На 56 години съм съвсем сам. Децата отдавна имат свой собствен живот. А съпругът ми? Наскоро той обяви, че ме напуска заради друга. През целия си живот съм ставала в пет сутринта, приготвяла съм закуска, събирала съм децата за училище, бързала съм за работа, а вечер, едва изправяйки се на крака, съм се занимавала с пране, чистене, гладене. И накрая какво ми остана?
– Дълго мислих – каза съпругът ми, докато внимателно опаковаше нещата ми в куфара. – През всичките тези години ми липсваше любов… Сега осъзнавам, че трябва да наваксам изгубеното време.
Вместо сълзи и скандали, направих нещо, след което съпругът ми не само беше шокиран, но и ме молеше да му простя. Но аз вече не съм онази наивна издънка.
Разказвам историята си по-долу ⬇️ ⬇️
Нашата история започна като много други: сватба, деца, неприятности, притеснения. Ставах в пет сутринта, приготвях закуска, подготвях децата за училище, бързах за работа и после се връщах, за да ги взема, да ги заведа на занятия, да им помогна с уроците.
Вечер, едва изправяйки се на крака, миех, чистех, гладех. Всеки ден беше като развален запис.
А съпругът? Отначало той закъсняваше за работа, после имаше „командировки“, а след това започна да изчезва нощем.
А сега си събира куфара.
– Може би мога да ви помогна? – Попитах го с усмивка.
Той замръзна, гледайки ме объркано.
– Какво е. Къде са сълзите? Скандалът? Ти просто така ще ме оставиш да си тръгна?
Усмихнах се.
– Какво ще те задържа? Отдавна сме съседи. Никакво уважение, никаква топлота.
Той изхърка:
– Няма подкрепа? Оставям ти всичко, което съм придобил!
Въздъхнах.
– О, разбира се. Апартаментът е мой, колата е моя. Така че, скъпа, продължавай, продължавай, продължавай с Бога!
Когато вратата се хлопна зад него, усетих тръпка в гърдите си, не от копнеж, не. Това беше осъзнаването на това колко години съм живяла живот, който не е бил мой.
Но не си позволих да се натъжа. Купих си рокли, които преди смятах за „неприлични за омъжена жена“. Отидох на фризьор за първи път от години, смених прическата си, направих си маникюр. Нарисува устните си с алено червило и се усмихна на отражението си.
– Валентина Борисовна, нещо си разцъфнала! – отбеляза една съседка. – Може би любовта е тази, която те кара да разцъфтиш?
– О, по-скоро нейното отсъствие! – Засмях се.
Но тъкмо когато започнах да се наслаждавам на този нов живот, на вратата се почука.
– Отворете! Ключът ми не пасва!
– Разбира се, че не пасва – отговорих, без да отварям. – Смених ключалките.
– Моля, отворете вратата. Осъзнах грешката си. Ти си единственият, когото обичам.
Облегнах чело на вратата и се усмихнах.
– Може би просто няма къде другаде да отидеш.
Зад вратата настъпи тишина. А след това приглушени стъпки по стълбите.
Наивно. Нима си мислеше, че ще го чакам? Не, скъпа. Вече имам свой собствен живот. И съм щастлива в него.
