Никита Андреевич, фермер, занимаващ се с развъждане на едър рогат добитък, едва беше пристигнал във фермата си, когато чу виковете на работниците си. Скотовъдът Фьодор изтича към него с вила в ръцете и я захвърли настрани.
„Андреич, откъде го взе този звяр? Той не допуска никого до себе си, изобщо е невъзможно да се приближиш към него!“
„Фьодор, какво си се разтревожил, за пръв път ли виждаш породист бик?“ – махна с ръка Никита. „Като деца сте, честна дума!“
„Ти сам иди и виж! Това не е бик, а някакво чудовище! Всеки момент може да ти разпори корема с рогата си!“
Мъжът забелязал как любимата му снаха тича в обора при хубавия породист бик – и то всяка нощ… Решил да я проследи… „Мили Боже, какво прави тази безсрамница!“ – напълно изгубил дар слово от видяното!
„Не, аз няма да го гледам повече! Животът ми е мил! Той вече втори обор чупи! Василий искаше да му даде сено – бикът така замахна с рогата си, че онзи отлетя настрани и едва не си счупи главата! Пуснах го да си върви вкъщи, може дори да се наложи да ходи в болница!“
Никита Андреевич се намръщи и влезе в обора, където преди дни бяха докарали и настанили младия породист бик – с широк чело и огромни рога.
Хвалеха го като отличен производител и Никита се беше съгласил на скъпата покупка, още повече че стадото му нямаше нормален бик. Но ако продължаваше така, както казваше Фьодор, ще трябваше да изпрати бика на кланицата. Не можеше така – никой да не може да се грижи за него.
Жалко беше да загуби толкова пари, но явно нямаше какво друго да направи.
Никита Андреевич влезе в обора и застина от страх и възхищение при вида на огромното животно, което раздуваше големите си ноздри.
„Какво правиш тук?“ – обърна се към него Никита Андреевич. „Изплаши всичките ми работници! Някой все пак трябва да те храни, пои и почиства!“
Бикът погледна стопанина си с налети с кръв очи и изрева оглушително, после замахна с глава толкова силно, че едва не скъса веригите, с които беше вързан.
Никита Андреевич неволно отскочи назад и побърза да излезе от обора…
„Не знам какво да правя…“ – каза Никита Андреевич, разпервайки ръце, когато се приближи до Фьодор, който седеше на едно дърво. „Толкова пари похарчих за него, а сега излиза, че съм ги хвърлил на вятъра. Как да го пусна в стадото? Ще направи толкова бели!“
„Ето това ти казвам и аз“ – съгласи се Фьодор. „Добре, да го наблюдаваме още няколко дни. Може пък да свикне. А ако не – ще трябва да го изпратим на кланицата.
Сега ще отида да видя Василий, може би положението е сериозно.“
Разстроен от случилото се, Никита Андреевич се насочи към колата си и само след минута двигателят ѝ ревна, докато тя завиваше към селото. Съпругата на Василий посрещна Никита с викове: „Какво е това? Ами ако бях загубила съпруга си, кой щеше да ми помага с децата?“
Никита погледна Василий, който лежеше неподвижно на дивана. „Какво му е?“ – попита той съпругата му. „Обади ли се на линейка?“
„Каква линейка? Напил се е от страх. Каза, че вашият бик едва не го стъпкал и се уплашил до смърт.“
Никита Андреевич тайно си отдъхна. „Е, слава Богу! А аз вече си помислих! На, вземи това!“
Той подаде на жената три хиляди рубли и тя ловко ги прибра в джоба на престилката си. „Подлечи мъжа си и утре да излиза на работа.“
„Разбира се, разбира се!“ – засуети се доволната жена от неочакваните пари. „Никита Андреевич, не се тревожете! Ще го изпратя още рано сутринта, само да се наспи.“
Никита Андреевич се усмихна и излезе от дома на Василий, с удоволствие вдишвайки свежия селски въздух. Всъщност той не беше жител на селото от толкова дълго време – само около седем години. Просто един ден реши да остави многолюдния и забързан град и да се премести в селото, в къщата, където някога живееха родителите на съпругата му Татяна.
Навремето те се занимаваха с фермерство, но когато остаряха, силите им вече не стигаха и голямото стопанство беше изоставено. Разбира се, самата Татяна дори не мислеше за връщане в селото, където беше израснала. Тя харесваше удобния градски живот, но съпругът ѝ успя да я убеди – макар че му отне почти половин година.
В крайна сметка двойката продаде две апартамента и вложи всички средства в развитието на стопанството – останките от което им бяха наследени от старците.
С особен ентусиазъм към селския живот се потопи синът на Татяна и Никита – Артьом.
На него всичко му харесваше – въздухът, просторът, реката и хората. А когато баща му му подари овчарско кученце, момчето беше на седмото небе от радост. От първия ден Алф стана негов верен приятел и никога не се отделяше от своя стопанин.
Така животът им течеше година след година, носейки малки радости. Артьом порасна и стана помощник на баща си във всичко, без дори да мечтае за друга съдба.
Единственото желание на Артьом беше да срещне момиче, което да сподели любовта му към простия живот, изпълнен с труд и семейно щастие сред близките хора.
„Къде ще намериш такава сега?“ – поклащаше глава Никита Андреевич, слушайки разсъжденията на Артьом.
„Сега всички момичета мечтаят за друг живот – обичат спа центровете, курортите и забавленията без никакви усилия.“
„Не ми трябва такава“ – отвръщаше Артьом. „Мечтая за момиче като мама – красиво, добро и вярно; такова, което би ме последвало навсякъде – както мама последва теб тук в селото.“
„И въобще тук не е лошо! Обожавам нашите семейни вечери навън – това е толкова прекрасно!“
„Синко“ – усмихваше се Никита – „а може би трябва все пак да помислиш за града? Да получиш добра професия и всичко останало? Не забравяй, че скоро ще трябва да тръгнеш в армията!“
„Помня, татко.“
„Не се тревожи – ще служа бързо и ще се върна. Няма да успеете дори да ми липсвате.“
„Ще успеем“ – въздъхваше Татяна по време на тези разговори. „И аз, и татко ти, и твоят Алф.“
„Синко“ – добави тя – „може би можем някак си да избегнем това? Все пак имаме връзки.“
„Разбира се може“ – отвръщаше Артьом прегръщайки майка си. „Но тогава няма да мога сам себе си да уважавам.“
„Остави го Танюша“ – поклащаше глава Никита Андреевич. „Знаеш какъв е нашият син. Ако нещо му влезе в главата, нищо няма да го изкара оттам.“
„На кого ли прилича такъв инат?“
„Наистина“ – въздъхваше Татяна с лек укор към съпруга си. „Вие сте като отражения един на друг в огледалото – еднакви сте както по външен вид така и по характер.“
„Да“ – усмихваше се бащата гордо – „и аз съм щастлив от това“, потупвайки сина си по рамото.
Но много скоро Никита трябваше истински да се сблъска с характера на Артьом и вкъщи едва не избухна истинска война…
Един ден Артьом се прибра вкъщи и заяви, че иска да се ожени.
– Полудя ли? – възкликна Татяна. – Никита, чуй само какво е измислил!
– Наистина ли, Артьом? Какви са тези шеги? – намръщи се Никита Андреевич.
– Въобще не се шегувам, татко.
Погледът на Артьом беше сериозен, а родителите му се смутиха, разбирайки, че той наистина говори сериозно.
– Е, коя е щастливата избраница? – попита насмешливо Никита Андреевич. – Доколкото си спомням, ти не се срещаш с никого и прекарваш всички вечери вкъщи. Да не би да си намерил любов по интернет?
– Не, татко, намерих я на сметището – каза Артьом съвсем сериозно. – Помниш ли преди три дни, когато ме помоли да изхвърля боклука? Направих го и там намерих едно момиче. Казва се Ирина.
– Синко, скъпи, нищо не разбирам – каза Татяна. – Наистина ли искаш да се ожениш за някаква бездомница? Какво е правила тази Ирина на сметището?
– Мамо, няма да повярваш. Тя живее там вече две седмици в стар дървен вагон, който някой е изхвърлил.
– На колко години е тя? – попита Никита Андреевич.
– Равностойна ми е по възраст – аз съм само с няколко часа по-голям от нея. Удивително, нали? Оказа се, че сме родени в един и същи ден.
– Удивително е не това – възкликна Татяна. – Мен ме удивява безразсъдството ти! Наистина ли искаш да доведеш тук тази беднячка? Артьом, размисли! Тя със сигурност има семейство някъде и ако не живее с тях или те не искат да живеят с нея, за това има сериозни причини.
Разбра ли защо е бездомна?
– Да, мамо, разбрах. Ира беше съвсем малка, когато баща ѝ почина. Майка ѝ се омъжи повторно и живя с новия си съпруг почти седем години. Той беше лош човек и се отнасяше ужасно към Ира и майка ѝ. Те бяха за него просто работна сила и безплатни прислужници. Когато Ира навърши четиринадесет години, майка ѝ почина. Оттогава тя живееше с доведения си баща и мащехата му, която той веднага доведе в дома им. Между другото, те изгониха Ира от къщата.
Тя живееше в топъл обор, където доведеният баща ѝ оборудва малка стаичка. Ира се грижеше за добитъка и птиците, работеше в градината и вършеше цялата мръсна работа вкъщи. За това я хранеха и понякога ѝ купуваха дрехи. Но основно тя носеше това, което съседите ѝ даваха – стари дрехи от техните деца.
– Това просто не може да бъде истина! – махна с ръка Никита Андреевич. – Живеем в XXI век и крепостното право отдавна е отменено.
Ако твоята Ира е търпяла такова отношение към себе си и никъде не се е оплакала, значи просто е глупава и няма смисъл повече да говорим за това. Съвсем скоро ще получиш призовка за армията, така че никаква сватба не може да става дума.
– Татко, аз не планирам големи празненства. С Ира просто ще се подпишем и тя ще живее тук.
– Не, няма да живее тук като твоя жена! Ако искаш, можем да ѝ разрешим да остане тук като квартирантка. Ще отслужиш в армията, ще се върнеш вкъщи и ако мнението ти не се промени, тогава ще дадем съгласие за вашия брак.
– Татко, не ми трябва вашето съгласие! Аз вече реших и ще направя както смятам за правилно! Тази къща принадлежи не само на вас, но и на мен! И Ирина ще дойде тук като моя жена!
– Не! Няма да стане!
Никита Андреевич силно удари с юмрук по масата.
– Докато аз съм господар тук, всичко ще става както кажа аз!
Артьом мълчаливо стана, приближи се до баща си и го погледна право в очите.
Татяна ахна при вида на двамата мъже пред себе си – баща и син готови за сблъсък.
– Прекратете веднага! – настоя тя като застана между тях.
– Артьом! Никита! Нека поговорим спокойно!
– Аз вече казах всичко! – процеди през зъби Никита Андреевич.
– Аз също! – отвърна Артьом в тон с баща си.
– Ако изборът ми не ви харесва, можете само да го приемете! В противен случай вместо да придобиете дъщеря ще загубите син!
Напрежението в стаята беше толкова голямо, че никой от тримата не забеляза как вратата се отвори и вътре влезе слабичката фигура на младо момиче.
Едва когато тя заговори всички обърнаха поглед към нея изненадани от присъствието ѝ.
„Артьом“ – каза тя спокойно – „Не говори така с родителите си.“
Тогава Артьом хвана ръката на Ирина: „Щом тук няма място за нас двамата ще намерим друго място.“
Татяна отчаяно извика: „Синко! Не си тръгвай!“
„Нека прави каквото реши“ махна ръка Никита…
Скоро Артьом и Ирина подписаха документите…
Когато Татяна оставаше насаме със съпруга си, тя му разказваше, без да крие изненадата си:
– Знаеш ли, това момиче ми харесва. Толкова е добра и грижовна, буквално всичко умее да прави. Дори не се налага да я моля – тя сама вижда какво трябва да се направи. Не успея дори да си помисля, че трябва да се измете пода или да се измият чиниите, а тя вече го прави.
– Да, виждам – отвърна Никита. – Но мен ме порази това, че Алф толкова лесно я прие. Знаеш, че той не допуска никого до себе си освен Артьом, а към Ирина се гали, сякаш тя му е стопанка.
– А знаеш ли какво още ще ти кажа? – прошепна доверително Татяна на съпруга си. – Наскоро видях с какъв апетит Ира яде солени домати и я попитах дали не чака дете. А тя се усмихна и ми призна, че между нея и Артьом нищо не е имало. Представяш ли си? Те не са спали заедно. Или по-точно – между тях нищо не е станало.
– Защо? – учуди се Никита Андреевич. – Все пак са женени, макар и това да стана толкова нелепо.
– И аз ѝ зададох същия въпрос. Тя ми каза, че те твърде малко се познават и затова не му е позволила нищо.
– Значи да се омъжиш за човек, когото почти не познаваш, може, но всичко останало – не?
Никита Андреевич беше озадачен от тази информация. Ира казала, че Артьом просто я съжалил и искал да я защити до своето завръщане.
– Разбираш ли каква постъпка е направил той?
– Сега май разбирам – кимна Никита.
От този ден нататък той започна да се отнася към Ира малко по-меко, но историята с бика отново обърна всичко с главата надолу.
Когато се върна от фермата вкъщи, Никита разказа на жена си и снаха си за неуспешната покупка:
– А бикът е такъв красавец! Целият шоколадов на цвят, а главата му бяла – сякаш кафявата боя не е стигнала за нея. Бившият му собственик е ужасен човек. Когато ми го продаваше, каза, че бикът е малко див, а името му било някакво глупаво – Веня, но дори на него не откликва. Дадох на скотовъдите няколко дни да свикнат с този Веня. Ако нищо не стане – ще го изпратя на кланицата.
Ирина внимателно изслуша свекъра си, но нищо не каза. Само когато чу за кланицата, очите ѝ блеснаха, но нито Татяна, нито Никита обърнаха внимание на това.
През нощта обаче Никита Андреевич чу как тихо хлопна входната врата и изненадано се изправи в леглото си. Татяна спеше до него. Значи от къщата можеше да излезе само Ирина.
„Ето ти умница!“ – помисли си Никита и бързо се облече с намерението да разбере накъде ходи снаха му през нощта.
„Да не би да има някого настрани?“ – мислеше той. „И сега лъже Артьом и нас с Татяна, като през деня се преструва на добра, а през нощта показва истинската си същност.“
Изумлението на Никита нямаше граници, когато разбра, че Ирина тича към фермата.
„Да не би да е започнала връзка с някой от скотовъдите и нощем ходи при тях?“ – помисли той ядосано. „Какъв позор! Но нищо! Сега ще разбера всичко и ще изоблича тази негодница!“
Никита тихо проговори и ускори крачка, забелязвайки, че Ирина вече се е скрила в обора, където се намираше огромният бик, от който всички се страхуваха. Разгневен, Никита Андреевич разтвори вратата и застина от изненада, когато видя Ирина да прегръща главата на бика, притискайки я към гърдите си.
„Венечка, Веня, скъпи мой, добър!“ – говореше момичето, докато му даваше хляб. А той внимателно вземаше парчетата от ръката ѝ и доволно изфучаваше.
„Какво… какво е това?“ – не издържа Никита Андреевич и се приближи до снаха си и нейния любимец.
„Никита Андреевич, миличък, това е моят Венечка! Аз го нарекох така! Вие го купихте от моя доведен баща, нали? От Петър Валентинович в село Порываевка?“
– „Да, само че не знаех, че той ти е доведен баща.“
„Когато Зорька роди Веня, той беше съвсем слабичък и доведеният ми баща нареди да се отървем от него – да го заколим и да го дадем на кучетата. Но аз не позволих. Молех го да остави теленцето на мен. Не знам защо, но той се съгласи. Хранех Веня с бутилка, прекарвах дни и нощи с него, грижех се за него и вижте какъв красавец стана.
Но когато доведеният ми баща ме изгони от дома си, трябваше да си тръгна и да оставя моя любимец. Не можех да го взема със себе си. Веня тъгуваше, не слушаше никого и тогава, както разбирам, доведеният ми баща реши да го продаде. Днес чух вашия разказ и веднага разбрах, че става дума за моя бик. Затова дотичах тук да се уверя.“
Момичето внезапно се обърна и падна на колене пред Никита Андреевич:
„Моля ви, не го изпращайте на кланицата! Той е добър и мил! Аз сама ще се грижа за него!“
„Това още ми липсваше“ – измърмори Никита Андреевич, като вдигна снаха си от коленете.
„Не се тревожи – ще оставя твоя странен любимец. Само те моля да научиш моите скотовъди как да се грижат за него. Не мога наистина да позволя ти сама да въртиш вилите тук. Ще бъде достатъчно просто да го посещаваш.“
Доволният бик шумно вдишваше въздуха през огромните си ноздри и се галеше към момичето като коте.
„Да, Ира, ти не спираш да ме изненадваш“ – поклати глава Никита Андреевич.
„Слушай, мога ли да го погаля?“
„Разбира се“ – засмя се момичето. „Ще разберете веднага колко е мил.“
„Надявам се“ – усмихна се Никита Андреевич.
Годината служба прелетя неусетно и Артьом се върна вкъщи при своето сплотено семейство. Когато първоначалната радост от срещата утихна, Никита Андреевич отведе сина си настрани и му каза, прегръщайки го:
„Благодаря ти, синко, за такава снаха. Твоята Ира е истинско злато и ти със сигурност ще бъдеш с нея толкова щастлив, колкото съм аз с твоята майка.“
Помниш ли, разказвах ти онази история за бика? Разбира се, Веня е странна зестра, но той наистина ни направи богати. Кравите раждат от него толкова здрави телета, че са истинска наслада за очите. Надявам се, че и вие с Ирина ще ми подарите внучета – също толкова здрави и весели, колкото потомството на Веня.“
– „Дори не се съмнявай в това, татко“ – отвърна Артьом с усмивка и шеговито потупа баща си по рамото. – „Няма да те разочаровам.“
Артьом удържа на думата си и след година цялото семейство отиде до родилния дом, за да посрещне Ирина и двамата здрави и силни близнаци, които тя подари на своя любим съпруг. Артьом беше невероятно горд и щастлив, а родителите му споделяха радостта му. Сега всички бяха напълно уверени, че мечтата им за голямо и сплотено семейство се е сбъднала.
