Жалко баба, много жалко – хлипаше Мария, гледайки усмихнатата Нина Ивановна на снимката. Тя можеше да поживее още малко, беше толкова добра, светла, дори някак обидно. Много алкохолици живеят до деветдесет години и нищо им няма – вместо отдавна да са умрели под някой мост, те все живеят и живеят, тъпчат земята и пречат на другите.
А нашата баба беше най-милото същество – никога лоша дума не можеше да чуеш от нея. Винаги казваше нещо приятно, за празник подаряваше подарък – макар и скромен, но винаги го правеше. Много ще ми липсва. Винаги ще я споменавам само с добри думи.
– Мамо, а ти защо мълчиш? След два дни е погребението, а ти сякаш не си на себе си. Трябва да се стегнеш – все пак изпращаме най-близкия си човек в последния му път. Хайде, съвземи се, иначе изглеждаш напълно сломена.
– А каква трябва да бъда? – отвърна Надежда Викторовна. – Да пея, да се смея и да танцувам ли? Поводът не е такъв. И изобщо, защо ми досаждаш? Все едно ще се събере тълпа на помена.
– Ще поседим скромно с най-близките хора, които, както знаеш, не са много, и ще се разотидем до следващото погребение. Роднини имаме предостатъчно, но когато стане нещо, никой не се намира.
– Така е – въздъхна Мария. – Но стига толкова за тъжното. И без това ми е тежко на душата. Жалко за баба, просто не мога да го понеса. Отивам в стаята си да поседя малко. Ще разгледам старите снимки… трябва някак да се разсея, но засега не мога. Може би с времето ще стане по-лесно.
– Трябва да стане – кимна Надежда Викторовна, макар че сърцето ѝ не беше на мястото си. А дъщеря ѝ сякаш усещаше, че майка ѝ крие нещо – имаше някаква тежест в душата ѝ и това беше толкова очевидно, че Мария реши да наблюдава Надежда Викторовна. През последните дни тя беше станала странна и това определено не беше свързано със смъртта на баба.
Още докато баба ѝ лежеше в болницата, Надежда Викторовна се държеше подозрително: посети я само веднъж и то насила, след като дъщеря ѝ открито изрази недоволството си от поведението ѝ.
– Защо така и веднъж не отиде при баба? – с укор попита Мария, когато майка ѝ отново се върна изморена от работа. – Тя вече цяла седмица лежи в болницата, а ти така и не я посети. А между другото баба постоянно пита за теб и те чака.
– Виждаш ли в колко часа се прибирам? – избухна Надежда Викторовна. – Работя от сутрин до вечер и бял ден не виждам! На теб ти е лесно – само смях и шеги.
Ти имаш време – ти се грижи за баба си! А аз трябва да изкарвам пари, между другото и за твоята издръжка! Чии пари харчиш за хубава храна и дрехи? А кой плаща за обучението ти в университета? Не ми започвай тези разговори! Като имам почивен ден, ще отида при майка ми, но специално за това няма да моля за отпуск. Само това оставаше – да ме уволнят…
Сега сама знаеш, че с работа не е лесно – прилично място дори със свещ да го търсиш, няма да го намериш. Макар че какво можеш ти да разбереш, още си млада. Свикнала си цял живот да седиш на врата ми и нищо да не правиш. Виж как живеят децата в други семейства, където майките не се съсипват 24/7, за да осигурят най-доброто за децата си – там ги издържат по остатъчен принцип и не се притесняват. А поне помагат на родителите си. А ти какво? Дори веднъж не си измила чиниите – всичко аз, всичко е на мен. И имаш наглостта да ме упрекваш, че не съм посетила майка си в болницата.
Кажи още нещо умно – по-добре мълчи, така поне ще минеш за умна. Аз съм уморена. Отивам след теб да чистя – сигурно пак си оставила кухнята в безпорядък. Ти ще си легнеш да спиш, а аз до нощта ще разчиствам – както винаги. И пак аз съм виновна. Всеки път е така, когато майка ми се връща от работа ядосана и уморена, а това се случва почти винаги. Няма ден, в който Надежда Викторовна да е доволна от всичко – постоянно нещо не ѝ харесва. Жената винаги намира повод за недоволство и животът с такава майка беше много труден за Маша.
Периодично Надежда Викторовна упрекваше дъщеря си, че изобщо се е появила на света. Конфликтите между тях се случваха редовно и отдавна бяха станали обичайно явление. Когато Маша порасна, тя се научи да отвръща на майка си, но само когато Нина Ивановна се намесваше, майката и дъщерята спираха да се карат. Това обаче траеше кратко време – ден не минаваше без нови спорове.
Само до баба си Маша се чувстваше комфортно и в безопасност. Майка си тя се страхуваше, защото зависеше от нея, но не толкова, че да не ѝ каже всичко, което мисли, когато баба ѝ беше на смъртния одър. „Защо винаги си толкова зла?“ негодуваше Маша. „Вечно сякаш си освирепяла! Тежко ти е? На всички в наше време им е тежко! Да не мислиш, че родителите на моите връстници живеят по друг начин или че мен ме чака някаква друга съдба?
Ще уча като теб, после ще работя и може би ще се омъжа и ще родя деца.“
„За това дори не искам да чувам!“ прекъсваше я Надежда Викторовна, чийто личен живот така и не се беше наредил. През годините жената така и не успя да намери човек, с когото да свърже живота си. С мъжете ѝ не вървеше от самото начало – сякаш всички живееха нормално, освен нея.
„Защо все на мен не ми върви?“ оплакваше се Надежда всеки път на рамото на майка си. „Какъв живот само! Другите жени са като хората – омъжват се и живеят с един мъж цял живот. А аз? Колкото и да опитвах с някого – все безполезно! Всички ме изоставят и предават! Просто нямам думи.
И сега трябва сама да отглеждам дъщеря си! А аз толкова се надявах поне с него всичко да се получи! И какво стана? Аз съм самотна майка с дете на врата ми! Това не е съдбата, за която мечтаех! Надявам се поне ти да ме разбереш!“ Надежда обвиняваше майка си за това, че я е убедила да остави Машенка.
Нина Ивановна изобщо не споделяше възгледите на дъщеря си. Тя сама беше отгледала Надежда и беше убедена, че най-важното в живота са децата. „Ти още си млада и не разбираш“, въздишаше тя всеки път, когато дъщеря ѝ започнеше своите оплаквания.
„Когато станеш на моите години, ще разбереш – това е щастие да имаш дете! Знаеш ли колко тежко е на старини да останеш сама? Имам приятелки на моята възраст – никой хляб или мляко или лекарства няма кой да им донесе! Седят сами по цял ден – горди и самотни! Но навремето са живели както са искали – никой не им е пречел или възпирал! А сега молят за помощ и при тях ходят разни непознати хора от социалните служби.
Кой знае какво може да очакваш от тях? Такава съдба ли искаш?“
„Може би няма изобщо да доживея до старост“, възкликваше Надежда Викторовна. „С този начин на живот – само работа без почивка! Нито сън, нито храна – ни минута покой! Ти мислиш за старостта ми? А аз мисля как този ден да преживея! Както казват: „Не ми е до лукс!“ Тези твои абстрактни разсъждения нямат нищо общо с реалния живот! Как така още не го разбираш?“ Така живееха – като котка със куче.
След раждането на Машенка характерът на Надежда Викторовна стана още по-непоносим. По-голямата част от времето с внучката прекарваше баба ѝ, към която Маша беше силно привързана. Сега обаче, след като Нина Ивановна беше починала, момичето дори не можеше да си представи в какъв ад щеше да се превърне животът ѝ.
Баба ѝ винаги я защитаваше. А сега тя нямаше никого освен Никита… но дори с него всичко беше несигурно. След година връзка той така и не направи предложение за брак.
А Маша чакаше и се надяваше… Не можеше да разбере защо той бави решението си… Един ден дори му направи скандал… Тогава Никита побърза да я успокои: „Какво говориш?“, възкликна той изненадано…
Той не искаше семейството им да живее в бедност и лишения, затова планираше първо да стъпи на крака, а след това да се ожени. Но Маша вече не можеше да чака. „По-добре да живея под един покрив със свекърва си – разсъждаваше тя – отколкото с непоносимата си майка, от която няма спасение.“
Още повече че Зоя Игоревна се отнасяше към нея много добре – рядък случай, в който майка одобрява избора на сина си. „Добро момиче си намери, сине“, усмихна се тя след вечерята, на която се запознаха с бъдещата снаха. „Не се бави, не чакай да завършиш института и да намериш работа. Ако наистина я обичаш – ожени се, иначе ще изпуснеш щастието си. После с фенер няма да го намериш. Сега момичетата са такива – лекомислени, с тях семейство не можеш да създадеш. А Машенка е прекрасна девойка, ще съм много щастлива да я видя като своя снаха.“
Но Никита все пак не бързаше. Не искаше да живее на гърба на майка си, която и без това беше посветила целия си живот на него. Както и Маша, Никита беше израснал без баща и със собствените си очи беше виждал как майка му работи на две места, за да му осигури всичко необходимо.
За разлика от Надежда Викторовна обаче, Зоя Игоревна никога не изкарваше гнева си върху сина си. Никита беше желано дете, а това, че баща му се оказал подлец и ги изоставил, нямаше значение. Най-важното беше, че момчето се родило здраво и радваше майка си с успехите си в училище и доброто си поведение.
Никита наистина беше добър и скромен младеж. Маша се влюби в него от пръв поглед. Но не смееше да разкаже на майка си за връзката им, докато Надежда Викторовна сама не се досети.
„Реши по моите стъпки да тръгнеш?“ – попита тя с упрек, когато дъщеря ѝ уж се забавила в института и се прибрала след полунощ. „Тези приказки за учене и библиотеки можеш на някой друг да разказваш, но не и на мен. Всички ресторанти и кафенета отдавна са затворени, а ти още някъде се шляеш.
Започнала си романтична връзка? И аз като млада грешах така – влюбвах се. И виж до какво доведе това! Искаш ли същото? После с дете на ръце сама ще работиш на две места! Няма да го допусна – така да знаеш!“ Затова Маша трябваше тайно да се среща с Никита.
Да го покани у дома беше немислимо – майка ѝ щеше да я съсипе от укори, а дори баба ѝ не можеше да повлияе на ситуацията. По това време Нина Ивановна вече се чувстваше много зле и почти не излизаше навън.
Тя прекарваше по-голямата част от времето в стаята си и често казваше: „Май скоро ще умра.“
– Възрастта ми е вече преклонна – въздъхваше тя. – Но не съжалявам. Животът ми беше достоен. Жалко само, че ти и Надежда така и не успяхте да оправите отношенията си.
Когато предам душата си на Бога, моля ви не се карайте повече. Живейте мирно и ме споменавайте понякога. Така ще ми е по-спокойно там горе и няма да трябва за вас да се тревожа.
Аз ви обичам много – теб, Машенка, и дъщеря ми също. И няма да спра да мисля за вас дори когато умра.“
– Какво говориш, бабо? – хлипаше Маша, която не можеше да повярва, че времето на баба ѝ изтича.
Момичето вярваше, че Нина Ивановна ще успее да се възстанови и ще живее още много години. Но когато възрастната жена беше приета в болница, стана ясно, че нищо добро няма да я чака там. Лекарите не даваха надежди – възрастта ѝ също играеше роля.
„Аз вече съм стара“, усмихваше се Нина Ивановна всеки път, когато внучката ѝ идваше след института да я види. „Но ти недей плачи! Учи се добре! Стани човек! Не зависи от никоя майка или от когото и да било!
Живей така, както смяташ за правилно! Не следвай правилата на тези хора, които те карат да играеш по тяхната свирка.“
Маша завинаги запомни думите на баба си. Нина Ивановна беше много мъдра жена – жалко само, че си отиде толкова рано.
А Надежда Викторовна сякаш изобщо не я беше грижа. На Маша ѝ изглеждаше така, сякаш майка ѝ дори е доволна от това, че баба ѝ най-накрая е починала.
„Тя така се държи… че аз дори не знам какво да мисля“, въздъхна тя веднъж пред Никита. „В нашето семейство винаги е имало сложни отношения… но чак пък толкова.“
„Хайде стига“, опита се Никита да я успокои. „Може би просто е доволна… че вече има повече място? Все пак толкова години сте живели тримата в двустаен апартамент… Колкото и цинично да звучи… всеки би могъл да се измори от това.“
Майка ми също ме отгледа сама, и до ден днешен съм ѝ на гърба, а ми остават още толкова години в университета. А парите откъде идват? От нея. Ето защо и твоята майка, Паша, не вижда бял ден – и тя може да бъде разбрана.
Не го взимай присърце. Жалко е за баба ти, разбира се, но какво да се прави – такъв е животът, никой не е вечен. Това е самата истина – въздъхна Маша, макар че ѝ беше много тежко заради внезапната смърт на баба си.
Как иначе? Все пак тя беше израснала в ръцете на Нина Ивановна. Баба ѝ винаги се грижеше за нея и беше толкова добра. Но сега всичко това беше в миналото, което съвсем скоро щеше да стане толкова далечно, че в най-добрия случай от него щяха да останат само спомени – макар че те винаги щяха да бъдат скъпи за Маша.
Момичето дори не можеше да си представи, че нещо би могло да я откъсне от тежките мисли за баба ѝ. Тя беше сигурна, че ще ѝ трябва много време, за да се съвземе. Ако случайно не беше забелязала как майка ѝ поставя нещо в ковчега на Нина Ивановна, опитвайки се с всички сили да остане незабелязана, със сигурност щеше да прекара следващите няколко месеца в дълбока депресия.
„Какво е това?“ – изненадано попита Никита, когато Маша веднага му разказа какво се е случило на погребението.
Когато момичето забеляза, че майка ѝ стои твърде дълго до ковчега, веднага заподозря нещо нередно. През цялото време на опелото Надежда Викторовна не проля нито една сълза – сякаш изобщо не съжаляваше за смъртта на майка си. С каменно лице жената се приближи до ковчега и по време на престореното сбогуване постави вътре някакъв предмет. Какво точно беше това, Маша не успя да види.
Едва когато самата тя се приближи до ковчега, за да се сбогува с баба си, усети под чаршафа нещо твърдо. Незабелязано повдигна плата и сложи в джоба си това, което майка ѝ беше оставила вътре. Когато излезе от гробището, каза, че трябва спешно да се отдалечи.
„Къде тръгваш?“ – недоволно промърмори Надежда Викторовна.
– Време е за помен. „Просто така…“ – отвърна Маша. „Притисна ме нуждата – какво тук е неразбираемо? До ресторанта няма да издържа.“
Надежда Викторовна не искаше никого да кани в апартамента си. Почти всички присъстващи на погребението виждаше едва за втори път в живота си – далечни роднини, приятели, познати и дори съученици.
Затова организира помена в ресторант. Маша обаче не изчака всички да се разотидат. Позовавайки се на лошо здраве, тя бързо напусна помена.
Не можеше да търпи повече – искаше да разгледа пръстена, който тайно беше взела от ковчега. И също така искаше да се срещне с Никита и да поговори с него за случилото се.
Тя усещаше, че има някаква загадка в цялата тази ситуация. „Виждаш ли? Тук пише име – Елизавета“, каза тя на младия мъж с надеждата той да потвърди думите ѝ.
Маша имаше слабо зрение и малко се съмняваше в себе си. „Да“, потвърди Никита. „И какво от това? Какво значение има чий е този пръстен? Може би е спомен от някоя покойна прабаба и баба ти е искала той да бъде погребан с нея? Или може би е нещо друго? Във всеки случай няма как вече да разберем.
Какъв е смисълът да правиш драма от нищото? Просто си преуморена и затова реагираш така остро. Измисляш си глупости и сама се тревожиш излишно.
Няма никаква тайна тук. А пръстенът… по-добре щеше да бъде, ако го беше оставила там. Ако майка ти разбере за това… ще ти направи страшен скандал! А отношенията ви и без това са зле.“
„Е, така или иначе вече няма как да го върнем обратно“, въздъхна обидено Маша. Тя никак не очакваше подобна реакция от Никита. Надяваше се той да я подкрепи и помогне да разберат какво означава всичко това… но вместо това той я обвини в глупости.
„Еха… благодаря ти за добрата дума“, помисли си тя мрачно. „Наистина ми помогна.“
Никита обаче нямаше лоши намерения – просто му се струваше, че всичко това са нелепи измислици. Когато видя, че Маша започва да се приготвя да си тръгне ядосана, той я спря – осъзнал колко я е обидил.
„Хайде стига“, възкликна той. „Виждам, че си обидена – недей да криеш! Просто казах каквото мисля… нищо повече.“
Ако ти се струва, че в цялата тази история има нещо, нека да го разберем. Между другото, майка ми има една по-възрастна приятелка, която преди работеше в полицията, но от няколко години е в пенсия и сега се занимава с частна детективска дейност. Искаш ли да поговоря с нея и да я помоля да ни помогне? Само не ми се сърди за това, което казах – не исках да те обидя, наистина.
Аз много, много те обичам. Ние с теб сме като две половини на едно цяло. Още днес ще говоря с майка ми, а после ще ти се обадя.“
„Добре, благодаря“, промърмори Маша, която наистина вече трябваше да се прибира у дома.
Майка ѝ всеки момент можеше да се върне от помена и, недай си Боже, ако не я завари вкъщи – щеше да направи скандал, а на Маша това изобщо не ѝ беше нужно. Когато Надежда Викторовна се прибра у дома, Маша вече спеше дълбоко. На следващия ден тя се престори на болна и не отиде в университета, което естествено предизвика недоволството на майка ѝ.
„Щом си вкъщи, учи“, извика майка ѝ. „Иначе ще излезеш от болничния и веднага ще попаднеш сред изоставащите. Недай си Боже да те изключат! Аз се блъскам за университета ти, плащам, за да седиш и учиш – и никакви оправдания!“ След като Надежда Викторовна тръшна вратата и отиде на работа, Маша заключи вратата за всеки случай и се отправи към стаята на баба си. Тя реши да прерови всички вещи на Нина Ивановна – тетрадки, фотоалбуми, писма.
„Трябва да има нещо, за което мога да се хвана“, разсъждаваше тя предния ден в кафенето с Никита. „Ако баба е взела някаква тайна със себе си в гроба, значи е трябвало приживе да остави някаква следа.“ Както обеща, Никита поговори с майка си, но помощта на приятелката на Зоя Игоревна можеше да потрябва по-късно.
Първата следа Маша трябваше сама да открие сред вещите на баба си – за да знае откъде да започне. И тя я намери. Нина Ивановна беше много сантиментална по природа и често доверяваше мислите и чувствата си на хартия.
Така и не беше унищожила едно покайно писмо, което беше написала сама до себе си – за да излее душата си. Старото писмо беше останало забравено – толкова отдавна беше написано, че едва ли изглеждаше реално. За да избяга от тежките мисли и спомени, Нина Ивановна често се потапяше в ежедневни занимания или четеше книги и гледаше филми – нейни любими занимания.
Тя можеше с часове да стои пред екрана или с книга в ръце – това ѝ помагаше да убива времето. Но когато внучката ѝ порасна и грижите намаляха, Нина Ивановна нямаше върху какво друго да се съсредоточи. Спомените започнаха отново да я преследват – тревожните мисли и осъзнаването, че вече нищо не може да промени.
А животът ѝ оставаше съвсем малко. Какво можеше да направи бедната възрастна жена в такава трудна ситуация? Когато дъщеря ѝ за първи път забременя, Нина Ивановна едва успя да я убеди да задържи бебето – Надежда категорично отказваше.
„Какво ще правя?“ хлипаше тя. „Как ще живея? Нямам нищо свое – нито дом, нито пари! А сега още и дете ще трябва да гледам! Помисли ли за това? Разбирам те, мамо – твоята сантименталност е пословична… но аз трябва някак си живота си да подредя! А кой ще ме вземе с дете?“
„Дете е винаги щастие“, въздъхваше Нина Ивановна. „Просто още не го разбираш – млада си и глупава… Но един ден ще съжаляваш горчиво!“
Но Надежда вече беше взела решението си… или поне така мислеше. Тогава тя разбра твърде късно за бременността си.
Когато бебето се роди с патология… Надежда изпадна в ярост: „Аз няма цял живот само лекарства да купувам! Ще се откажа от това дете!“ И написала отказ…
Това беше единственият изход, който Надежда виждаше в онзи момент. Друг вариант просто нямаше. Нина Ивановна не спираше да упреква дъщеря си за решението ѝ и дори я убеждаваше да разучи каква е съдбата на момиченцето.
Когато, поддавайки се на настояванията на майка си, Надежда Викторовна най-накрая реши да разбере какво се е случило с дъщеря ѝ, получи ясен и категоричен отговор от директора на дома за деца: „Вие предадохте детето?“ – строго попита директорът. „Предадохте го. Е, това е всичко. Какво искате сега от нас? Вашето момиче беше осиновено преди няколко седмици. Повече нищо не мога да ви кажа.“
След този разговор Надежда се успокои, а Нина Ивановна почувства облекчение. „Ето как се е развила съдбата на нашата Елизавета“, въздъхна тя, стискайки в ръце пръстена.
Грижовната и любяща баба беше похарчила голяма част от спестяванията си, за да го поръча специално за внучката си при ювелир. „Това е твоето първо дете“, казваше тя, докосвайки корема на дъщеря си. „И моето първо внуче – нашето момиче. Толкова добре, че те убедих да я оставиш. Когато порасне, ще ѝ подаря този пръстен – семейна реликва. Това е толкова важно.“
За Нина Ивановна отказът на дъщеря ѝ от детето беше истинска трагедия, но Надежда сякаш изобщо не се притесняваше от това. Тя дори не криеше радостта си, че се е освободила от „тежестта“, особено след като скоро забременя отново. Но и този път бащата не пожела да поеме отговорност за детето.
Нина Ивановна вече отдавна беше разбрала, че дъщеря ѝ има тежка съдба: „Какво да се прави?“ – въздъхваше тя. „Такива времена са – никой не се интересува от нищо, а мъжете още по-малко. Но това не е причина да се отказваш от децата си. Виж как се случи – ти изостави болното си момиче, а добри хора го приеха и му дадоха любов и грижа.“
„И ти можеше да направиш същото“, продължи тя. „Особено след като лекарят каза, че има голяма вероятност патологията да не се прояви в зряла възраст. А ти се отказа. Сега никога повече няма да видиш своята дъщеря.“
„Стига вече, мамо!“ – извика Надежда, която нямаше сили да слуша повече тези упреци и въздишки. „Каквото е направено – направено е! Ако искаш да знаеш какво чувствам – знай, че не съжалявам за нищо.“
Нина Ивановна пазеше тази тайна през целия си живот, а Надежда реши да я погребе заедно с майка си. След последния им разговор майката никога повече не повдигна темата – знаеше, че дъщеря ѝ ще реагира болезнено и не искаше да я травмира допълнително.
Маша обаче откри бабините записки случайно и прочете всичко. Тя не можеше да повярва как майка ѝ е могла да изостави собственото си дете на произвола на съдбата. Вместо разговор между тях избухна ужасен скандал.
Когато Маша показа записките на Надежда Викторовна и поиска подробности за събитията от миналото, майка ѝ избухна: „Така ли боледуваш? Не можеш да станеш от леглото и затова не отиде в университета? Останала си вкъщи само за да ровиш из вещите? Не се меси в чужди дела! Това изобщо не те засяга!“
Маша обаче даде обещание пред себе си: тя щеше да намери сестра си Елизавета и щеше да ѝ разкаже за баба им – една прекрасна жена, която я беше обичала безкрайно много.
Но Надежда Викторовна отвърна саркастично: „Мислиш ли, че след толкова години сестра ти ще бъде щастлива да те види? Наивница! Тя изобщо няма представа за твоето съществуване!“
Ако не мислиш за себе си, поне помисли за нея и за нейното семейство. Ако не знаеш, съществува тайна на осиновяването, и тя не е измислена просто така. Не мисля, че приемните родители ще бъдат щастливи да те видят на прага си.
Но както и да е, постъпвай както смяташ за правилно. Ти си вече голяма и най-умната, затова прави каквото искаш, само мен не ме замесвай в това!“ Маша разбираше, че спорът с майка ѝ е напълно безсмислен. Затова реши да не губи напразно сили и време, а вместо това да се съсредоточи върху търсенето на сестра си. Колкото и трудно да беше, Маша даде обещание пред себе си, че ще намери Лиза.
Старата приятелка на Зоя Игоревна ѝ помогна в това. Тя успя да поговори с директора на същия дом за деца, където някога беше настанена момичето, и успя да намери общ език. „Разбира се, може би това не е правилно“, разсъждаваше Маша преди пътуването до сестра си, „но аз трябва поне веднъж да я видя. Все пак сме роднини, а каквито и добри да са приемните родители, запознанството с биологичната майка и сестра няма да бъде излишно.“
Никита напълно подкрепяше любимата си. И въпреки че Надежда Викторовна първоначално не одобряваше постъпката на дъщеря си, с времето намери сили да поговори с Елизавета.
Момичето действително беше попаднало в много добро семейство. Приемните родители я бяха взели под крилото си, въпреки предупрежденията на лекарите за патологията – и изобщо не съжаляваха за решението си. Лиза беше израснала като напълно нормален човек без никакви здравословни проблеми.
Да се каже, че тя беше шокирана от новината за биологичния си произход – е малко. Приемните ѝ родители никога не ѝ бяха казвали истината. Първоначално те не бяха доволни от посещението на Мария – непрекъснато я питаха защо е дошла и се оплакваха, че това не е било необходимо.
Но с времето промениха отношението си към сестрата на дъщеря им. В крайна сметка Маша имаше пълното право да се запознае със сестра си. Не тя беше тази, която някога се отказа от Лиза – това беше решение на майка ѝ. Макар че Надежда впоследствие съжаляваше за постъпката си, тя вече не можеше да промени нищо.
Но това дори не беше необходимо – Лиза беше израснала в достойно семейство. Общуването с Маша не ѝ навреди – напротив, то ѝ донесе само полза.
С времето Лиза стигна до извода, че обстоятелствата в живота ѝ са се развили по най-добрия възможен начин. Тя дори беше благодарна на биологичната си майка за това, че се е отказала от нея. Едва ли Надежда Викторовна би могла да я възпита толкова достойно. Семейството на Лиза живееше значително по-добре, докато на родната ѝ майка ѝ предстояха още дълги години упорита работа върху себе си.
Надежда Викторовна през годините не се стремеше да се променя, като поддържаше своя сложен и непоносим характер, докато не осъзна, че е уморена от самата себе си. Уморена от вечната вътрешна борба и конфликтите, които я съпровождаха през целия ѝ съзнателен живот. Едва след като Маша се омъжи, тези конфликти приключиха.
Изчезна обектът, върху който Надежда редовно изливаше своето недоволство, а заедно с него и самият гняв. Поне в преклонна възраст Надежда Викторовна най-накрая успя да оправи отношенията си и с двете си дъщери – нещо, което не можеше да не радва. Маша беше убедена, че това никога няма да се случи.
Но, както показа времето, за щастие тя грешеше.
