Моята мащеха носи сватбената рокля на покойната ми майка, за да се омъжи за баща ми – въпреки че тя беше предназначена за моята бъдеща сватба
Когато бях на тринадесет години, майка ми почина. Това беше внезапно, жестоко и най-болезненото нещо, което някога съм преживявала. Но тя ми остави нещо наистина безценно – сватбената си рокля.
„За моята красива дъщеря, това е, за да бъде част от мен винаги с теб в твоя специален ден. – Мама“
След това баща ми срещна Лиза. Лиза влезе в живота ни като вихрушка – винаги прекалено усмихната и опитваща се да се впише във всяка ситуация. Тя правеше безчувствени коментари за това как имам нужда от „силна женска фигура“ и как „момичето не може да израсне правилно без майчинска грижа“.
Никой не можеше да замени майка ми, но знаех, че тя би искала да бъдем щастливи. Лиза обаче не просто искаше да бъде новата съпруга на баща ми – тя искаше да изтрие спомена за майка ми.
След една година връзка баща ми ѝ предложи брак. Това беше негов живот и негов избор. Но когато Лиза започна да планира сватбата, трябваше да предположа, че ще прекали.
Една вечер се прибрах късно и чух смях от спалнята на баща ми. Гласът не беше негов – беше на сестрата на Лиза, Грета. Приближих се до леко открехнатата врата и надникнах вътре.
Лиза носеше сватбената рокля на майка ми.
„Какво правиш?!“ – извиках, блъскайки вратата.
Лиза се обърна към мен, невъзмутима: „О, скъпа, не мислех, че ще се прибереш толкова рано!“
„Свали я веднага! Това е моята рокля! Майка ми я остави за мен! Тя не е твоя!“
Тя се усмихна с онази фалшива, сладникава усмивка, която ме караше да се чувствам зле.
„Скъпа, това е просто рокля,“ въздъхна тя. „Освен това не би ли било красиво да почетем майка ти? Аз нося роклята ѝ, за да се омъжа за баща ти? Символиката е прекрасна, нали?“
Обърнах се към баща си, който току-що беше влязъл с куфар в ръка.
„Тате. Кажи нещо. Това не е правилно!“
Лиза вплете ръката си в неговата и го погледна с усмивка – сякаш вече знаеше, че той няма да ѝ противоречи.
„Баща ти мисли, че това е чудесна идея.“
Тази нощ можех да крещя или плача… Вместо това седнах в тъмната си стая с лаптопа си и започнах да търся информация със треперещи пръсти.
И тогава намерих нещо интересно:
Накисването на плат във вода и многократното му сушене отслабва влакната. С времето деликатните материи стават крехки.
До сутринта имах план.
Когато Лиза отново пробва роклята, аз се усмихнах и кимнах, докато тя се оглеждаше в огледалото.
„Виждаш ли? Знаех си, че ще промениш мнението си! Така че роклята остава при теб?“
Кимнах. Тя нямаше представа какво я очаква.
С помощта на най-добрата ми приятелка Уилоу посетих магазин за дрехи втора употреба. Намерихме евтина реплика на роклята – достатъчно подобна на оригинала.
Тази вечер направих размяната.
Роклята на майка ми остана заключена безопасно в стаята ми. На нейно място сложих евтината реплика. Започнах процеса – мокрене и сушене многократно през следващите дни.
Дойде денят на сватбата.
Лиза сияеше в отслабената рокля, напълно несъзнаваща какво предстои.
И точно когато стигна до баща ми—
Пук.
Колективен възглас изпълни залата.
Материята отстрани се разкъса напълно.
Аз пристъпих напред с кръстосани ръце: „Май така става, когато носиш нещо старо…“
В крайна сметка те все пак се ожениха – но без голяма церемония или впечатляваща рокля. Просто тихо в съда. Аз дори не присъствах.
А роклята на майка ми? Тя все още е моя.
