше добре. Кашляше и говореше през носа. Извини се за простудата и каза да дойда след седмица. След три дни научих, че бабата на Дашка е починала. Как е възможно това? Тя дори нямаше седемдесет години! Никой не можеше да повярва, че такава здрава жена една прекрасна сутрин няма да се събуди12.
И отново направих опит да посетя приятелката си, но никой не отвори вратата. Върнах се у дома и започнах да звъня на тези, с които Дашка можеше да контактува. Всички без изключение се оплакваха от влошаване на здравето в една или друга степен. При някого са се обострили хроничните заболявания, на някого са открили нови, някой въобще е припаднал близо до дома на Даша. Някаква мистика… Не мислих дълго какво да правя по-нататък12.
Дашка дойде при мен сама. Изглеждаше страхотно. Нова прическа, нови дрехи, нов огън в очите12.
— С Андрей сме отново заедно! — усмихна се приятелката ми12.
— Защо ти е този негодник?!
— Аз така искам — отговори тя. Повече не се връщахме на тази тема. Говорихме си за едно и друго. Не забелязахме как настъпи вечерта. Приятелката ми забърза за среща с Андрей. Дали от новините на Даша, дали просто се задавих, но цяла вечер и цяла нощ ме мъчеше необяснима суха кашлица — сякаш бях вдишала дим и все не можех да си прочистя дробовете от частиците пепел. Сутринта кашлицата постепенно мина. След няколко дни ми съобщиха, че майката на Даша вече умира. Тази простуда не мина, а само се влоши. Някой изтърси, че и Андрей се чувствал зле, докато Дашка цъфти и връзва. Тези дребни и предпазливи подмятания, шушукания и клюки вече порядъчно ми бяха омръзнали. Време беше да отида при приятелката си. И да я попитам какво става. Но първо се срещнах с Андрей. И едва го познах. Сякаш беше остарял с десет години, на слепоочията му се появиха бели коси, на челото му — дълбока бръчка. Трудно е да се повярва, че преди година това беше усмихнат здравеняк. След това отидох при Дашка. Всички прозорци бяха затворени, в къщата отдавна не бяха проветрявали. Кашлицата на майка ѝ, суха и дълбока, изглеждаше естествена. В тази тъмна и влажна изба, наричана апартамент с изглед към парка. Мрачни сенки, и ярко петно във всичко това — Даша, румена, сияеща от здраве. Отново ми стана не по себе си, студено и страшно. Почти като тази нощ в гората. Когато нещо посети нашия лагер и си тръгна с нещо от нас. Дали си тръгна с нещо? Гърлото ми гореше, сякаш някой ми беше натъпкал пера от възглавница там. Погледнах приятелката си. През нейните обичайни черти прозираше нещо непознато. Някой друг в нейното тяло! Грозно и гниещо пред очите ми. Долових дух на разложение. Погледнах себе си – от пръстите, главата и корема към Дашка се протягаха тънки сребристи нишки. Явно чувствах как по тези нишки животът изтича право в светещите в тъмното очи на приятелката ми. Ставаше ми все по-зле и по-зле. Струваше ми се, че последните капки топлина изтичат от тялото ми. С мъка намерих сили да избягам навън, да вдишам с облекчение топлия пролетен въздух. Огледах се и видях в прозореца на втория етаж по-добрата ми приятелка. Тя примамливо ми махаше с ръка, сякаш да се върна. Или аз съм полудяла, или Дашка не е Дашка… Мигновено се качих в колата и потеглих. Зад ъгъла рязко натиснах спирачките. Обзе ме такава всеобхватна ярост към себе си – можех да не я пусна да избяга далеч, можех да я намеря по горещите следи, да не й позволя да се загуби. От безсилие да променя нещо, излязох от колата и затворих вратата. И в този момент видях как колата на майката на Дашка излиза от паркинга. Кой ме дръпна за коя част от тялото – загадка. Приведох се в колата и потеглих след нея, стараейки се да държа разстояние. Нещо вътре в мен, някаква неведома сила, по-стара от мен и живееща в гените ми от хилядолетия, ме гонеше напред. Приятелката ми сякаш не забеляза преследването. Така стигнахме до местата, където оставяме колите, за да отидем пеша до нашето любимо място за почивка. Дашка излезе и като сомнамбул рязко се втурна през храстите. Аз също спрях, излязох от колата и тайно тръгнах след нея. Гората постепенно се разпадаше, дърветата ставаха по-рядко, растяха по-рядко. Няколко пъти едва не се ударих в дърво, три пъти се спънах и веднъж си одрасках коляното. Всичко това беше без значение, аз следвах Дашка и исках да разбера защо, по дяволите, тя като зомби тича през гората! Скоро се показа крайната цел на нашата разходка. На поляната висеше нещо грозно. Дърветата наоколо шумоляха със зелени листа, а това чудовище в центъра не мислеше да се маскира. Пепеляво-сив крив ствол, дълги голи клони, на високата земя се намираха сухи корени. И този отвратителен мирис на гнило – съвсем като тази нощ! Приятелката ми остана на крачка от дървото, разпери ръце встрани и от нея потекоха сребристи реки към корените, ствола, клоните. Цялата жизнена енергия, която Дашка беше събрала не само от мен. Излизаха, и баба й, и майка й, и Андрей – всички те бяха жертви. И това никога нямаше да свърши. Зло от отвъдното се беше вселило в моята приятелка и чрез нея отмъщаваше на всички живи за това, че са живи, отнемайки им енергия, сила и самия живот. Аз внимателно се отдръпнах назад, върнах се към колата. По всичко изглежда, когато дойдеше време да отдаде живота си на дървото, Дашка не се контролираше и не виждаше нищо около дървото, което поглъщаше цялото й същество, изпращайки само една инсталация – „Ела и отдай!“. Оставаше да се намери начин да унищожим дървото. Може би, и приятелката ми ще се оправи… Петров, този най-добрият, който преди години беше потопил нещо в езерото, беше виновен за всичко, нека той да поеме отговорността! Изсипах върху него всичко, което знаех, а той, бедничкият, стоеше като истукан, мигаше с очи и клатеше глава. Времето притискаше, за обяснения не оставаше. Откъде знаех? Дявол знае! Просто знаех, и толкова! Петров не разбра всичко, но се съгласи да помогне. Бързо стигнахме до неговата дача, където имаше нова моторна резачка, купена за разчистване на участък от стари ябълки, и брадва. Какво изпитахме после – страхувам се да обсъждам до днес. Едва успяхме да избягаме. Но дървото и корените му все пак ги победихме, а после ги изгорихме. Порезите и синините можеха да се скрият с дрехи, но какво да правим с одрасканото лице – въпрос. Трябваше да измислим глупава легенда, според която, аз и Петров, пияни, рано сутринта бяхме сечали старите ябълки на неговия участък. Оттогава ние избягваме един друг. Понякога се срещаме с погледи, спомняме си за тази битка и извръщаме очи. За всички, освен нас, Дашка в един момент стана отново същата, остави Андрея, майка й я оправи. Жалко, че бабата не може да се върне… Според думите на приятелката ми, паметта й не се възстанови. Вероятно се страхува да разкаже къде е прекарала цялото това време… Или може би търси начин да ни благодари. Но за какво да ни благодари? За приятелството не се благодари. Просто знаех, и толкова! Петров не разбра всичко, но се съгласи да помогне. Бързо стигнахме до неговата дача, където имаше нова моторна резачка, купена за разчистване на участък от стари ябълки, и брадва. Какво изпитахме после – страхувам се да обсъждам до днес. Едва успяхме да избягаме. Но дървото и корените му все пак ги победихме, а после ги изгорихме. Порезите и синините можеха да се скрият с дрехи, но какво да правим с одрасканото лице – въпрос. Трябваше да измислим глупава легенда, според която, аз и Петров, пияни, рано сутринта бяхме сечали старите ябълки на неговия участък. Оттогава ние избягваме един друг. Понякога се срещаме с погледи, спомняме си за тази битка и извръщаме очи. За всички, освен нас, Дашка в един момент стана отново същата, остави Андрея, майка й я оправи. Жалко, че бабата не може да се върне… Според думите на приятелката ми, паметта й не се възстанови. Вероятно се страхува да разкаже къде е прекарала цялото това време… Или може би търси начин да ни благодари. Но за какво да ни благодари? За приятелството не се благодари.
