Слънцето стоеше в зенита, затова цялата къща беше залята със светлина. Макар скромното жилище на Степанида Макаровна трудно да можеше да се нарече дом, в него винаги цареше идеален ред. Стопанката следеше зорко, да не би някъде да се появи прашинка или паяжина – дори мухите се бояха от тази чистота и бързаха да напуснат къщата.
Тази почти стерилна среда имаше просто обяснение – Степанида се тревожеше за внучката си. Момичето беше едва на шест години и, както всяко дете, искаше да докосва всичко с ръце.
Затова баба ѝ неуморно ѝ напомняше по десет пъти на ден да си мие ръцете. Жената с любов наблюдаваше как Олесия си играе с котката Ночка. Момичето, подражавайки на баба си, възпитаваше домашния си любимец.
— На кого приличаш? Така ли трябва да изглежда козината ти? Всички нормални котки ще бягат от теб на улицата! И лапите ти са мръсни, а ти ги ближеш! Ако те заболи коремът, ще разбереш какво е да не слушаш възрастните.
Котката замърка доволно, въпреки упреците на малката си стопанка. Олесия решително взе четката за коса и започна да разресва черната, лъскава козина на Ночка – четка, която беше взела от собствения си парфюмериен комплект.
Когато баба ѝ изрази недоволството си от това „разточителство“, момичето отвърна:
— Бабо, нали не си забравила, че носим отговорност за тези, които сме опитомили?
От тези думи очите на Степанида се разшириха.
— Олесия, откъде ги научи тези неща?
Момичето сериозно я погледна:
— Бабо, нали знаеш, че мога да чета? Само че детските ми книжки са малко, а тези на рафта ти са стари и без картинки…
Жалбата за липсата на книги беше толкова искрена, че Степанида усети, как я прониза остра игла на съвестта.
— Обещавам ти, че ще ти купя книжки, като ида в града. Ще ти донеса и някои вкусотии.
Олесия я погледна недоверчиво:
— А как ще ги донесеш, на велосипеда ли? Всички имат коли, само ти караш велосипед с криви колела. Не разбирам как още не си паднала!
Чувайки името си, котката отново замърка и започна да се търка в ръката на момичето. Степанида се намръщи на наглото ѝ поведение.
— Гледай я ти, съвсем си загубила страха си! Върви да ловиш мишки!
Олесия нацупи устни:
— Защо я обиждаш? Тя нищо лошо не ти е направила.
— И аз нищо лошо не съм ѝ направила, но животното трябва да си знае мястото! Само остава да хванеш лишей или някоя друга болест от нея. Хайде, марш да си миеш ръцете!
Момичето с неохота отиде до мивката, старателно насапуниса ръцете си и пусна струята вода.
— Пак пилееш водата! – измърмори недоволно баба ѝ. – А после пак ще трябва да мъкна тежкото ведро! Избърши си хубаво ръцете!
Олесия хвана хавлиената кърпа и внимателно ги подсуши.
Степанида я наблюдаваше с усмивка, но изведнъж забеляза нещо, което я накара да се свие от тревога.
— Олесия, ела насам! Покажи си ръцете!
Момичето изпълни молбата.
— Бабо, измих ги добре, видя сама. Не искам Ночка да има неприятности заради мен!
— По-добре кажи, откога имаш това петънце?
Степанида държеше малките ѝ длани, а на китката на дясната ръка на внучката ѝ едва забележимо се виждаше пигментно петно, с големината на монета.
— Не знам, бабо. Но не се тревожи, не ме боли! Нали не е нещо страшно? Ще ме излекуваш, ако се разболея, нали?
Степанида дълго гледа малките ръчички, после неочаквано притисна Олесия към себе си и заплака.
— Защо съдбата ни наказва така, миличка моя? Колко трудно ще ти бъде…
Бабините сълзи изплашиха Олесия, която също беше на ръба на нервен срив.
— Повече няма да играя с Ночка, само не плачи, моля те! Ръката ми не боли, честно!
Степанида се опита да се успокои, осъзнавайки, че реакцията ѝ плаши внучката ѝ. Притисна слънчевата ѝ главичка до себе си и тихо прошепна:
— Всичко ще бъде наред, мила моя. Обещавам ти, всичко ще бъде наред…
Не е ясно колко дълго щяха да останат така, ако не беше далечният шум от автомобилен мотор.
Олесия изтича до прозореца.
— Бабо, пак е дошъл онзи Филипович!
Гостите рядко идваха в тяхното изолирано селце, но напоследък почти всеки ден някой пристигаше от града при Степанида с мълчалива молба:
— Вие сте последната ни надежда, не ни отказвайте…
Олесия не разбираше защо тези хора идват при баба ѝ, а Степанида никога не ѝ разказваше. Всеки гост биваше завеждан в онази част на къщата, където на Олесия ѝ беше забранено да влиза.
Но един ден любопитството надделя, и тя наруши забраната.
В малката стая с един прозорец не намери нищо особено. Там всичко беше също толкова чисто, както и в останалата къща, но на стените висяха вързопи със сушени билки.
Любопитството не ѝ позволи да запази тайната за себе си.
— Бабо, за какво са ти толкова метли?
— Какви метли?
— Онези, в забранената стая! Там мирише на лято, даже ми харесва.
Степанида не се ядоса, но ѝ отговори кратко:
— Това не са метли, а лечебни билки. Те помагат срещу различни болести.
Очите на Олесия светнаха от възхищение:
— Значи ти си лекар?
— Не съвсем. Когато пораснеш, ще ти разкажа всичко и ще те науча на всичко, което знам.
Степанида Макаровна не знаеше как да обясни на шестгодишно дете защо хората я търсят за помощ.
Но този път Филипович беше дошъл с друга цел. И именно Олесия бе тази, която го шокира до краен предел…
Дарбата на Олесия
Филипович често идваше при баба ѝ, но този път нещо беше различно. Той изглеждаше неспокоен, дори изплашен. Влезе, като хвърли нервен поглед към Олесия, след което обърна погледа си към Степанида.
— Макаровна, случи се нещо странно…
— Разказвай, Филипович, не ми е до гатанките.
Мъжът се поколеба, оглеждайки Олесия, която седеше до печката и хранеше Ночка.
— Детето може ли да ни остави насаме?
— Олесия, излез навън, поиграй си, а после ще те повикам.
Момичето стана, но неохотно. Тя винаги беше подозрителна към посетителите на баба си, защото никога не разбираше какво толкова искат от нея.
След като Олесия затвори вратата зад себе си, Филипович прекара ръка през челото си.
— Макаровна, внучката ти… тя не е обикновено дете, нали?
— Никое дете не е обикновено, Филипович. Какво искаш да кажеш?
Мъжът седна тежко на стола.
— Вчера, когато дойдох, тя ми каза… каза ми, че сърцето ми е на ръба на силите си. Постави ръката си на гърдите ми и каза, че тук „всичко е червено и горещо“.
Степанида замръзна.
— Продължавай…
— След думите ѝ, ме обля студена пот. Реших да се проверя. Отидох в болницата, макар да се чувствах добре. Направиха ми изследвания… и докторът ми каза, че имам запушване в артериите и ако не се беше открило навреме, сърцето ми щеше да ме предаде…
Очите на Филипович бяха пълни с ужас, но и с благоговение.
— Степанида, внучката ти има дарба. Като твоята, но може би дори по-силна.
Старата жена въздъхна тежко и погледна през прозореца, където Олесия играеше с Ночка, без да подозира, че съдбата ѝ вече е предначертана.
Призованата съдба
Олесия отрасна в детския дом с усещането, че е различна. Винаги знаеше кога някой е болен. Понякога виждаше около хората странни цветове – червено, когато ги чакаше болест, сиво, когато бяха на прага на отчаянието.
Но тя спазваше бабината заръка – „Мълчи. Не говори на никого. Не предлагай помощ на тези, които не са те помолили.“
Дълги години тя запази тайните си умения за себе си, но съдбата беше решила друго.
Един ден, докато седеше в малката си квартира, получена след напускането на дома, на вратата се почука.
Пред нея стоеше жена, която изглеждаше изтощена и угрижена.
— Ти ли си Олесия?
— Да.
— Аз… Аз търсих дълго. Ти си внучката на знахарката Степанида, нали?
И тогава Олесия разбра – времето ѝ беше дошло.
Тя вече не можеше да бяга от дарбата си.
Възраждането на Дарбата
Олесия замръзна на прага, взирайки се в жената пред себе си. Тя беше бледа, с потъмнели кръгове под очите и трескаво сияние в погледа.
— Да, аз съм внучката на баба Степанида… но откъде знаете? — попита внимателно момичето.
Жената стисна пръстите си, сякаш се опитваше да събере смелост.
— Казаха ми, че можеш да помагаш… че имаш дарбата ѝ. Моля те… детето ми е болно. Лекарите не могат да му помогнат. Опитах всичко… и тогава някой ми каза за твоята баба, но когато я потърсих, научих, че… — жената замълча, сякаш се страхуваше да изрече думите.
— Че е починала… — довърши Олесия, усещайки как тежестта в гърдите ѝ се увеличава.
Жената кимна.
— Но после чух, че внучката ѝ е още жива. И че… може би тя ще може да помогне.
Олесия не отговори веднага. В нея бушуваха спомени – баба ѝ, нейните билки, забранената стая, всички онези хора, които идваха с молба в очите. Тя си беше обещала, че няма да върви по същия път. Но сега, когато пред нея стоеше тази отчаяна майка…
— Разкажете ми всичко за детето — каза тя тихо.
Признаци на съдбата
Момчето беше на десет години. Болестта му беше загадка за лекарите – внезапни пристъпи на слабост, температура без причина, кошмари всяка нощ. Беше преминал през болници, лекари, лекарства – без резултат.
Олесия седна до леглото му и за първи път от години позволи на вътрешния си взор да се разтвори напълно.
И тогава го видя.
Въздухът около момчето трептеше в сиво-черно. Не беше просто болест. Беше нещо друго.
Нещо, което само тя можеше да види.
Зовът на миналото
След като си тръгна от дома на жената, Олесия беше обзета от необяснима тревога. Тя знаеше какво трябва да направи – но не беше сигурна, че е готова.
И тогава вятърът донесе познат аромат.
Аромат на сухи билки.
На топлите ръце на баба ѝ.
На стаята, в която някога беше забранено да влиза.
— Време е… — прошепна тя.
На следващата сутрин Олесия се отправи към единственото място, където можеше да намери отговорите.
Към старата къща на баба си.
Към миналото, което я чакаше да се завърне.
Завръщане у дома
Олесия пътуваше дълго. Вятърът носеше мириса на влажна пръст и далечни поля, където някога баба ѝ събираше билки. Всеки километър, който приближаваше към старата къща, я караше да усеща натрапчива смесица от страх и необяснима увереност.
Когато най-накрая стигна до изоставената къща, сърцето ѝ се сви. Времето беше оставило своя отпечатък – прозорците бяха покрити с прах, вратата изглеждаше разкривена, а покривът се беше наклонил. Но дори така, мястото пазеше усещане за дом.
Тя пристъпи към вратата и леко я бутна. Очакваше да е заключена, но дървото поддаде с леко скърцане.
Къщата я посрещна с мълчание.
Прахолякът танцуваше в сноповете светлина, които проникваха през счупените капаци. Всичко беше такова, каквото го помнеше – старите мебели, печката в ъгъла, килимът с везани мотиви.
И тогава я усети.
Онази стая.
Тя стоеше в дъното на коридора, все така непокътната. Стаята, в която баба ѝ никога не ѝ позволяваше да влиза.
Олесия направи крачка напред. После още една.
Вратата беше притворена.
С трепереща ръка я отвори.
Тайните на Степанида
В стаята цареше странен мирис – смесица от изсушени билки и нещо друго, нещо по-дълбоко, почти магическо. Въпреки че баба ѝ беше мъртва от години, сякаш времето тук беше спряло.
На една лавица още стояха глинените съдове с билки, а върху дървена маса лежаха пожълтели листове – рецепти, записки, непознати символи.
Олесия ги докосна с върха на пръстите си. Почувства се така, сякаш държи в ръцете си нещо живо, нещо, което чакаше именно нея.
Точно тогава усети топлина на китката си.
Тя погледна надолу. Пигментното петънце, което имаше от дете, пулсираше слабо.
Баба ѝ беше казвала, че този белег е знак. Че някой ден ще разбере какво означава.
Изведнъж тя почувства присъствие.
Не беше сама.
Гласът на миналото
— Олесия…
Гласът беше тих, като далечен шепот на вятъра.
Момичето замръзна.
— Бабо? — прошепна.
Сякаш въздухът потрепери.
— Ти си готова.
— Готова за какво? — сърцето ѝ блъскаше в гърдите.
— Да продължиш това, което е предопределено за теб.
Очите на Олесия се насълзиха.
— Но аз не знам как…
— Всичко е в теб. Всичко, което ти трябва. Довери се.
Олесия прехапа устни. Пое си дълбоко въздух.
— Значи е вярно… Аз мога да лекувам хората?
— Не само да лекуваш. Можеш да виждаш онова, което другите не виждат. Но никога не го използвай за зло. Никога не вземай нищо в замяна. Дарбата не е за продан.
— А ако сгреша? Ако не успея?
Шепотът беше нежен.
— Няма грешка, когато сърцето е чисто.
Сълза се търкулна по бузата ѝ.
— Бабо… липсваш ми.
Вятърът погали лицето ѝ.
— Аз съм тук. Винаги.
И после всичко утихна.
Пробуждането
Олесия остана дълго в стаята. Четеше старите записки на баба си, попиваше знанията, които някога са били предавани от поколение на поколение. Всяка дума, всяко описание на билка, всяка бележка звучеше като напътствие.
Когато най-накрая излезе от стаята, беше различна.
Тя вече не беше просто Олесия – сирачето от детския дом.
Тя беше наследницата на Степанида.
Дарбата ѝ беше истинска.
И беше време да я използва.
Първият случай
Когато се върна в града, жената я чакаше с нетърпение.
— Намери ли отговора? Ще ми помогнеш ли?
Олесия я погледна уверено.
— Да.
Тя се наведе над момчето и затвори очи. Позволи на усещанията да я водят.
Видя образи. Черен мрак, тежест върху гърдите му. Това не беше обикновена болест.
Това беше сянка.
— Трябва да го изчистя — каза твърдо.
В ръцете ѝ още нямаше опит, но в сърцето ѝ имаше знание.
Тя си припомни думите на баба си.
И започна.
Нова глава
От този ден нататък хората започнаха да шепнат за нея.
Мълвата се разнесе.
„Олесия… внучката на знахарката…“
Тя не търсеше слава, не търсеше богатство.
Търсеше единствено онова, което баба ѝ ѝ беше завещала.
Дарбата.
Смисълът.
Предопределението.
И така, историята на знахарите продължи.
Но този път, в ново време.
И в нови ръце.
Началото на съдбата
От деня, в който помогна на първото дете, Олесия знаеше – животът ѝ вече няма да бъде същият. Не можеше повече да крие дарбата си. Не можеше да се преструва, че е просто едно обикновено момиче.
Започнаха да идват и други.
Първо майката на момчето доведе своята съседка – жена, която страдаше от безсъние и тежка тревожност. След нея се появи възрастен мъж с болки в ставите, след това дете, което постоянно боледуваше.
Всички носеха една и съща надежда – че Олесия ще ги излекува.
И тя опитваше.
Тя все още не знаеше всичко. Не беше като баба си, която беше прекарала целия си живот в изучаване на билки и лечителство. Но имаше нещо друго, нещо, което дори Степанида не беше притежавала в такава сила – способността да вижда болестта.
Дарба и цена
С всяко лечение Олесия усещаше тежестта на своята дарба. Не можеше просто да докосне човек и той веднага да се излекува. Тя трябваше да разбере, да почувства, да усети къде е проблемът и да намери начин да го премахне.
Имаше моменти, когато се изморяваше толкова много, че след всяко лечение трябваше да спи с часове. Друг път, когато премахваше нечия болест, усещаше част от нея в себе си – сякаш плащаше цена за това, че е помогнала.
Спомни си думите на баба си:
„Дарбата не е безплатна. Всичко има своята цена. Внимавай колко даваш, защото някой ден може да не остане нищо за теб.“
И Олесия се питаше – колко още ще издържи?
Тайнственото момиче
Една вечер, когато вече беше изтощена от поредния дълъг ден, на вратата се почука.
Тя не искаше да отваря. Беше твърде изморена.
Но когато погледна през прозореца, усети нещо различно.
Пред вратата стоеше младо момиче – не повече от 16-17 години. Имаше дълга тъмна коса и тъмни очи, но кожата ѝ беше бледа като порцелан.
Олесия отвори.
— Какво има? — попита тя тихо.
Момичето я погледна, сякаш проучваше лицето ѝ.
— Ти си Олесия, нали?
— Да.
— Имам нужда от твоята помощ. Но не за мен…
— За кого тогава?
Момичето направи крачка напред.
— За теб.
Истината, която беше скрита
Олесия не разбираше.
— Какво искаш да кажеш?
— Не знаеш ли какво се случва с теб? — прошепна момичето. — Не усещаш ли?
Олесия примигна.
— Усещам какво?
— Ти не само лекуваш. Ти вземаш.
— Взимам?
— Болката на хората. Техните болести. С времето ще се натрупва… и ако не намериш начин да се очистиш, един ден няма да има останало здраве в теб.
По тялото на Олесия преминаха студени тръпки.
— Коя си ти?
Момичето се усмихна тъжно.
— Казвам се Марина. Аз също имах дарба като твоята… но не успях да се справя.
Олесия се напрегна.
— Какво означава това?
Марина въздъхна.
— Ако не се научиш да защитаваш себе си, ако продължаваш да вземаш болката на другите без мярка, дарбата ти ще те погълне. Ще те разруши.
Олесия усети как страхът се надига в гърдите ѝ.
— Но как да се предпазя?
— Има начин… но трябва да се върнеш там, откъдето започна всичко.
— В къщата на баба ми?
Марина кимна.
— Там се крие последната тайна на Степанида. Единствено тя може да ти покаже как да оцелееш.
Последната истина
Олесия не губи време. Още на следващия ден отново се отправи към старата къща.
Този път не беше изплашена.
Тя знаеше, че там се крие нещо, което баба ѝ не ѝ беше казала.
Нещо, което трябваше да разбере… преди да е станало твърде късно.
Когато влезе в старата стая, тя видя нещо, което преди беше пропуснала.
На стената имаше знак.
Символ, изрисуван с бледи линии, които почти не се виждаха на старото дърво.
Олесия прокара пръсти по него…
И тогава усети баба си.
— Добре дошла, внучко. Готова ли си за последния урок?
Стаята се разтресе.
И тайната на Степанида най-сетне щеше да бъде разкрита.
Последният урок на Степанида
Къщата потрепери. Въздухът стана по-тежък, а времето сякаш забави своя ход. Олесия инстинктивно отстъпи назад, но нещо я накара да спре.
Гласът на баба ѝ.
— Не се страхувай, мила моя. Дошло е време да разбереш истината.
Символът на стената започна да свети с меко златисто сияние.
Олесия протегна ръка и докосна дървото. В същия миг я обля вълна от топлина, сякаш къщата я прие в обятията си. Очите ѝ се замъглиха, а съзнанието ѝ потъна в спомени, които не бяха нейни.
Заветът на знахарката
Тя се намираше в същата стая, но не беше нейното време.
Беше по-млада версия на баба ѝ – Степанида, седнала до масата, а пред нея стоеше друга стара жена. Очите ѝ бяха светли и пронизващи, а ръцете ѝ – силни, въпреки възрастта.
— Помни, Степанида — каза жената. — Дарбата, която носим, не е само благословия, но и изпитание. Всяко изцеление отнема част от нас. Ако не се пречистваш, ще изгориш отвътре.
Младата Степанида кимна, а възрастната жена взе в ръце сноп сушени билки и го изгори в пламъка на свещта. Димът изпълни стаята, а гласът ѝ продължи:
— Тайната не е само в билките. Не е само в молитвите. Истинският лечител трябва да дава, но и да се научи да връща.
— Как? — попита младата Степанида.
— Чрез ритуала на равновесието. Всяка вечер, след като помагаш, трябва да се очистиш.
— Но как?
Възрастната жена посочи стената – там, където беше символът.
— Този знак ще те води. Никога не забравяй – ако задържиш чуждата болка в себе си, тя ще те унищожи.
Завръщане в настоящето
Олесия отвори очи с рязко поемане на въздух.
Стаята беше тиха.
Но тя вече знаеше какво трябва да направи.
Под символа на стената откри малко чекмедже, което преди не беше забелязала. Отвори го с треперещи ръце. Вътре имаше стара кожена книга, вързана с конопено въже.
Тя отвори първата страница.
„Ритуалът на равновесието“
Очите ѝ пробягаха по текста, докато сърцето ѝ блъскаше в гърдите.
Това беше последният дар на баба ѝ.
Начинът да не изгори от собствената си дарба.
Начинът да живее.
Новата знахарка
От този ден нататък Олесия започна да прилага наученото.
Всеки път, когато помагаше на някого, тя изпълняваше ритуала на равновесието – изпращаше обратно болката в земята, пречистваше духа си чрез билки и вода, молеше се на силите, които някога бяха водили и баба ѝ.
Тя вече не се страхуваше, че ще изгори отвътре.
С времето стана още по-силна.
Хората идваха при нея не само за помощ, но и за съвет.
Мълвата за внучката на знахарката се разпространи.
Ново начало
Един ден, докато седеше пред малката си къща и наблюдаваше залеза, пред портата се появи позната фигура.
Марина.
Момичето, което я беше предупредило.
— Вече знаеш как да се предпазиш, нали? — попита тихо.
Олесия кимна.
— Да.
Марина се усмихна леко.
— Тогава и аз мога да си отида.
Олесия се намръщи.
— Какво означава това?
— Аз съм сянка от миналото, Олесия. Не успях да намеря отговора, но ти го направи. Сега съм свободна.
Момичето направи крачка назад, а вятърът развя косите ѝ.
— Благодаря ти.
И с тези думи тя изчезна.
Олесия стоеше там още дълго, докато нощта не покри небето със звездите си.
Тя вече знаеше – баба ѝ беше предала на нея всичко, което някога беше научила.
А сега…
Сега беше неин ред.
Историята на знахарките продължаваше.
И този път, тя бе нейният пазител.
„Вече няма връщане назад“
Олесия знаеше, че вече няма връщане назад.
Тя усещаше как енергията в тялото ѝ се възстановява, но въпреки това изпитваше тежка умора. Споменът за детето, което беше върнала към живота, все още вибрираше в съзнанието ѝ.
Оля и Ваня седяха мълчаливо около нея, докато тя пиеше чая си.
— Какво беше това, Олесия? — прошепна Оля, гласът ѝ беше смесица от страх и възхищение.
Олесия затвори очи за миг, после ги отвори и срещна погледа ѝ.
— Това беше… нещо, което не можех да не направя.
Ваня все още я наблюдаваше с недоверие.
— Това беше невъзможно.
— А беше ли? — попита тя спокойно.
Той не отговори веднага, после изрече рязко:
— Човек не може просто така да върне някого към живота.
Олесия постави чашата на масата и погледна към него.
— А ако може?
Ваня отвори уста, сякаш искаше да възрази, но после я затвори.
„Истината е пред очите ти“
На следващия ден Олесия не излезе от апартамента. Чувстваше се изтощена. Знаеше, че ако не намери начин да контролира дарбата си, няма да издържи дълго.
Следобед на вратата се почука.
Оля отвори и застина на място.
— Ти… как ни намери?
В коридора стоеше бащата на момчето.
— Никой не ми каза адреса ви. Просто… знаех къде да дойда.
Олесия се изправи.
— Влезте.
Мъжът прекрачи прага и свали шапката си.
— Дължа ти живота на сина си. Лекарите казаха, че не могат да обяснят как е възможно, но детето ми е живо.
Той я погледна с благодарност, но и с нещо друго – със страх.
— Какво си ти, момиче?
Олесия се усмихна тъжно.
— Просто някой, който прави това, което трябва.
Мъжът взе нещо от джоба си – беше икона, малка, но очевидно стара.
— Това беше на баба ми. Тя вярваше в хора като теб.
Той ѝ подаде иконата.
— Приеми го като знак на благодарност.
Олесия пое малката дървена плочка в ръце. В момента, в който я докосна, почувства топлина.
Знак на вяра.
Знак, че тя вече не беше сама.
„Дарбата има цена“
Вечерта, след като остана сама в стаята си, Олесия усети тежест в гърдите си. Тя знаеше, че с всяко изцеление поема нещо в себе си.
Баба ѝ беше предупреждавала, че ако не намери начин да се освобождава от чуждата болка, рано или късно ще изгори отвътре.
Тя отново погледна към иконата.
Знаеше, че не може да спре да помага.
Но трябваше да намери начин да се защити.
И тогава разбра какво трябва да направи.
На следващата сутрин, още преди слънцето да се покаже над хоризонта, Олесия отново се отправи към старата къща на баба си.
Там, където всичко започна.
Там, където я чакаха отговорите.
И този път…
Нямаше да си тръгне, докато не ги открие.
