Първия път, когато го забелязах, си помислих, че е грешка.
Малко парче торта, внимателно поставено до свежите цветя, които винаги носех на гроба на сестра си.
Не беше нещо, което очаквах да намеря в гробище.
Не казах нищо на никого, просто го отдадох на някакъв случаен акт на доброта — в края на краищата, кой би могъл да каже защо някой би оставил парче торта до надгробен камък?
Но това продължаваше да се случва.
Всеки път, когато посещавах, то беше там — стоеше върху студения камък под явора до мястото ѝ за вечен покой. Всеки път различна торта.
Понякога беше обикновена шоколадова торта, понякога парче чийзкейк, а друг път изискан сладкиш, сякаш някой бе положил усилия да го направи специално за нея.
Не можех да си обясня защо.
Сестра ми почина при инцидент преди пет години и не бях говорил с никого за това оттогава.
Болката беше твърде голяма, твърде лична.
Посещавах гроба ѝ на всеки няколко седмици, просто за да говоря с нея.
Това беше моят начин да се справям със загубата, въпреки че не можех да се отърся от усещането, че нещо не е наред.
Един ден реших да разгадая мистерията.
Отидох рано сутринта, малко преди слънцето да изгрее напълно, решен да хвана този, който оставяше тортата.
Въздухът беше свеж, земята още влажна от нощния дъжд.
Седнах в тревата, скрит зад няколко надгробни камъка, и зачаках.
Минаха часове.
Вече бях на път да се откажа, когато го видях — мъж в началото на петдесетте, облечен в кафяво кожено яке, носещ малка, леко вдлъбната метална кутия.
Той вървеше уверено към гроба на сестра ми, оглеждайки се предпазливо, сякаш се уверяваше, че никой не го наблюдава.
Сърцето ми забърза, докато го гледах как поставя кутията до надгробния камък.
Не го доближих веднага.
Исках да видя какво ще направи.
Мъжът отстъпи крачка назад, извади кърпичка от джоба си и избърса очите си.
Не очаквах това.
Лицето му ми се стори познато, но не можех да го разпозная.
Защо беше толкова емоционален? Каква беше връзката му със сестра ми?
Изчаках още миг, докато любопитството ми не надделя, след което пристъпих напред.
— Кой сте вие? — попитах, гласът ми леко трепереше.
— Защо оставяте торта тук?
Той изглеждаше изненадан, очите му се разшириха, но след това лицето му придоби израз на разпознаване.
— Ти си Люси — каза меко.
— Нейната сестра.
Кимнах, все още несигурен какво се случва.
— Кой сте? — повторих, този път по-твърдо.
Мъжът въздъхна дълбоко и внимателно постави тортата на земята.
— Аз съм Робърт — започна с дрезгав глас.
— Работех със сестра ти.
Разкритието ме удари като гръм.
Сестра ми беше маркетингов мениджър в малка компания преди смъртта си.
Бях срещал някои от колегите ѝ, но Робърт не ми изглеждаше познат.
— Какво имате предвид? Работили сте заедно?
Той кимна бавно, очите му изпълнени със съжаление.
— Бяхме… близки.
Мигнах, опитвайки се да осмисля думите му.
— Близки? — повторих, усещайки как в мен се надига объркване, гняв и недоверие.
Робърт прокара ръка през косата си.
— Люси, бяхме нещо повече от колеги.
Имахме тайна връзка.
Въздухът сякаш се сгъсти около мен.
Никога, през всичките години, в които познавах сестра си, не бях подозирал, че тя крие нещо от мен — още по-малко връзка.
— Какво се опитвате да кажете? — попитах, все още несигурен как да приема чутото.
— Аз бях с нея в нощта на катастрофата — призна Робърт, гласът му едва се чуваше.
— По-рано същия ден се бяхме скарали, но се помирихме.
Прибирахме се, но загубих контрол над колата.
Тя загина заради мен.
Думите му бяха като отрова.
Как можеше този непознат — този мъж, който беше част от живота на сестра ми без моето знание — да е причината за смъртта ѝ?
Усетих как очите ми се насълзяват, но не исках да му покажа болката си.
Не и след това, което беше сторил.
— Защо оставяте торта? — попитах с глас, изпълнен с емоции.
Робърт наведе глава.
— Това е начинът ми да я почета.
Всяка година правя тортите, които обичаше.
Беше нещо, което често правехме заедно.
Обожаваше сладкиши, знаеш ли.
Знам, че звучи глупаво, но това е всичко, което мога да направя, за да се опитам да изкупя вината си.
Едва сдържах сълзите си, докато стоях там, осъзнавайки казаното.
Сестра ми е имала връзка с него, и той е бил причината за смъртта ѝ.
И все пак, той бе тук, оставяйки торти на гроба ѝ, опитвайки се да намери прошка, която не знаех дали можех да дам.
— Не знам какво да кажа — прошепнах, гласът ми трепереше.
— Искате прошка?
Робърт кимна.
— Не очаквам прошка.
Не мога.
Но се опитвам да намеря мир със себе си.
И ще продължа да оставям тези торти.
Това е единственото, което мога да направя.
Думите увиснаха във въздуха.
Не бях сигурен какво да чувствам.
Гробът на сестра ми винаги е бил мястото, където скърбя за нея.
Но сега трябваше да се изправя срещу човек, който е бил тайна част от живота ѝ — и нейната смърт.
— Не знам дали някога ще мога да ви простя — прошепнах.
— Но няма да ви спра да оставяте тортите.
Тя би харесала това.
Робърт се усмихна тъжно.
— Благодаря — каза тихо.
Докато си тръгвах, осъзнах, че мъката не е само за загубата.
А и за намирането на начин да продължим напред, дори когато светът изглежда непоправим.
