Лариса беше възпитавана като прилично момиче. Но на осемнадесет години хормоните надделяха над приличието. Влюбена в своя състудент Георгий, Лариса се отдаде напълно на любовта си, без да чака годеж, сватба и всичко останало, за което родителите ѝ настойчиво говореха по време на възпитанието. Но тя обичаше Гоша! А той обичаше нея.
Въпреки това, когато се разбраха последствията, Лариса ужасно, просто неприлично се изплаши.
Георгий заяви, че на първи курс не може и дума да става за деца!
— Ние сме пълнолетни, можем сами да решим въпроса. Имам пари. Ще изберем най-добрата клиника, дори няма да усетиш болка.
Родителите на Гоша бяха доста заможни хора.
Лариса се замисли. Просто си представи как съобщава тази новина на своите показно-порядъчни родители и ѝ прилоша. А междувременно започна токсикоза – ставаше все по-трудно да крие състоянието си у дома.
— Но как… та той вече е там… жив.
— Ларочка, толкова си смешна! – усмихна се Гоша умилено. – Това засега е само клетка. Просто клетка и нищо повече.
Те си записаха час за вторник…
По-точно, записаха Лариса. В много добра клиника – Гоша не пестеше пари. В понеделник вечерта Лариса реши да се разходи, за да се разсее от мрачните мисли. Беше ѝ болно и страшно да убие детето си. Дори ако то все още е само клетка. „Ами ако утре просто не отида?“ – мислеше тя. Но какво ще стане тогава?..
Съдбата реши вместо нея. Когато Лариса почти през нощта се прибираше вкъщи, близо до гаражите срещна двама непознати изроди. Те я изнасилиха. Момичето си помисли: „Ще ме убият. И добре.“ Най-важното беше, че тя самата няма да стане убийца. Просто ще умре заедно с детето си. После настъпи благословена тъмнина, а Лариса се събуди в болница.
Първата ѝ мисъл беше, че е в рая. Все пак не успя да съгреши чак толкова. Стаята, в която отвори очи, беше залята от слънчева светлина. Но после Лариса помръдна ръката си, усети тежестта ѝ и иглата, от която прозрачна тръбичка водеше към система за вливане на лекарства. „Да не би да съм оживяла?“ – помисли тя. „Ето го наказанието!“
Детето също беше оцеляло. По молба на Лариса лекарят не каза на родителите ѝ, че дъщеря им е бременна. Болницата се оказа много добра – там имаше медицински психолог, Елена Тарасовна. Лариса поговори с нея и ѝ стана по-леко. Много по-леко. Но тя знаеше, че у дома няма да има никаква лекота. За родителите си тя вече беше позор – и то позор с „добавка“. Поне вече нямаше нужда да избира дали да им каже за бременността си или не – щеше да им каже по-късно, като обвини изнасилването.
— Сигурна ли си, че не искаш да кажеш истината? – попита Елена Тарасовна. – Лъжата е като снежна топка. Може да ти се струва, че просто ще скриеш истината или ще излъжеш малко за добро. Но после трябва да измисляш нова лъжа, за да оправдаеш първата. И накрая се натрупват купища измами. Те могат да рухнат, Лариса. А измъкването под развалините ще бъде много трудно.
Лариса поклати глава.
— Вие ми помогнахте в най-важното – каза тя. – Няма да страдам от последствията на насилието… или почти няма да страдам. Но ако познавахте баща ми…
Баща ѝ, след като разбра, че Лариса е бременна – според версията ѝ това беше резултат от инцидента край гаражите – изпадна в ужас и реши да я изпрати на аборт. „Благодаря! Веднъж вече ме пратиха там.“
— Няма да отида! – заяви твърдо Лариса.
— И какво? Ще раждаш дете от мръсни насилници?
— Виктор, не ѝ напомняй! – помоли се майката. – Докторът каза да не ѝ напомняме. Ларочка, скъпа, но баща ти е прав…
— Не! – отсече Лариса и стисна очи.
Тя от самото начало не искаше това. Не искаше да се избави от детето. Но ако се разбереше за връзката ѝ с Гоша, Лариса щеше да бъде смятана за еднакво виновна с него. У дома щяха просто да я съсипят! А така… Господи, та с това отвратително събитие Бог спаси нейното бебе!
С Гоша тя не искаше да се вижда. Просто защото той знаеше истината. И защото, въпреки усилията на психолога, тя се чувстваше „мръсна“. Сякаш се беше „измила“, но не напълно. А освен това Гоша я беше изпратил в клиниката – да се избави от детето. Този разговор неизбежно щеше да излезе наяве, а при Лариса всичко вече беше променено. Въпреки това трябваше да се върне в института. Нужна ѝ беше стратегия за поведение с Гоша, трябваше да я обмисли. Лариса мислеше трескаво, но както се оказа, напразно – баща ѝ вече беше измислил всичко.
— Ще отидеш при Таисия в Киев.
Леля Тася беше родната сестра на баща ѝ – бездетна вдовица. Овдовяла много рано – мъжът ѝ загинал в катастрофа. След това Тася повече не се омъжила, заявявайки, че обичала веднъж и повече не можела. Без любов семейният живот не я интересувал. Майката на Лариса не харесвала Таисия – тя била твърде своеволна. А защо не? Тася била господарка на себе си. Виктор обичал сестра си нежно, но поради това, че жените не се разбирали добре помежду си, я виждал рядко.
— В Киев… — повтори Лариса.
Тя изтегли документите си от института след като сама видя Гоша да си тръгва с колата си. Ето го – излиза от университета, качва се в колата, запалва двигателя. Взема телефона си, натиска нещо и го доближава до ухото си. В джоба на Лариса мобилният ѝ телефон завибрира. Какво можеше да му каже? Гоша звънеше през всичките тези дни. Лара мълчеше. Вероятно вече знаеше отнякъде за изнасилването… защо тогава звъни?
Гоша нищо не знаеше. Откъде можеше да знае? Лариса просто внезапно изчезна – в определения ден не отиде при лекаря. Вече месец не се появяваше в института и не отговаряше на обажданията му. Решила е нещо сама? Пренебрегнала е родителите си? Едва ли… такива родители няма как да бъдат пренебрегнати. Телефонът звъни, но не е изключен… Къде е тя, по дяволите?!
Колата на Георгий потегли, а Лариса отиде до деканата и написа заявление за изтегляне на документите си. Същата вечер момичето се качи на влака и замина при леля Тася. Лелята много ѝ се зарадва.
— Тук веднага започни да учиш – каза тя. – Не губи време.
— А когато детето се роди? – учуди се Лариса.
— Та аз няма ли да гледам детето? Млада си – знай само учи.
Тася беше толкова добра! На Лариса много ѝ се искаше да разкаже истината на леля си, но я беше страх, че тя ще я сподели с баща ѝ.
С вече леко забележим корем Лариса издържа приемните изпити и животът ѝ влезе в нормален ритъм. Бременна студентка днес никого не учудва. Тя учеше, подготвяше се за майчинството и пазеше своята тайна като зеницата на окото си.
Една вечер Лариса се разсея от писането на реферат и разгледа страницата на Гоша в социалните мрежи. Телефона си тя смени след като се премести в Киев. Старите профили изостави и създаде един фалшив акаунт.
— Това твоят приятел ли е? — попита лелята зад гърба ѝ. — Красавец е.
Вътре в Лариса отново завибрира желание да свали част от товара върху душата си. Но от друга страна – защо да признава всичко, когато с Гоша вече няма как да бъдат заедно? Никога!
— Бившият.
— Скучаеш ли?
— Не. Вече не ми липсва. – каза Лариса, старателно криейки страданието си. – Какво да ми липсва? Всичко е минало и забравено!
— Аха, аха. – съгласи се Тася. – Хайде да вечеряме. Запекох твоите любими кюфтета.
— Уау! Идвам.
Двете седяха и обсъждаха момента, когато малкият Артьом щеше да се появи на бял свят. Скринингът вече беше показал, че ще бъде момче. Тази вечер Тася няколко пъти внимателно се вглеждаше в лицето на племенницата си, но разбра, че Лариса няма да сподели нищо. Още преди ѝ се струваше странно, че Лариса толкова спокойно и дори радостно очакваше дете, заченато при такива ужасни обстоятелства. Нещо тук не беше наред. А днес забеляза как племенницата ѝ гледаше профила на онзи младеж с тъга и съжаление.
Таисия много чакаше този внучат племенник. Бог не ѝ беше дал свои деца, но поне можеше да се грижи за детето на Лариса. Но нещо не ѝ даваше покой… дали момичето не правеше огромна глупост?
Когато Лариса излизаше от кухнята, Тася внезапно каза:
— Знаеш, че можеш да ми се довериш, нали? Аз винаги ще бъда на твоя страна.
Момичето се замисли за миг, после топло се усмихна на леля си. Приближи се и я целуна.
— Знам, Тася. И съм ти много благодарна!
Но тази вечер Лариса беше заета с други мисли. Струваше ѝ се странно, че красавецът и почти „мажорът“ Гоша явно е сам. Все още сам. Къде са снимките с нова приятелка? Полуинтимните селфита? Къде е всичко това?
Бебето се роди през ноември. Лариса продължи обучението си, а Таисия с удоволствие се грижеше за Артьом.
— Кога ще го запишеш? – постоянно я подканяше лелята. – Защо още няма документи?
А Лариса, която все пак искаше да запише бащиното име на биологичния му баща, все отлагаше. Смущаваше я това, че Тася беше видяла профила на Гоша в социалните мрежи. Щеше да започне да задава въпроси. Между другото, родителите на Лариса дори не дойдоха да видят внука си. Родила ли е? Всички ли са здрави? Е, добре тогава!
През декември Георгий, ужасно напил се за кураж, отиде при родителите на Лариса. Докато се качваше по стълбите, от страх изтрезня напълно. Беше чувал от състудентки, че приятелката му е заминала някъде, но без подробности. Гоша дълго опитваше да забрави Лариса – не успяваше. Освен това се чувстваше като истински негодник! Вместо да поеме отговорност, се беше уплашил и я беше изпратил на аборт. Сволоч и страхливец.
Отиде при родителите ѝ, защото го беше още по-страх да потърси помощ от своите собствени родители. У дома можеха да му простят всякакви издънки, но любов с последствия към момиче от „неподходящо семейство“… Гоша силно се съмняваше дали щяха да го приемат добре. Макар че… майка му постоянно му говореше за честност и порядъчност… Може би именно нейното възпитание го доведе до прага на дома на Лариса? Или просто любовта.
— Аз обичам вашата дъщеря! – заяви той леко нетрезво, когато вратата се отвори. – И съм подлец.
— Интересно. Вие пиян ли сте, млад човек?
— Именно. Мислех, че съм много пиян. Но преди срещата с вас всичко изчезна някъде. Извинете ме! – подсмихна се Гоша. – Трябва да знам къде е Лариса. Не мога без нея.
Виктор разбра, че този младеж не знае какво е станало с Лариса – явно наистина я обича, след като толкова време е минало и той не я е забравил. Виктор забеляза колко добре и скъпо облечен е младежът. Помисли си: какво изобщо го интересува това? Лариса не оправда неговите надежди. Той я изпрати при сестра си Таисия, за да не вижда тук този позор. А Таисия беше щастлива – нищо не я смущаваше; тя никога не зависеше от общественото мнение. А той… той беше слаб…
От друга страна, ако този младеж върне Лариса обратно и дори я вземе за жена – кой знае, може би това ще е за добро? Казва, че я обича…
— Ще ти дам адреса – реши Виктор. – И върви с Бог. И без това достатъчно напрежение създаде тук.
Гоша се усмихна невесело. Взе адреса и дори благодари. А вечерта вече пътуваше към Киев. По пътя пиеше литри кафе, за да се съвземе. Опитваше се да не мисли за последствията. Може би родителите му ще го лишат от средства, може би не. Най-важното беше, че щеше да бъде щастлив – с любимата си до него.
„Ами ако тя е заминала при друг?“ – внезапно го прободе мисълта.
Дори пот избиха на челото му. Или това беше от сместа на остатъците от коняк и кафе? Прогони мисълта. Гоша реши да не се тревожи предварително. Щеше да разбере всичко на място. Телефонът му звънна – майка му. Той написа съобщение, че е добре, и изключи апарата.
В Киев Гоша се настани в хотел, взе душ, поспа няколко часа и после, вече в нормално състояние, отиде на адреса, който му беше дал бащата на Лариса. Вратата му отвори впечатляваща жена на около четиридесет и пет години. Впечатляваща не защото беше красавица, а защото можеше да бъде такава, но явно това изобщо не я интересуваше. Беше боса, с шорти, кичур коса се беше измъкнал от побелялата ѝ опашка и нямаше грам козметика на лицето ѝ. Жената външно приличаше на неговата Лариса – явно роднина.
— О! Здравей, Георгий. Влизай.
— Познавате ли ме? – попита той объркано.
— Познавам. Видях те веднъж в интернет. Влизай и си измий ръцете – все пак има малко дете в къщата. Аз съм Таисия. Кафе ще пиеш ли?
— Благодаря, ще пия.
— Добре тогава, направи и за мен – каза тя и излезе в друга стая.
„Каква впечатляваща жена!“ – помисли си той.
Гоша изми ръцете си, разбра как работят уредите в кухнята и свари кафе. Остави чашите на масата и със замиращо сърце влезе в стаята. Малкият спеше в креватчето си и тихо похъркваше. Таисия седеше наблизо и бродираше синя количка върху малка блузка. Гоша кимна и се върна в кухнята, донесе кафе – за себе си и за нея.
— Можеш да говориш нормално, само не крещи – каза тя спокойно. – Ние не го учим да спи в абсолютна тишина.
— Той тук ли спи?
— Не. Просто извадих креватчето му тук. Те с Лариса живеят ей там в онази стая.
— А може ли… може ли да го взема на ръце? – попита Гоша предпазливо.
— Значи признаваш бащинството? – присви очи Тася.
— Признавам – въздъхна той.
И ѝ разказа всичко. Тася вътрешно ликуваше – тя винаги подозираше, че има нещо нередно около тази бременност.
— Как мислите? Ще ми прости ли? – попита Гоша.
— Защо да не ти прости?
— Значи е избягала чак при вас. От мен, от страхливеца.
Таисия харесваше този младеж. Но, както разбра, Гоша не знаеше истината. Имаше ли право да му я разкаже? Помисли си, че ще ѝ бъде по-лесно да сподели, отколкото на Лариса. И тя му разказа.
— Ето, мислете сега. Кой кого ще прости.
Гоша седеше целият пребледнял.
— Господи, защо е отишла там? И то вечер…
— А аз сега разбрах защо. Всички си задавахме този въпрос. Но никой не знаеше, че Лариса вече е бременна. Това беше точно преди планирания ден за клиниката. Явно е излязла да се разсее. Неуспешно. Е, какво? Ще можеш ли да живееш с това знание?
Гоша замълча. Той беше виновен за всичко. И за това, което се беше случило с Лариса, също. Но информацията беше ужасяваща, направо го притискаше към земята. Страхливата част от него го подтикваше да стане и да си тръгне. Но тогава Артьом започна да се размърдва – беше се събудил.
— Мога ли да го взема?
— Разбира се. Само внимателно.
Георгий притисна малкия към себе си. Странно чувство – твоя кръв и плът. Продължение. Как изобщо можеше да си помисли да се избави от него? Клетка, клетка… а се роди човек. Негов човек!
Тася написа на Лариса: „Гоша дойде. Разказах му всичко. Чака те. Гледа Тьомка.“ В отговор получи: „Разбрах.“ Според изчисленията на Тася Лариса тъкмо пътуваше към вкъщи. Е, няма къде другаде да отиде – тук е синът ѝ. Щеше да дойде, нямаше как да се уплаши.
Когато Лариса влезе вкъщи, Гоша показваше на Тьомка, който лежеше на дивана, козичка и питаше Тася дали синът вижда това, което му показва.
— А аз откъде да знам? Това ми е първото дете – отвръщаше лелята, като от време на време надничаше от кухнята.
Притесняваше се дали няма да пропусне нещо важно. Но Гоша гледаше малкия с всички очи.
— Козя, козя, козя! – говореше той нежно, като леко гъделичкаше с два пръста страната на Тьомка.
Малкият хаотично махаше с ръце в отговор. Понякога поглеждаше към Гоша, а понякога насочваше погледа си някъде встрани.
— Здравей! – каза Лариса.
Гоша я погледна и избърса сълза, която се беше стекла от окото му.
— Здравей! Толкова ми липсвахте. Толкова много ми липсвахте!!!
Лариса се усмихна нерешително. А Гоша добави:
— Прости ме, Ларочка. Ако можеш!
И двамата много искаха да се хвърлят един към друг и да се прегърнат силно. Но Гоша наблюдаваше Артьом, а Лариса още не беше измила ръцете си. Детето беше най-важното. А за прегръдки щяха да имат време – пред тях беше целият живот.
Предварително благодаря на всички за абонамента за канала и коментарите!
