„Вече си тръгваш?“ – тъжно попита Вера.
– Да, време е, мъничка – отговори Пьотр. – Този път и без това останах при теб твърде дълго.
Три щастливи дни прелетяха неусетно. Вера беше на седмото небе. Тя обича, обичана е – какво повече ѝ трябва? Всичките ѝ мечти се бяха сбъднали, вече нямаше за какво да мечтае.
„Жена му няма да му прости тридневното отсъствие“ – мислеше тя. „Такова нещо не се прощава. Ще го изгони и ние отново ще бъдем заедно.
Но вече не за три дни, а завинаги. Едно от двете: или вечерта ще ми се обади и ще каже, че жена му е взела децата и го е напуснала, и тогава ще ме покани при себе си, или ще дойде с багажа си при мен и ще се съберем, за да не се разделяме никога повече.“
Вера беше доволна от всеки един от тези варианти. Но Пьотр не се обади.
Нито вечерта, нито през целия следващ ден. И дори не отговаряше на нейните обаждания. Едва на четвъртия ден даде знак за себе си.
– Тоест – попита Вера – искаш да кажеш, че три дни си нощувал кой знае къде, жена ти не е могла да се свърже с теб, а когато най-накрая си се прибрал вкъщи, тя нищо не ти е казала? Нищо не ти е направила? Дори обяснение не ти е поискала? Така ли?
– Ами така излиза – отговори Пьотр.
– А защо веднага не ми се обади?
– От изненада. Помниш ли, бяхме сигурни, че едно от двете ще стане: или Лиза ще вземе децата и ще си тръгне с гордо вдигната глава, или ще ме изгони. Бях готов за всичко друго, но не и за това. Тя нищо не каза, а аз просто се обърках.
Толкова много, че чак днес си спомних, че още не съм ти звъннал. Сърдиш ли ми се, зайче?
„Я виж ти“ – помисли си Вера – „объркал се бил.“
„Е, значи тя е по-умна, отколкото мислех.“
„И така лесно няма да си тръгне. Ще трябва Пьотр да напусне.“
– Защо мълчиш, Вер?
– Не мълча, мисля.
– И какво мислиш?
– Жал ми е за теб, Петя.
– Жалиш ме? Но защо, Вер?
– Защото си загазил.
– Как така съм загазил?
– В беда си – уверено отвърна Вера.
– Каква беда?
– Жена ти иска да ти отмъсти и то страшно да ти отмъсти. Затова мълчи – за да не те изплаши и да не похаби желанието си за мъст напразно. Тя е изпълнена с жажда за отмъщение и докато тази жажда не бъде утолена, няма да си тръгне никъде.
– Стига глупости!
– Глупости ли? Помисли по-добре как да се спасиш.
– От какво?
– Ако знаехме от какво… В това е проблемът – мъстта ѝ ще бъде страшна, но как точно ще изглежда – това никой не знае.
– А няма ли начин да разберем?
– Разбира се, че има! Ако напрегнеш въображението си.
– Вера, та ти си жена! Кой друг освен теб може да напрегне въображението си? Още повече че ти си пряката виновница за всичко това – никой друг!
– Аз ли?! А кой друг?! Нали аз бях при теб през всичките тези три дни!
– Ти го измисли всичко…
И ти ме убеди да не си тръгна. Ето сега мисли за нас двамата.
— Е, в такъв случай — отвърна Вера — трябва да обмислим няколко варианта и да изберем най-страшния от тях.
— Какви могат да бъдат вариантите?
— Твоята Лиза, например, може да те измами.
— Как така?
— Ами, с друг мъж.
— Не, тя не е такава. И аз не съм такава. Но ако ти беше мой съпруг и ме беше измамил, всичко щеше да е възможно.
— Защо не?
— Когато става дума за страшно отмъщение на измамена жена, всичко е възможно.
— Какво говориш, Вера?
— А какво?
— Говориш ужасни неща, просто не те познавам. Това ти ли си?
— Хайде стига — махна с ръка Вера — това дори не е най-страшното.
Някои след това, което направи ти, стават бащи на чужди деца.
— Но това вече е прекалено!
— Прекалено ли? А ти какво очакваше? Три дни не си спал вкъщи.
Какво си мислел, интересно ми е да знам? На какво си се надявал?
„Трябва сега да го изплаша“ — мислеше Вера. „Колкото повече, толкова по-добре. Така по-бързо ще избяга от жена си.“
— Аз изобщо за нищо не съм мислил — нервно отвърна Пьотр. — Ти мислеше вместо мен, а аз… Бях марионетка в твоите умели ръце.
— Дори и да е така, защо сега говорим за това? Късно е, трябваше да мислиш по-рано.
— А според теб, Вера, на какво още може да бъде способна Лиза?
— Е, жените са различни. Една моя позната нахрани съпруга си с пържени гъбки.
— И какво стана? Къде е мъжът ѝ сега?
— Къде е мъжът ѝ, не знам, но тя е щастлива вдовица.
Не мислиш ли, че и жена ми може да направи нещо подобно само за да ми отмъсти?
— А аз какво общо имам тук? Сам виждаш всичко ясно, Петьо. Тя мълчи.
А това означава, че от нея може да се очаква всичко. Аз просто съм отчаяна. Вера, какво да правя? Дай ми съвет.
Може би трябва самият аз първи да ѝ призная всичко? Тогава наказанието няма да бъде толкова сурово.
— А какъв е смисълът? Нищо ново няма да ѝ кажеш. Тя вече се досеща за всичко.
С признанието си няма да промениш нищо. Единственото, което може да направиш, е да я направиш по-решителна в намеренията ѝ. Но все пак защо те разубеждавам – опитай.
Може би тя е специална жена – различна от другите жени.
— Тогава вероятно ще поговоря с нея, нали?
— Е, поговори.
Ще ѝ обясня, че това се случи без умисъл и че повече няма да го правя.
— Естествено, обясни ѝ. Не може пък тя изобщо да не те разбере – в крайна сметка ти си мъж…
— Може да имам слабости.
— Разбира се, разбира се, така и ѝ кажи – отвърна Вера.
„И тогава със сигурност още днес ще бъдеш мой“ – помисли си тя. „А аз вече няма да те дам на никого.“
Същата вечер Пьотр поговори със съпругата си, разказа ѝ всичко и ѝ призна дори неща, които се бяха случили много отдавна.
— Е, какво? – попита Вера, когато Пьотр ѝ се обади. – Говори ли с нея?
— Говорих. Разказах ѝ всичко, признах ѝ всичко.
— И тя?
— Нищо! – гласът на Пьотр беше изпълнен с отчаяние. – Усмихна се и нищо не каза.
— Как така? Абсолютно нищо?
— Е, имаше нещо – отвърна той нерешително.
— Какво беше? Казвай, не ме мъчи.
— Попита ме само как се казваш и къде живееш. Да, и поиска номера на телефона ти, нищо повече.
— И ти го даде?! – извика Вера ужасена.
— А какво друго можех да направя? Волята ми беше напълно парализирана. Ако в този момент ме беше помолила за каквото и да било, щях да го направя незабавно.
— Лоша работа, Пьотр – каза Вера.
— Какво? Отново ли съм в опасност?
— Не, сега опасността е застрашила не теб.
— А кого?
— Мен.
— Защо?
— Защото жена ти няма особено развинтено въображение – извика Вера в отговор. – Тя е банална жена и отмъщението ѝ ще бъде просто банално отмъщение на измамена съпруга.
— Така ли? Такова нещо дори не съм чувал. А в какво се изразява това отмъщение?
— В това, че тя вече няма да отмъщава на теб.
— А на кого тогава?
— На мен.
— Значи мислиш, че аз вече няма от какво да се страхувам? Мога спокойно да продължа живота си, а ти…
— Благодаря ти, Вера – въздъхна облекчено Пьотр. – Все едно камък ми падна от сърцето. Дори ми се прииска пак да живея.
Гледам през прозореца и сякаш слънцето грее там. Дъждът със сняг спря и вятърът утихна, а преди дори не го забелязвах.
— Живот ти се приискал?! – извика Вера.
— Камък от сърцето и слънце грее?! Изобщо не се тревожиш за мен? Какво ще стане с мен вече не те интересува?!
— Извинявай, Вер, но това вече са ваши работи с нея. Но… ваши-ваши… аз…
— Не, Пьотр, дори не ме убеждавай! Ти вече не си дете! Тя също е напълно самостоятелна жена и ще се справите сами.
— Но…
— Никакво „но“. Аз приключих с драмите си заради вас двамата. Благодаря ти за всичко и сбогом!
— Как сбогом?! Аз започвам нов живот – честен живот!
— Почакай… някой звъни на вратата ми… Там е жена ти! Какво да правя?!
Щом чу това, Пьотр веднага изключи телефона си.
„Вера, отвори!“ – настояваше Лиза зад вратата. – „Знам, че си вкъщи! Какъв детски театър разиграваш?! Няма да се скриеш от мен!“
„Няма да отворя! Страх ме е от вас!“
„Вече е късно да се страхуваш! Трябваше по-рано да мислиш за това – когато ми отнемаше съпруга и бащата на децата ми! Интересно ми е какво изобщо очакваше тогава? Защо тогава не те беше страх?“
„Мислех… че сте горда жена и вашето накърнено достойнство ще ви принуди…“
„Да си тръгна?“ – продължи Лиза. „Или да го изгоня?“
„Е… нещо такова очаквах.“
„Е, аз не съм такава. Сигурно вече сама си разбрала, че съм спокойна жена с трезв поглед към живота.“
„Защо трябва да напускам или да гоня мъж, когото обичам? Още повече че той трябва да помогне за израстването на децата си.“
„За кого ме смяташ? За луда?“
„Не… но мислех, че вашето женско достойнство…“
„Остави моето достойнство на мира, Вера! Ти си като дете, честно казано! Когато имаш свои деца и съпруг, тогава сама ще разбереш какво е истинско женско достойнство: това е когато живееш изключително според своите собствени интереси.“
А според теб излиза, че трябва да живея според твоите интереси, така ли? И да ти отстъпя съпруга си, за което ти ще ме признаеш за горда жена с чувство за достойнство, така ли? Това ли наричаш самоуважение?
— Не, но…
— Е, добре, че не. Затова можеш спокойно да ми отвориш вратата и да не се страхуваш. Просто ще поговорим.
— Обещавате? Просто ще поговорим и толкова?
— Естествено – отвърна радостно Лиза. – Нищо повече.
— И няма да ме ударите?
— Защо трябва да го правя? За да попадна в затвора и да ти освободя място? Моето самоуважение няма да ми позволи такова нещо.
Така че отвори смело и не се страхувай.
Вера повярва и отвори вратата. И едва тогава разбра какво всъщност представлява баналното отмъщение на измамена съпруга.
Лиза ѝ пусна запис на признателната реч на Пьотр, в която той, наред с всичко останало, признаваше, че никога не е обичал Вера, защото тя е много по-лоша от съпругата му. Признаваше също, че с Вера всичко е започнало по време на пиянска нощ и че не знаел как изобщо да прекрати това безобразие.
— Ето това е всичко, което исках да ти кажа, Вера – усмихна се Лиза на сбогуване. – А ти се страхуваше, глупачке!
Тя излезе от апартамента.
Вера вече искаше да затвори вратата, но Лиза се спря, обърна се и присвила очи, погледна бившата си съперница.
— И недай си Боже – каза тя – ако разбера, че пак се срещаш с Пьотр! Тогава на банално отмъщение вече няма да можеш да разчиташ. Нищо няма да бъде толкова обикновено и прозаично.
Всичко ще бъде много по-оригинално. Разбра ли ме?
— Разбрах.
Лиза въздъхна облекчено и си тръгна.
