Сутринта Вячеслав се връщаше от нощен риболов. Но днес нещо не му се получи, кълването беше лошо. В дясната си ръка той носеше клетка, в която се мятаха две патици с големината на длан и една малка миньонка. В лявата си ръка носеше въдица, а на раменете си беше преметнал платнена чанта. Какъв лош късмет, помисли си Слава, обещал на жена си риба за супа, и такъв лош късмет, помисли си човекът, който вървеше по полския път, водещ право към магистралата. Маришка, младата му съпруга, сигурно още се излежаваше в леглото. Бяха минали само шест месеца от сватбата им. Лъчите на лятното слънце бяха започнали да разсейват мъглата. По растенията все още имаше сутрешна роса, която скоро щеше да се изпари от напора на нарастващата жега.
Слава пресече асфалтовия път и се запъти нататък по пътеката през полето. До родното му село оставаха само няколко километра. След като измина няколко десетки метра, той чу странен звук, подобен на лай на диво животно. След като се заслуша, Слава се обърна в посоката, откъдето идваше звукът, и след като направи няколко крачки, забеляза малко бяло същество, което седеше в тревата. То погледна мъжа с черни блестящи очи.
Човекът си спомни, че когато наближи магистралата, на нея току-що беше спрял скъп джип. Слава също си помисли, че са го докарали толкова рано, и то в такъв отдалечен район. Сега разбра какво беше това. Само човек с черна душа можеше да извърши такава подла постъпка, така жестоко да се отърве от кученцето като от ненужна и досадна вещ. „И кого имаме тук? Момче или момиче?“ – Слава попита, като взе в ръцете си мокрото от магистралата кученце, което трепереше силно. Животното жално хлипаше.
„Ами не се страхувай и не трепери толкова, няма да те оставя тук“ – успокои го рибарят, разкопча якето си и се опита да скрие находката си зад синджира. Но нямаше как. Трябваше да сложи кученцето в дюфела си, тъй като беше прекалено голямо. Докато вървяхме, кученцето се стопли на гърдите на младия мъж, изсъхна и се разпери. Слава влезе тихо на пръсти в спалнята на жена си и сложи мекото снежнобяло чудо под нея. „Каква красота! Това е подарък за мен! Откъде го взе?“ – Бог го е изпратил – пошегува се Слава, а после разказа историята как е намерил кученцето в тревата недалеч от пътя.
Жена му вдигнала малкото космато съкровище и го занесла в кухнята. „Сигурно е гладно. Съмнявам се, че онези дяволи са го нахранили, преди да го хвърлят на смъртта“, каза тя. На кученцето изсипаха малка купичка с мляко и го замесиха с месото на един хляб. Кучето изяде храната с удоволствие и заспа, като спа спокойно до обяд. Породата на кучето била определена. Това беше истински алабай, или по-скоро алабайха. Най-вероятно кученцето е било дефектно, иначе нямаше да бъде изхвърлено просто така.
Същия ден бебето получи прякора „Снежана“, защото беше момиче и беше бяло като сняг. Снежка бързо пораснала и за няколко месеца станала голяма колкото местните дворни кучета. А след още една година Алабаха достигнала такива размери, че децата я яздели като пони, а дворните кучета вече почтително въртели опашки в присъствието на Снежанка и ѝ отстъпвали място. Сноуи беше много добродушно куче. Беше безкрайно предана на хората, които я спасиха от смъртта, обичаше стопаните си и всички деца – от малки до големи.
Скоро Марина съобщила на съпруга си, че след няколко месеца ще станат щастливи родители и къщата им най-накрая ще се изпълни с дългоочаквания детски смях. Слава беше на десетото небе отчасти, по този повод беше организирана празнична вечеря за цялото семейство. Алабаиха, седнала до пълната си догоре купичка, сякаш също разбираше всичко и приветливо махаше с опашка. Сега тя не се отделяше от господарката си и на крачка и навсякъде я питаше. Когато коремчето на Марина се закръгли, Слава долепи ухо до него и се заслуша как първородната му рожба се движи вътре.
Беше лято, вечерният хлад се бе спуснал над селото, давайки на жителите му няколко часа отдих. Марина вече беше в последните месеци на бременността си и много се измъчваше от жегата. През деня тя се спасяваше от нея в къщата, а вечер излизаше на разходки, придружена от своята вярна Алабаиха. Слава ги пускаше сами, защото знаеше, че жена му и детето са в безопасност при Снежка. Марина стигна до другия край на селото, там разговаряше с приятелката си, обсъждаха всички последни новини и предстоящото раждане. Започваше да се стъмва, на небето се появи луната.
Тя осветяваше улиците на селото, като понякога се скриваше зад облаците, които минаваха покрай нея. Снежанка беше тръгнала напред и тъкмо беше застанала зад ъгъла, когато младата жена беше настигната от трима мъже на пътя. Няколко пияни младежи от съседното село, след дискотека в кварталния клуб, бяха решили да дойдат в селото и да се почерпят. Те крещяха силно и псуваха. После един от тях ядосано ритна с крак металната ограда. Отзад момчетата дори в първия момент не разбраха, че Марина е в положение, и започнаха да тормозят момичето с неприлични шеги.
Тя обсади ругателите и едва тогава те забелязаха, че е бременна. Но това не спряло мошениците, а напротив, още повече се разгорещили. Особено един от тях, който очевидно беше водач на цялата пиянска компания. Те я наобиколиха и започнаха да я мятат от един на друг като топка, като я бутаха силно. Забавляваха се, смееха се на висок глас. Отначало Марина ги молеше да я пуснат, но убеждаването не помогна. Когато едно от момчетата хвана момичето за ръката, тя изкрещя силно.
Почувствала се зле и се хванала за стомаха. Изведнъж, в същия момент, едно огромно същество с блестящи очи се втурна напред, толкова много, че едва не събори и оградата, и пияната компания. Застрашителен лай на снежни топки отекна в цялото село. Виждайки какво се случва, кучето изпадна в ярост. Такава скокливост и острота дори Марина от нея по никакъв начин не очакваше. Хватката върху ръцете на момичето изведнъж изчезна и нападателят ѝ се озова на земята. Останалите момчета изтрезняха на мига.
Само допреди няколко секунди смелчаците се бяха разпръснали и бягаха, за да спасят живота си. „Пусни се, проклето куче!“ – изкрещя истерично момчето, опитвайки се да изтръгне ръката си на свобода и да спаси кучетата. „Пусни го, Снежко, но не му позволявай да избяга, пази го!“. Момичето послушно седна до нещастния хулиган.
При всяко негово движение тяхната лоба оголваше кървавите си зъби и ръмжеше заплашително. Тълпа съседи, начело с районния полицай, се затичаха и едва когато белезниците щракнаха върху мъжа, кучето го пусна. После се приближи до стопанина и успокоително прибра главата на този в скута си.
Момичето прегърна силно своя спасител. Тя плачеше, сгушена в гъстата ѝ козина. Слава се затича, извикаха линейка. Марина беше откарана в болницата. Снежанка дълго тичаше по пътя зад колата, без да разбира какво се случва. Слава я успокояваше, доколкото можеше. Сега всичко ще се оправи, всичко ще се оправи. Бебето се родило здраво и без усложнения, а Слава станал още по-горд със своето куче, което намерил преди две години на пътя. Днес тя защитавала не само съпругата му, но и бъдещия им син.
