Нощта лежеше тежко, като дебело, непроницаемо одеяло върху пътя. Снегът падаше като дебела палатка от небето, фаровете едва пробиваха бялата буря, а вятърът режеше като ледени иглички предното стъкло.
Иван Соколов, опитен шофьор на камион, вече не усещаше умора – страхът го беше обхванал по-бързо, отколкото пръстите му бяха замръзнали върху волана.
Нещо не беше наред. Знаеше го още преди да го види.
Тъмният силует отстрани на пътя. Неподвижен. Почти слял се с нощната виелица. Иван инстинктивно намали скоростта, а сърцето му заби. Беше твърде късно. Пътят беше твърде безлюден.
Хиляди пъти беше чувал истории за такива „намерени хора“. Някои от тях бяха просто нещастни жертви. Други… Е, по-добре беше да не си спомня как завършваха подобни истории.
Фаровете най-сетне осветиха лицето. Беше момиче. Бледо, със сини устни, с тънки дрехи, напълно неподходящи за времето. Тя стоеше замръзнала в снега, неподвижна.
– Хей, чуваш ли ме? – Иван я докосна леко по рамото.
Кожата ѝ беше ледено студена, но в следващия миг той чу слаб стон. Тя беше жива.
Той не се замисли повече за това. Взе я в обятията си и веднага се изненада колко лека е тя. Сякаш едно погрешно движение беше достатъчно, за да я разбие на трохи.
Пренесе я в кабината на камиона, включи отоплението, уви я в дебело одеяло и се опита да ѝ даде няколко глътки горещ чай.
Момичето все още не се беше съвзело, но пръстите ѝ се движеха леко, сякаш търсеше нещо във въздуха.
Кое беше това момиче? Как се беше озовала тук, в средата на нищото? Случайност? Или някой я беше оставил в колата?
Отговорът можеше да е сред вещите ѝ.
Погледът на Иван инстинктивно падна върху тъмното яке, от чийто джоб стърчеше нещо. Портфейл.
Той се поколеба. Никога не беше преглеждал чужди вещи, но това беше различно. Ако знаеше името ѝ, можеше да се обади за помощ. Можеше да намери семейството ѝ.
Портфейлът беше кожен, изглеждаше скъп. Вътре имаше пари, карти… и лична карта.
Когато Иван извади личната карта, дъхът му секна.
Името на картата светна в очите му в червено, като предупредителен сигнал.
Анастасия Коваленко.
Светът му се завъртя за миг.
Коваленко.
Име, което се опитваше да забрави от десет години. Име, от което тя беше избягала.
А сега дъщерята на най-опасния човек, на човека, който можеше да го накара да изчезне с едно махване на ръка, беше в камиона му.
Замразено. Уплашена.
Но защо беше избягала? И какво правеше чак тук?
