„Ще станеш най-ярката, най-талантливата. Непременно ще те забележат и името ти ще заблести по афишите.“
София плачеше, сгушила лице в одеялото, с което беше завит баща ѝ. Той прокара отслабналата си ръка през косите ѝ.
— Не плачи, дъще, недей. От съдбата не можеш да избягаш. По-добре ме изслушай.
София вдигна заплаканото си лице, а баща ѝ заговори шепнешком:
— Само не ме прекъсвай. Нямам почти никакви сили, а трябва да успея да ти кажа толкова много… Някога, преди години, бяхме двама приятели. Двама неразделни – Михаил и аз, Григорий.
Заклехме се в кръв, че никога няма да предадем приятелството си. А после се появи майка ти. И двамата се влюбихме. Разбираш ли, когато на пътя се изпречи любов, приятелството отстъпва на заден план. Майка ти избра мен, а Михаил не можа да се примири.
Той е много достоен човек. Ако някога ти стане съвсем тежко в този живот, можеш да се обърнеш към него. Няма да те изостави, ще ти подаде ръка. Сега Михаил притежава ресторанта „Бриз“. Чуваш ли ме, София, запомни всичко това. Има още нещо, но…
Ако Михаил поиска, сам ще ти го разкаже. Само помни: много те обичам, вярвам ти с цялото си сърце и се надявам, че ще се справиш.
София прегърна баща си и изведнъж усети как тялото му се напрегна и после се отпусна тежко.
— Татко! Татко! — сякаш от писъка ѝ прозорците затрепериха.
Отдръпнаха я от леглото. Лекарите се суетяха, бързаха напред-назад из стаята, а София ги наблюдаваше отчуждено, сякаш всичко се случваше не с нея. В главата ѝ се блъскаше само една мисъл: „Сама съм. Останах в този свят съвсем сама.“
Мачеха ѝ, щом гостите след помена се разотидоха, я изгледа изпод вежди:
— Утре отиваш да си търсиш работа. Не смятам да те храня.
— Но аз уча…
— Учи тя… С твоите песнички сит няма да станеш. Ако не си намериш работа — ще те изхвърля на улицата, да го знаеш.
— Но това е моят дом.
Мачехата скочи:
— Какво? Твоят дом? Разсмя ме! Това е моят дом. Ясно ли ти е? Аз съм законната съпруга на баща ти. Така че внимавай с приказките. Сега ти го казвам по добрия начин. Мога и по лошия.
София, давейки се в сълзи, изтича от масата и се заключи в стаята си. Цяла нощ плака, притиснала до гърдите си бащината снимка. На сутринта реши, че баща ѝ е оставил достатъчно средства, за да може да завърши образованието си, за да се опита да осъществи онова, за което той беше мечтал.
А той искаше София да пее. Още от ранни години тя печелеше какви ли не конкурси. Преподавателите ѝ казваха, че да пробие нагоре е изключително трудно, но дори и да не успее, винаги ще може да си изкарва хляба с гласа си.
„Само си представете, всеки човек, който дойде да ви чуе и чуе името ви — София Григориева, — няма да го забрави просто така.“
Тя се усмихна. Да, татко се беше постарал. София не беше просто Григориева, а и Григориевна.
На сутринта се приготви и тръгна на занятия. Излезе тихо, за да не привлича внимание. Щеше да учи. Без значение какво ѝ струва това. Татко ѝ толкова искаше да получи музикално образование.
Когато се прибираше и наближи дома, видя, че мачеха ѝ я чака на прага. София забави крачка. Надяваше се, че жената ще си тръгне и няма да вдига скандал на улицата. Но мачехата не сваляше очи от нея и нямаше намерение да си ходи.
— Хайде, разказвай, къде беше? Намери ли си работа?
— Бях на занятия.
София се опита да я заобиколи, но мачехата ѝ препречи пътя.
— На занятия, значи? Певица искаш да ставаш? — подпря ръце на кръста. — Ами каква певица си ти? Гласът ти скърца като ръждиви панти, умът ти го няма никакъв. За тебе полове да миеш с твоята външност, не да се буташ на сцената. Както и да е, аз те предупредих.
Мачехата бръкна зад вратата в коридора и извади пред себе си един куфар и една чанта.
— Ето, взимай си багажа и да те няма! Ще пееш в подлезите, ще плашиш минувачите. Може пък да ти дадат някоя стотинка… само и само да млъкнеш.
София гледаше куфара с широко отворени очи, а мачехата се прибра в къщата и тръшна вратата след себе си. София чу как щракнаха ключалките. Тя грабна вещите си и излетя от двора.
„Господи, само никой да не е видял това, само да не си спомнят за татко, за да е спокоен!“
София крачеше по улицата, влачейки след себе си куфара. Всичките ѝ сълзи вече бяха изплакани, нямаше никакви мисли в главата ѝ. Нямаше и роднини – баща ѝ и майка ѝ бяха израснали като сираци. Какво да прави сега, София просто не знаеше.
Навън се стъмваше. Тя спря. „Бриз“! София стоеше пред онзи ресторант, за когото ѝ беше разказвал баща ѝ. По-точно – за неговия собственик. Нямаше друг избор. Тя пристъпи към вратата. Веднага се приближи млад човек.
— Здравейте. Позволете ми да взема вещите ви и да ви придружa до маса.
— Не, благодаря. Кажете ми, мога ли да видя Михаил, собственика на ресторанта?
— Михаил Юриевич ли? — Младежът я погледна леко колебливо. — Добре, ще попитам.
Върна се след няколко минути. С него вървеше висок, представителен мъж на около четиридесет и пет, може би малко повече.
— Вие ли ме търсехте?
София кимна.
— Слушам ви.
— Аз… аз съм дъщеря на Елена и Григорий Григориеви. Татко каза, че ако някога имам нужда от помощ, мога да се обърна към вас.
— Елена и Григорий? А Гриша не може ли да помогне на дъщеря си?
— Татко вече го няма. Почина преди няколко дни.
Михаил Юриевич потрепна, а София не можа да се сдържи повече. Сълзите ѝ отново рукнаха. Младият човек ѝ подаде салфетки.
— Вода да ви донеса?
Михаил Юриевич сякаш се съвзе:
— Максим, отнеси багажа в кабинета ми и донеси вода там.
— Разбрано.
Мъжът леко прегърна София през раменете.
— Хайде, успокой се. Прости ми, не знаех.
Когато София се поуспокои, Михаил Юриевич избута един стол до нея и сам седна на него.
— Е, София, разказвай как така си с куфари? И какво се случи с баща ти?
— Татко отдавна започна да не се чувства добре, почти веднага след смъртта на мама. Опитваше се да го крие, но аз виждах. В нашата къща често идваше позната на мама – приятелка уж. Тя се правеше, че го подкрепя. А аз знаех — не го обича, но никой нямаше да ме чуе, бях малка. След около година и половина Жана се нанесе при нас окончателно. Тогава татко за пръв път влезе в болница.
Лекарите казаха, че сърцето му е като на старец. Жана му носеше храна и живееше в къщата, а когато татко излезе от болницата, не я изгони. Не мина много време, и тя сключи граждански брак с татко.
Мислех си, че всичко ще е добре, но… Татко работеше много, макар лекарите да му забраняваха, а той винаги се смееше. Казваше, че неговото звездиче трябва да има достойно бъдеще. Винаги вярваше, че ще стана звезда.
И винаги беше до мен. На всички конкурси, дори когато кандидатствах в музикалното училище. А преди смъртта си ми разказа за вашето приятелство и каза, че ако нещо стане, ако ми е тежко, мога да се обърна към вас.
София вдигна очи.
— Татко ми каза, че сте били като братя, а после се появила мама.
Михаил се усмихна тъжно:
— Майка ти не беше истинската причина. Или по-скоро не искаше да бъде причина за нашата кавга. Тя дълго не отговаряше на никого от нас двамата… Елена се надяваше, че всичко някак ще се уреди. Даже се опита да замине, за да не руши приятелството ни, но вече беше късно. Гриша я „прехвана“.
— София, въпреки че не сме си говорили от толкова години, и Григорий, и Елена винаги ще са ми близки. Можеш да разчиташ на мен, все едно… все едно съм ти баща. Искаш ли да градиш кариера?
— Не, не искам нищо. Само да живея спокойно, да работя, да уча, ако е възможно.
Михаил Юриевич се замисли за кратко, след което попита:
— А ако ти предложа да живееш при мен? Ще се съгласиш ли? Имам просторна къща в центъра. Но ако не искаш, ще ти наема стая за няколко дни, докато намеря нещо друго.
— Може ли с вас? Не искам да оставам сама.
София подсмръкна, а Михаил бързо ѝ отвърна:
— Разбира се, че може. Аз живея сам, ако не броим един дебел мързелив котарак, който почти не говори с мен, защото смята, че от мен няма никаква полза за него.
София се усмихна:
— Откъде знаете, че така смята?
— Ами, аз се прибирам, а той вече е нахранен, с чиста тоалетна и топло местенце за спане. Излъскан, гушкан — икономката го носи на ръце. А когато се опитам да го повикам или погаля, той недоволно, даже презрително, мърда опашка и се маха.
Михаил Юриевич погледна София сериозно:
— Разбирам какво е на душата ти, но повярвай, баща ти беше прав. Ще направя всичко за теб.
— Наистина ли бяхте такива истински приятели? А защо не се виждахте толкова години?
— Бяхме приятели. Понякога животът така ни оплита, че не можеш да разбереш кой е прав и кой крив. Някога може би ще ти разкажа всичко.
След няколко дни София сякаш се посъвзе от случилото се. Михаил я покани да излязат на кафе.
— Да поседим, да поговорим, да помислим как да продължим.
— Може ли да не е кафе? Може ли във вашия ресторант? Никога не съм била в ресторант.
— Разбира се, може. Хайде.
Михаил настоя София да се върне към ученето си.
— Но как да живея? Вие не сте длъжен да ме издържате. Мислех да си намеря работа.
— Чакай.
Михаил не успя да довърши изречението си, когато към него се приближи младежът, който беше посрещнал София предишния ден.
— Михаил Юриевич, имаме извънреден проблем.
— Какъв?
— След половин час започва юбилей. Едно от условията на клиентите беше да има жива музика. И в какво е проблемът?
— Нашият Артьом няма да дойде.
Михаил Юриевич се хвана за главата:
— Какво, пак ли?
— Да, пак.
— Така, ще звънна на изпълнителите, които са идвали при нас.
— Всички вече ги прозвъняхме, Михаил Юриевич. В договора има тежка неустойка.
— Е, Максим, нямаме друг изход. Нищо, ще платим неустойката, но… репутацията…
София леко го докосна по ръката:
— Чичо Михаил, нека аз опитам.
— Ти какво?
— Ще пея. Не се притеснявайте, няма да ви подведа.
Той дълго я гледа:
— София, не е задължително. И освен това, никога не си пяла в ресторант, там е шум, има…
— Всичко ще е наред, не се тревожете.
— Сигурна ли си, че можеш да пееш?
Това беше първият юбилей, на който, докато се изпълняваха песните, цареше такава тишина. Михаил прекара целия празник на една маса, а когато София изпълни последната песен за вечерта, той тихо прошепна:
— Елена… Обещавам ти, че дъщеря ни ще стане звезда.
Някога отдавна Михаил беше постъпил грозно спрямо Елена. Беше твърде настойчив. Толкова, че Елена се изплаши. А след като разбра, че е бременна, искаше да замине, да избяга. Григорий я спря. Тя му разказа всичко.
С Гриша тогава се сбиха много сериозно. Михаил разбираше, че е сгрешил, че е постъпил гадно и свинско, но дълго не искаше да си го признае. После все пак призна. Молеше за прошка, но извиненията му отлетяха в празното.
И Григорий просто го помоли да не се среща с тях, да не се засичат. Това е цялата история. И сега Михаил реши, че София не е нужно да научава за всичко това. Нека си остане така, защото за нея би било страшна травма.
Жана и новият ѝ съпруг пристигнаха пред ресторанта.
— Най-после! — въздъхна мъжът.
Жана много обичаше да прави впечатление. Не разполагаха с особено много пари, но реши да отпразнува рождения си ден точно тук, за да завидят всички. Приятелките ѝ вече бяха настанени на една маса, а Жана тържествено влезе в залата и извика сервитьора.
— Какво забавление предлагате? Някой да свири или да пее?
Сервитьорът се усмихна.
— Не си представяте колко ви провървя. За няколко дни при нас гостува София-звездичка. Тя е от този град и днес ще пее тук.
Приятелките на Жана ахнаха:
— Не може да бъде! Леле, страхотно!
Жана също беше чувала нещо за нея, но не искаше да признае, че не знае.
— Аха, а аз дори не знаех, че е от нашия град.
— Да, тук е живяла и учила. Даже преди време пееше в този ресторант. Може би си спомняте Григорий Григориев?
Жана залитна.
— Григорий Григориев?
Съпругът ѝ я погледна с широко отворени очи:
— Та нали така се казваше и ти — Григориева.
Жана се обърна рязко към него:
— И какво от това? Просто съвпадение. Ти, както винаги… дори ресторант не можа да избереш като хората. Тук всичко е не както трябва. Знаеше, че не обичам…
Жана се завъртя наляво-надясно, за да намери какво точно не ѝ харесва, и посочи с пръст:
— Бордови завеси не обичам.
Мъжът ѝ се ококори:
— Как да знам, че трябва да избирам ресторант по цвета на завесите? И защо казваш, че не ги обичаш, при положение че в спалнята ти имаш същите?
Жана шумно издърпа стола и седна с гръб към сцената.
— Боже, защо на всички други мъжете им са като хората, а моят все ще ми развали празника.
В залата настъпи тишина. И почти веднага, едно момичешко сопрано поведе тъжна мелодия. Жана смачка салфетката, изгледа на кръв приятелките си:
— И какво? Сега целият ми празник ще мине в слушане на тази певица?
Съпругът ѝ въздъхна, стана:
— Момичета, извинете ме. Ще дойда в края на вечерта, за да ви закарам по домовете.
Жана го изгледа объркано и тежко въздъхна.
— Сега ще трябва да седя като статуя цяла вечер. Нито да се обръщам, нито да танцувам…
Финал на историята:
София изпълни поредната песен, която докосна сърцата на всички присъстващи. Залата замлъкна, а гласът ѝ се извиси меко и чисто, изпълвайки пространството с топлина. Жана, която през цялото време бе седяла с гръб към сцената, най-накрая не издържа на любопитството – бавно се обърна и видя за първи път лицето на певицата.
Погледите им се пресякоха. И въпреки горчивината и болката, които всяка от тях носеше, София не свали очи. В този миг Жана осъзна кой всъщност стои пред нея. Спря да мачка салфетката и отпусна ръце на масата, смутена и онемяла. Приятелките ѝ, усещайки напрежението, се спогледаха.
След края на песента залата избухна в аплодисменти. Михаил, видимо развълнуван и горд, отиде при София, поклони се заедно с нея пред публиката и тихо прошепна:
— Баща ти би се гордял с теб, звездичке.
В същия миг Жана стана, сякаш искаше да каже нещо, но думите не излязоха от устата ѝ. Тя само стоеше с разтреперани устни. В погледа ѝ имаше страх, съжаление и дори капчица прошка. София я погледна със спокойствие, после се усмихна с онази топла усмивка, която бе наследила от баща си, и се обърна към другите гости.
Тази вечер завърши с празнична музика и веселието на всички наоколо. А за София и Михаил това бе само началото на една нова история – история на вярност към паметта на скъпите хора и на път, осеян с мечти за голямата сцена. София бе готова да сбъдне обещанието, което бе дала на баща си и на самата себе си: да пее, да стане най-ярката звезда и да остави името си в сърцата на хората.
