Те мислеха, че съм просто щедра възрастна жена с единия крак в гроба. Когато забелязах собствените си деца да обсъждат надгробния камък, който вече бяха избрали за мен, реших, че е дошъл моментът да им покажа, че добротата не означава слабост.
Живея вече около 74 години и пет месеца и през това време преживях както хубави, така и трудни моменти.
Казвам се Марта и прекарах по-голямата част от живота си като майка на моите три деца. Бети е най-голямата ми дъщеря, Томас е средното ми дете, а Сара… тя е моето малко момиченце.
Господ знае, че им дадох всичко, което имах.
Но когато пораснаха, ожениха се и създадоха свои семейства, забелязах, че започнаха да имат все по-малко време за мен.
Неделните вечери у дома бяха времето, когато семейството ми се събираше заедно.
„Мамо, имаме тренировка по футбол“, казваше Бети.
„Мамо, Томас младши има концерт“, обясняваше Томас.
„Мамо, в работата е много натоварено в момента“, въздъхваше Сара.
Разбирах ги. Наистина ги разбирах. Животът продължава и младите хора имат свои собствени ангажименти.
Когато моят Харолд почина преди шест години, тогава нещата наистина се промениха.
Но след второто падане, когато лежах на кухненския под часове наред преди съседът да ме намери, децата ми решиха, че е време за старчески дом.
„Така ще е най-добре за теб, мамо“, съгласиха се всички те. „Ще има кой да се грижи за теб.“
Вече четири години съм тук в старческия дом.
Когато пристигнах за първи път, бях изплашена до смърт. Стаята ми беше малка в сравнение с къщата, която оставих зад себе си. Първите няколко месеца плачех почти всяка вечер преди сън.
Но постепенно нещата се промениха.
Децата ми и техните семейства? Почти не идваха на посещения.
Но в момента, в който здравето ми започна да се влошава, всичко се промени. Изведнъж започнаха постоянно да идват при мен и да се държат като най-грижовното семейство на света.
Бети носеше цветя. Томас питаше за лекарствата ми. Сара дори държеше ръката ми докато лекарят говореше. Дори внуците ми започнаха да идват – въпреки че повечето от тях изглеждаха по-заинтересовани от телефоните си отколкото от старата си баба.
Причината? Моето наследство. Освен това имаше и животозастраховка.
Случи се във вторник. Бети ми звънна да провери как съм и поговорихме приятно. Когато приключихме разговора обаче разбрах, че Бети не беше затворила телефона си и чух гласове на заден фон… Бети, Томас и Сара заедно с някои от внуците ми обсъждаха:
„Мама звучеше по-добре днес“, каза Бети.
„Това е добре“, отвърна Томас.
„Но трябва все пак да сме подготвени. Парцелът до татко вече е запазен за мама.“
„Успя ли да вземеш семейната отстъпка от гробището?“, попита Сара.
Някой се засмя: „Направих нещо по-добро. Уредих безплатно гравиране на надгробния камък. Само датата остава.“
„Някой плати ли вече паметника?“, попита една от внучките ми.
„Още не“, каза Бети. „Никой не иска да даде парите предварително.“
„Някой може да плати сега и после ще му върна парите от наследството!“, пошегува се дъщеря ми.
Тази нощ плаках много в болничното легло, но после тъгата ми бе заменена с решителност.
Още същата вечер поисках допълнителна възглавница от сестрата, изпих цялата вода и си взех лекарствата без оплаквания. До края на месеца лекарят беше изумен колко бързо се възстанових.
„Ти си борец, Марта“, каза той с усмивка.
„Нямаш представа колко“, отвърнах аз.
Когато се върнах обратно в стаята си в старческия дом направих няколко телефонни разговора – първо до адвоката си, после до банката и накрая до децата си:
„Трябва да поговорим за завещанието ми“, казах им аз. „Остарявам и след този инцидент искам всичко да е наред.“
Когато всички пристигнаха в събота адвокатът прочете първоначалното завещание – всичко разделено поравно между трите ми деца и техните наследници.
След това обаче поисках адвоката да прочете новото завещание:
„Аз, Марта… оставям на всяко от трите си деца по един долар. На всеки от внуците също оставям по един долар.“
Стаята избухна във възмущение:
„Какво означава това? Това шега ли е?“
Отговорих спокойно:
„Не е шега. Изтеглих повечето пари от банката, продадох къщата и дарих голяма част на фонда за подкрепа на обитателите на старческия дом и за изследвания срещу рака – в памет на баща ви.“
Стаята притихна:
„Чух ви как обсъждате парцела и надгробния камък… Стори ли ви се поне за миг, че може би още не съм готова за гробището?“
Лицата им изразяваха изненада… а после срам. Добре!
Колкото до мен – следващия месец заминавам за Гранд Каньон. Оказва се, че животът е твърде кратък за чакане около надгробен камък.
