Майката, Надежда Лукинична, не можеше да разбере откъде у дъщеря ѝ се бяха взели тия господарски навици. Самата тя беше обикновена жена и не беше свикнала да „хваща звездите от небето“, като цял живот работеше в птицефабрика. Монотонният и тежък труд я изтощаваше и неведнъж, щом се прибереше у дома след смяната, майката си лягаше да спи направо с работните дрехи.
За дъщеря си просто не ѝ оставаха нито време, нито сили.
Рита растеше без баща. Той беше починал от дифтерия много години по-рано. Единствена ѝ приятелка в детството беше баба ѝ, Зинаида Яковлевна. Роднините ѝ по бащина линия имаха дворянски корени, затова старицата се смяташе за някаква местна версия на кралица Виктория.
Тя беше почти на границата на старческата деменция, но въпреки това обожаваше любовни романи и успя да насади същата страст и у малката Рита. Момичето мислено си представяше себе си като дама от висшето общество и постепенно се превръщаше в капризно същество, лишено от морал.
Когато порасна, Рита вече умело въртеше мъжете на малкия си пръст. Проблемът беше, че в тяхното селище нямаше почти никого, когото да „върти“… Или бяха пияници, или по лице „не ставаха“.
Майката ѝ казваше: — Я стига си се занимавала с глупости! Така само ще си изхабиш младините! А младостта, както и красотата, изчезват толкова бързо, дъще!
— Ами къде да ги взема тия мъже? Аз ли съм виновна, че наоколо са останали само некадърници? — отбраняваше се Рита.
— Ами обърни внимание на Гришка? Момчето от колко години все те преследва. Всички прагове е обиколил… Обича те, повярвай ми! — казваше Надежда Лукинична.
Рита само презрително сбърчи нос: — За какво ми е този Гриня, с неговата мизерна заплата на „лайновоз“? Аз, мамче, не съм свикнала с тор. Не е моя работа това. По-добре да завъртя няколко богати „папита“ и да си живея като царица.
— Ох, гледай, дъще, да не си докараш беля на главата! Не е хубаво да скачаш от легло на легло и да се продаваш за скъпи парцалки… Нали, повечето от тях са женени, а? — каза тъжно майката.
— Е, не без това, мамче. Вземи поне Олег! Десет години е по-стар! И какво от това? А има три щанда за дрехи на пазара и две автомивки на околовръстното. Така че… А ти ми говориш за Гриша… — отвърна Рита, доволна от находчивостта си.
Надежда Лукинична отдавна бе вдигнала ръце от възпитанието на дъщеря си… А какво да направи, щом Рита си има своя „правда“ и свои планове?
За да успокои майка си, Рита обеща, че ще вземе живота си в ръце и ще си намери работа.
Но всъщност в главата ѝ имаше съвсем други планове. Мисълта за Олег се бе загнездила в съзнанието ѝ като треска. — Няма страшно, маман. Аз още ще се издигна в живота — шепнеше Рита като заклинание.
На сутринта тя си събра багажа и, сбогувайки се с майка си, заяви, че отива да гради нов живот.
Надежда Лукинична я прекръсти по стар обичай и ѝ даде всичко необходимо за път. — Лети, лястовичке моя, лети по-високо от слънцето… Всичко ще постигнеш, само да не ти подрежат крилата преждевременно — прошепна жената след отиващата си дъщеря, като тайно избърса горчивата сълза.
А Ритка изобщо не мислеше да си търси работа. Щом пристигна в града, незабавно се насочи към Олег. Отначало той се дърпаше, страхувайки се някой да не ги види заедно. Защото е едно да се забавляваш в селото, а друго — под носа на жена си. Но за Рита нямаше мъж, чието сърце да не може да наниже на шипа на своите обувки.
Романсът с Олег се завъртя бързо. Начинаещият бизнесмен ѝ нае апартамент в центъра и пое изцяло издръжката ѝ. Така потекоха дните и нощите, пълни със страст и „любов“. Това, което Рита първоначално възприемаше като забежка за пари, в един момент прерасна в пълноценна връзка с всички произтичащи от това последствия. На Олег му харесваше младата и стройна любовница!
— Ами няма да ѝ навреди на жена ми, ако се позабавлявам с такава кукличка — мислеше си Олег, като погрешно вярваше, че Рита ще влезе в неговото положение.
Но Рита не просто не влезе в положението му, а го срази, съобщавайки новината за своята бременност.
— Ти за какво си мислила, безмозъчна кукло? Да не си дете? Не те ли научиха да се пазиш? Най-малко сега ми е нужен хлапак! Предстои ми да отварям нов магазин, всеки лев е от значение. И аз не съм главният тук… Ленка, жена ми, държи всички пари и за всяка стотинка отговарям! Но нищо, някак ще ти намерим пари за аборт — изсъска Олег, бършейки потта от челото си.
От възмущение Рита не можеше да си поеме дъх.
Първо ѝ се искаше да му плюе в лицето, но после, успокоена, разбра, че възмездието е блюдо, което се сервира студено.
— Нищо, Олежка, скоро ще съжаляваш горчиво… Ще отговаряш и за „куклата“, и за детето — мислеше си Рита, замисляйки план за отмъщение.
Един ден, правейки се, че се е примирила с ролята на евтина любовница, тя записа с диктофон признанията на Олег относно жена му, бизнеса и колко му е омръзнало „старото ѝ тяло“.
Осъзнавайки, че държи в ръцете си истинска бомба, Рита реши да действа „ва-банк“ и да направи двойна рокировка. Тя, разбира се, показа копие на записа на Олег. На него косите му настръхнаха, когато разбра, каква змия е приютил на гърдите си, но нямаше какво да стори и трябваше да си плати.
— Е, че си зла, Ритка! Остави ме без гащи! Изцеди ми всичко! — ядосано измърмори Олег, без да откъсва очи от стройните ѝ крака.
— Ех, миличък! Ще те видя как ще запееш, когато Ленка научи всичко… — помисли си с горчив сарказъм Рита и се усмихна ехидно.
Не отложи действието задълго.
В обедната почивка, цъкайки с токчетата, тя се отправи направо в кабинета на директорката.
— Мило момиче, днес не приемам посетители — отвърна Елена Борисовна, хвърляйки внимателен поглед през розовите си очила. Тя беше на около 60 години и изглеждаше като сбръчкана есенна ябълка.
— Мисля, че мен ще ме приемете по всяко време на деня и нощта — каза Рита и захвърли на масата флашка с част от записа.
— Какво има на нея? — попита директорката.
— Има един интересен запис с участието на вашия мъж. По-точно само половината му. Най-интересното е на това малко устройство тук. Ако ви вълнува, можем да се разберем за цената отделно — усмихна се прелъстително Рита, показвайки мъничката флаш памет, която държеше между пръстите си.
Елена Борисовна едва изслуша записа и веднага попита кратко и делово: — Колко искате?
Рита, усмихвайки се като изкусителна змия в райската градина, взе лист хартия и старателно написа на него една сума с пет нули.
Директорката, поглеждайки цифрата, поклати отрицателно глава и задраска един от нулите: — Това е окончателната цена. Няма място за пазарлък!
Хитрата девица веднага прие да вземе парите в замяна на флашката. Сумата я устройваше напълно.
С великолепно настроение Рита напусна офиса на Олеговата съпруга.
Два дни по-късно тя научи, че бившият ѝ любовник е изхвърлен от бизнеса и вече не търгува с дрехи, а с гъби, събирани край пътя.
Говори се, че се справял нелошо… А Рита, прибрала парите, не изпитваше и грам угризение на съвестта. А може би такава изобщо не е имала.
Все пак, колкото и безпардонна да бе, тя не посмя да си направи аборт. Явно в коравата ѝ и алчна за пари душа все пак беше останало нещо човешко. Бременността ѝ протече нормално, а и раждането премина гладко.
Така ветрената майка се сдоби с чудно момченце — Юра. Изкарвайки определения по закон период с детето, тя го заведе при майка си.
— Ох, дъще, най-накрая дочаках внуче! Мислех, че ще си отида от този свят, без да стана баба — зарадва се Надежда Лукинична.
— Да, мамо… На старини ще имаш помощник… Ето, това е за пеленки и ризки — каза Рита и ѝ връчи част от парите, останали от аферата с Олеговата съпруга.
— Ти какво, вече заминаваш? Поне да бяхме пили чай… Да си побъбрим за това-онова. А защо си сама, дъще? Къде е мъжът ти? — попита майката, вече предчувствайки отговора ѝ.
— Мъжът? Мъжът, мамо, „преяде с круши“… Хайде, аз наистина бързам. Не ме мисли. Скоро пак ще дойда. Само да оправя някои работи и веднага при вас — рече Рита, стараейки се да звучи небрежно и избягвайки да поглежда майка си в очите.
Разбира се, както се очакваше, тя изобщо не се върна. А майчиното сърце не можеш да излъжеш. Надежда Лукинична знаеше, че дъщеря ѝ е безразсъдно „кукувиче“, което не може да се задържи на едно място и все търси по-добър късмет.
Така Рита наистина се отправи да си търси щастието, но вече в столицата.
В мегаполиса тя много не мисли и като хищница по природа дебнеше къде ходят „сладките папита“ за „водопой“. А именно — започна работа като сервитьорка в ресторант.
Там тя се усмихваше съблазнително и правеше очички на всеки, чиито джобове изглеждаха достатъчно дебели. Дълго време късметът ѝ се изплъзваше, докато един ден не ѝ се наложи да приеме поръчка от един представителен, седовлас мъж на около 65 години.
Хвърляйки поглед на неговата поръчка, Рита разбра с удовлетворение — ТОВА е той!
Старецът отлично разбираше от елитни вина и ги коментираше експертно.
Рита, с прилепена на лицето си усмивка на дружелюбно възхищение и въртейки предизвикателно бедра, донесе подноса на непознатия. Той бегло хвърли поглед върху фигурата ѝ, но без да каже нищо, се зае да яде ризотото.
— Ще го дожма, старче, не се тревожи… — не се отказваше Рита наум.
Наливайки вино в бокала на възрастния мъж, тя уж случайно изля от пенливата напитка право върху ризата му…
Старецът недоволно я стрелна с поглед, но тя, правейки невинно лице, се засуети в извинения: — Извинете, аз съм такава непохватна! — рече виновно сервитьорката.
— Хайде, няма страшно, ще го преживея. Вечерта ще го пусна в пералнята и толкоз — отвърна мъжът с миролюбив тон.
— О, та нима нямате домашна помощница? На предишната си работа аз бях точно камериерка… О, аз обичам чистотата, вярвайте ми… — скромно заяви Рита.
— А защо да не започнете при мен? Заплатата няма да е по-ниска от ресторантьорската, а и не се скъпя за бакшиш — отвърна старецът и ѝ намигна с лявото око.
— Аз не възразявам! А кога мога да започна? — попита тя с радостен глас.
— Ами давайте още сега. Аз, между другото, се казвам Иля Савелич — изсмя се пожълтелият от годините мъж.
Той с удоволствие прие вниманието на младата жена, която бе много по-млада от него и се намираше далеч под статуса му. Изпитото вино сякаш ускори кръвообращението му и отново му се прииска да обича и да бъде обичан. А у дома какво го чакаше? Постоянно болна съпруга, нейните хапчета и микстури?.. Тук обаче му се откриваше шанс отново да се почувства млад и да сипе шеги, радвайки се на всеки изминал миг.
Рита с опитно око прецени, че старецът вече ѝ е в кърпа вързан.
В дома на Савелич заминаха заедно.
Рита закачи на пирона омръзналата ѝ престилка. Тя вярваше, че това ще е завинаги. Вратата на мерцедеса ѝ отвори шофьорът на Савелич — Сергей. Той беше висок и снажен, с фигура на атлет, веднага привлекъл вниманието на Рита.
Тя разбираше от „породи мъже“. Сергей беше истински „самец“ и това си личеше отдалеч.
По пътя старецът беше изключително любезен, цитираше Есенин и фрази от „Война и мир“.
Рита се смееше на всяка негова шега, без да има значение дали е сполучлива или не.
Накрая шофьорът зави към огромно имение до боровата гора. — Олеле, какъв палат — уж възхитено промълви момичето.
Вътре се оказа дори по-хубаво, отколкото отвън. Меки килими, мебели ръчна изработка и картини на майстори от епохата на Възраждането по стените. Старецът определено бе богат.
— Скъпи, ти ли се прибра? — едва се чу слабият глас на една жена.
— Да, Аннушка, прибрах се — отвърна Иля Савелич, хвърляйки поглед към реакцията на съпругата си.
— А коя е тази, дето дойде с теб? — попита Анна Константиновна с отпаднал глас.
— Това е нашата нова домработница — Рита. Направо като при Булгаков — засмя се старецът.
С това се изчерпаха и „смотрини“-те и всеки се отправи към стаята си. На Рита се паднаха прекрасни покои с огромен плазмен телевизор, заемащ цялата стена, и мек диван. Късно вечерта тя се промъкна в стаята на стареца.
— Иля Савелич, ще ми покажете ли къде е пералнята? Нали утре ще ви трябва чиста риза? — каза Рита, заставайки пред него с полупрозрачен пеньоар.
Старецът сякаш изведнъж се почувства с 20 години по-млад. Настроението му се вдигна, а кръвното налягане изхвърча до небесата.
Тази вечер те си говориха чак до късно. Естествено, за пране въобще не стана дума. Имаше безкрай теми, понеже старецът бе интересен събеседник.
Оттогава всяка вечер на Иля Савелич преминаваше в компанията на Рита. Дали това беше любов, беше трудно да се каже, но фактът, че той вече не си представяше живота без тази жена, беше неоспорим.
Рита, за своя изненада, осъзна, че единствената пречка за нейната мечта е съпругата на Иля Савелич.
Знаейки за алергията на Анна Константиновна към конкретно лекарство, тя тайно подмени таблетките ѝ с опасна, смъртоносна доза от забранените за нея препарати.
През нощта на жената ѝ стана зле. Предизвиканият от алергичната реакция оток на гърлото доведе до задушаване.
Поради възрастта на покойната и личната молба на Иля Савелич аутопсия не беше извършена.
Така Рита действа чисто и без да оставя следи.
Бизнесменът не тъгува дълго и скоро взе за жена именно бившата си „домработница“.
За Рита започна съвсем друг живот, пълен с възможности и изкушения.
Цели дни тя се шляеше по бутици и се стараеше да отложи колкото се може повече момента, когато ще трябва да остане насаме със стареца.
Вече знаеше всичките му истории и вицове наизуст, но в името на „светлото си бъдеще“ стискаше зъби и търпеше.
Неусетно минаха десет години. Рита вече беше свикнала с Иля Савелич. Веднага щом той заспеше, тя се промъкваше при своя любовник — шофьора Сергей… Явно двамата си допадаха много.
Старецът изнемогваше с всеки изминал ден, а Рита с нетърпение очакваше часа, когато ще стане едноличната господарка на цялата му империя.
И ето че този ден дойде. Старецът си отиде насън — тихо и без мъки.
На погребението Рита, раздирайки си дрехите, проливаше горчиви сълзи над гроба на съпруга си. Четенето на завещанието бе насрочено за следващия вторник.
Още от сутринта тя се чувстваше прекрасно. По случай съдбоносния момент в живота ѝ, тя се накипри с най-хубавата си рокля и се обеси с накити като коледна елха.
Възрастният нотариус прокашля и започна да чете завещанието. С всяка негова дума Рита разцъфваше все повече, сякаш бе райска лилия!
И тогава в съзнанието ѝ прогърмя зловещата фраза: „… завещавам всичко… на центъра за борба с онкологичните заболявания…“
— Какъв център? Как така на центъра?! — крещеше възмутено Рита, лично сверявайки казаното от нотариуса.
— А за Вас, Маргарита Владимировна, има специално послание от покойния Иля Савелич — каза нотариусът и ѝ връчи сив плик.
Вътре имаше само един лист, на който с дребен, стегнат почерк беше написано:
„Скъпа Рита,
Благодаря за прекрасното ти тяло!
Завещавам го на моя шофьор Сережа, който ми служи вярно толкова години.
Знам всичко за теб. Видях записите от камерите за видеонаблюдение.
Благодаря ти за 10 години безоблачно щастие.
Бъди щастлива!
Твой Савелий.“
Рита безутешно обхвана главата си с ръце и се разрида.
Сергей, разбирайки, че любовницата му вече не е богата наследница, я изостави. Той не се оказа по-добър от нея. Също като алчен чакал, и той търсеше изгодна партия в живота.
Синът ѝ вече не се нуждаеше от нея. Той беше пораснал и почти не я помнеше.
Дори Гришка асенизаторът, който някога я боготвореше, вече се беше оженил и живееше в мир и взаимно разбирателство.
А тя, Ритка, с годините вече далеч не красавица, остана сама при житейското „пробито корито“…
