Вероника разбираше, че вече не може да спре падането на колата в пропастта. Автомобилът летеше по склона с бясна скорост.
Жената успя само да извърти волана, така че колата да се завърти напречно. Но това не би могло да спре смъртоносното пропадане. Безсмислено е да се бориш, за да поживееш поне още една минута.
В главата ѝ цареше пълна каша. Всъщност от месец насам тя се чувстваше зле. Съпругът ѝ разубеждаваше Вероника да сяда зад волана, но тя беше упорита като дете.
Искаше да докаже, че се чувства прекрасно, казваше, че нищо не я боли. Горчива ирония. След няколко минути наистина вече нямаше никога нищо да я боли. Тя пусна волана и се опита да отвори вратата. Не ѝ се искаше да намерят обезобразеното ѝ тяло в смачканата ламарина, в която всеки момент щеше да се превърне колата. По-добре да замръзне навън.
„По-елегантно ли е това? Кого се опитвам да заблудя? Не искам да умирам. Държа се за живота.“ Тя произнесе това към някакъв ироничен, уморен глас в главата си.
И злият ѝ двойник сякаш се предаде. Вратата поддаде. По някакъв невероятен начин Вероника се изтърколи по склона.
А колата на мига се понесе в друга посока, сякаш наоколо имаше силово поле, което отблъсна смъртоносното парче желязо. Автомобилът се търкаляше с оглушителен грохот и накрая се сгромоляса в пропастта пред очите ѝ. Вероника чуваше стърженето на метал дори през виенето на снежната буря, но сега вече то не ѝ звучеше като траурен звън.
Тя внимателно размърда ръце и крака. Изглежда, нямаше силна болка. По ръцете ѝ имаше кръв.
Вероника знаеше, че лицето ѝ е надраскано, но това не я притесняваше особено. Най-важното – беше жива. Ръцете и краката ѝ бяха здрави.
Трябва да се обади на Андрей. Той нещо ще измисли. Съпругът ѝ би направил всичко за нея.
Тя се опита да намери телефона, но внезапно ѝ се зави свят и Вероника изгуби съзнание. В полубудно състояние чуваше вой на виелицата, а едновременно с това – дрънчене на чинии от тържествена вечеря, на която беше със съпруга си и делови партньори преди заминаването. Андрей искрено се тревожеше за нея, казваше, че изглежда уморена.
После пак ѝ се струваше, че лети по склона и не може да се измъкне от стоманения плен на колата, която внезапно от верен другар се беше превърнала в хищна птица, понесла я право в лапите на смъртта. Какво от всичко това беше реалност? Дали не беше вече мъртва и всичко ѝ се привиждаше от оня свят? Не, покойниците не могат да мръзнат така. Ника се събуди от усещането, че ръцете ѝ са вкочанени от допира със снега.
С мъка разлепи подпухналите си клепачи и осъзна, че лежи просната в дерето, вече частично затрупана от сняг. Трудно си спомни, че ръцете и краката ѝ функционираха преди да припадне, и направи опит да се надигне. Започна да си спомня как по чудо беше успяла да отвори вратата и буквално да се претърколи от колата.
Няколко пъти падна. Напъха вкочанените и почти изгубили всякаква чувствителност крайници в ръкавите на кожуха си. Седна на снега, за да не изстуди докрай главата си, от която по някое време се беше изхлузила топлата шапка.
Оставаше само да се омотае с шала. За щастие, той беше дълъг. Навремето мама го беше изплела за късмет.
Андрей ѝ се подиграваше, че непрекъснато ходи с него, че е глупаво червен, на някакви си безумни елхички. Но сега шалът ѝ пазеше и главата, и шията. Вероника си помисли – може би в него все още живее силата на майчината обич? Да, беше малко суеверно, но кой знае.
Тя завъртя глава надясно и изведнъж видя надпис в снега. Беше вече наполовина затрупан, но все още ясно се четеше… „Чакайте, отидох да търся помощ.“ Думата „отидох“ беше написана неправилно, сякаш от малко дете, а и целият надпис беше надраскан неумело.
Вероника не разбираше как е възможно това, откъде се е взело дете тук, но от надписа нагоре по склона се виждаше редица малки стъпки. Тя пак зашари с ръце да търси телефона, но той бе изгубен безнадеждно. Ника реши, че просто трябва да върви по следите – поне няма да замръзне на място, а така или иначе на никого не може да позвъни.
Нямаше смисъл да замръзне тук, без да изчака помощ. Можеше отново да припадне всеки миг. Нагоре по пътя, на самия друм, сигурно минаваха коли.
Щеше да ѝ се иска да се изкачи до шосето и да извика за помощ, но пропастта беше прекалено стръмна и отвесна, пък и тя беше с тези нелепи обувки на висок ток. Оставаше ѝ да върви по преспите към гората, натам водеха следите. Ходенето се оказа непосилно – опитваше да стъпва внимателно, но кракът ѝ пак пропадаше през заледената кора. Радваше се единствено, че беше с ботуши над коляното, иначе вече щеше да има прерязани крака. Понякога ѝ трябваха по пет минути да освободи крака си. За тази цел сядаше на снега и дълго го издърпваше.
После правеше следващата крачка и се молеше да не затъне отново. Понякога ѝ се разминаваше, но по-често не. Въпреки това трябваше да продължи, нямаше друг избор.
Докато се мъчеше с ходенето, Вероника изведнъж си спомни ясно момента, в който се почувства съвсем зле. Да, вече шофираше и беше излязла на главния път, а тогава главата ѝ като че ли се замъгли, но тя се бореше да удържи волана, спря встрани… Нещо се случи, колата разби загражденията и започна да пада.
Изведнъж си каза, че Андрей вече сигурно ѝ звъни. Когато не му отговори, ще започне да я търси. Имаше шанс да я спаси, трябваше просто да продължи да върви.
Да, всичко това беше проклетата болест. Още преди около месец Ника се подлагаше на прегледи, а никой не можеше да каже какво ѝ е. Най-много я беше страх да не е мозъчен тумор – болестта, която отне живота на баба ѝ и на майка ѝ.
И двете не бяха дори на четирийсет, когато ги порази същото. Вероника сподели тези опасения с лекарите, но те ѝ казаха, че е глупаво да вярва, че подобно нещо се предава по генетичен път. Тя си помисли обаче, че съдбата не винаги се подчинява на лекарските прогнози и научните анализи. Може би ѝ е писано да преживее това.
Силите ѝ вече я напускаха. Тя се олюля и за малко да падне в преспата. „Само не това, ако падна, няма да стана, само да не пропадна пак през този гаден лед.“
„Мразя този блясък“, помисли си жената. Но се случи тъкмо онова, от което се страхуваше. Десният ѝ крак хлътна през леда.
Тя се стовари на снега и се разплака. Вероника никога не беше обичала зимата, мразеше ски, кънки и сега разбра защо. Навярно някакво предчувствие, че някой ден, в пика на кариерата си, ще замръзне нелепо, с крак, затънал в снега, просто защото не ѝ стигат сили да се измъкне.
„Надцени себе си. По-добре да си бях останала в онова дере. Тогава може би щяха да ме открият.
Сега тръгнах нанякъде и сама си търся смъртта.“ Детските следи почти се бяха скрили под снега. Още малко и щеше съвсем да изгуби пътечката, а после не ѝ оставаше друго, освен да умре.
Неусетно тя започна да заспива. Беше се уморила до смърт да се бори със самата смърт. Знаеше, че ако заспи, това ще ѝ е краят, но сладката дрямка я примамваше.
Помисли си, че всеки човек понякога мечтае да му се свършат проблемите. Значи не беше чак толкова лошо. Вероника почти беше готова да се отпусне в забравата.
Изведнъж през замъгленото си съзнание чу ясно кучешки лай, а след минута – и детски глас. Тя дори реши, че това са халюцинации. Да, може би е умряла.
И се е върнала в своето детство по незнаен начин. Как се казваше нейната вярна овчарка? Брунгилда или накратко Гилда. Дядо я обожаваше, значи ако тя наистина е умряла, ще се срещнат там заедно.
Полузаспала, Вероника обърна глава към лая. В далечината наистина лаеше „Гилда“, а до нея стоеше дядото. Беше точно той – в кожух, с побеляла брада и снегоходки.
Точно както в детството. Тя още не можеше да различи лицето му и не разбираше кой е момчето до него. Може би това беше Валерка, с когото често си играеха като деца? Да, и шейната им приличаше на онази…
– Гилда, Валерка, дядо, радвам се, че умрях.
Тя вече не можеше да отвори очи, но успя да го каже, преди пак да загуби съзнание.
– Бълнува, премръзнала е, а и шок, – произнесе дрезгаво възрастният мъж.
– Помогни ми да я настаним, малкия, – каза той на момчето.
– Не съм малък, дядо, колко пъти да ти повтарям? – възрази гласът на детето.
– Валер, дай си кожуха, иначе няма да я превозим до колибата, – добави отново мъжът.
– Я виж, това е Валерка, значи наистина съм умряла, – помисли си Ника. Макар че си помисли, че гласът на дядото много се е променил, а и „Гилда“ изобщо не се гушна в нея, както обикновено, и Валера не я нарече „Ника“ по детски, но кой знае как се променя светът след смъртта. Плъзгачите на шейната скърцаха в снега.
В унеса си тя се възхищаваше на деликатността на „оня свят“, дето ѝ изпрати роднините да я посрещнат, и дори зимата запазиха, за да не я уплашат, докато я въвеждат плавно в новата реалност. Вероника дойде на себе си в колиба, в печката весело гореше огън, ухаеше апетитно и гладът се събуди.
– Дядо, снежната жена се събуди, – извика детски глас, а после две любопитни кафяви очички я загледаха.
– Валер, стига си дрънкал, казах ти да не я наричаш така. Как ли би ти било на теб, ако някой те нарече така?
Възрастният мъж беше малко подобен на дядо, но като че ли не съвсем, а и момчето Валера не приличаше на детския ѝ приятел. Вероника хвърли поглед към кучето, проснало се край печката.
Косматото псе с благородно „дворянско“ потекло беше голямо и сиво, но дотам се изчерпваше всякаква прилика с Гилда.
– Как сте? – попита я меко възрастният мъж.
– Май съм жива, макар и да не съм сигурна, – каза слабо Вероника.
– Е, ще се пооправите. Не съм сигурен точно какво ви е, но или сте приемали силно лекарство, или нещо ви е отровило. Добре, че разбирам малко от билки. Токсините лека-полека ще излязат. Аз съм Егор Артьомович, бивш ловен надзирател.
Това е Валера. А зад печката е баща му, Роман. – посочи към рус, мълчалив мъж в инвалидна количка и добави шепнешком:
– Майката на Валера почина при раждането, а зет ми го простреляха бракониери. Едва ли ще проходи, но е добър човек.
– А вие как се казвате? – попита момчето.
– Вероника, – отвърна тя с усмивка.
– Много сте красива.
Надявам се не ви обидих, че ви нарекох снежна, просто косата ви е толкова бяла, все едно сте снежна кралица, но добра, и очите – небесносини, – заприказва бързо Валера. – А мама също беше много красива.
Дядо му не смогваше да го укроти. Момчето довлече цял албум и ѝ показа снимка на жена с медночервени коси и кафяви очи.
– Да, много е красива майка ти.
– И ти приличаш на нея, – съгласи се Ника.
– Ако не беше Пушок, нямаше и да ви намерим. Той е много умен. С дядо го спасихме от гората – някой го бе завързал за дърво. Беше като скелет, а сега вижте го колко е добър.
Аз много го обичам, – похвали се Валера.
– Хайде стига, – остави Вероника на мира, – време ти е за чай. Все пак другия месец ставаш на девет, а си като малък.
Скастри го дядото с обич в гласа.
– О, нищо ми няма, – отвърна Вероника. – Много ми е интересно да слушам Валера. – Аз също обичам кучета. Като дете имах овчарка, много ги харесвам, – добави тя.
– Но все пак ви трябва нещо топло за хапване, после да поспите. Иначе няма как да се възстановите. – Егор Артьомович ѝ подаде желязна паничка с ароматно вариво. Ника едва успя да преглътне няколко лъжици.
– Мислех, че умирам от глад, – отчаяно въздъхна тя.
– Спокойно, лека-полека всичко ще дойде на мястото си. Казват хората – „кости да има, месото ще порасне,“ – усмихна се Егор Артьомович.
– Да, и моят дядо говореше така, – зарадва се Ника. Тя взе някаква ароматна напитка от подадената ѝ метална манерка. Беше толкова силна и тръпчива, че ѝ стана лошо.
Вероника поклати глава.
– Знам, стърже, но нали искате да живеете? – каза ловният надзирател.
– Да, – прошепна Ника и той я подкани да пийне още малко.
Вероника знаеше, че иска да живее – иначе нямаше да се мъчи толкова да оцелее след катастрофата. Тя помисли за това и потъна в забрава. Така мина седмица.
Разумът на Ника се проясняваше, но тя започна да се тревожи. Сигурно Андрей се побърква от безпокойство, ала в колибата нямаше мобилен телефон, а само радиостанция за връзка със съседи. Старият Егор обеща, че щом преспите понамалеят, ще съобщи, че тя е жива.
Сега Вероника знаеше – не ѝ се беше привидяло детското надраскано послание. Наистина я беше намерил малкият Валера.
– Видял как колата се преобръща и отишъл да провери дали някой не се нуждае от помощ, а можеха да го нападнат в гората… – въздъхна Егор Артьомович.
– Ромка пък също… сблъска се с бракониери и получи куршум. Предупреждавах го да не се забърква, по-добре да си намери друга работа.
– Тате, недей така. Звучи, сякаш вината е нейна.
Рядко Роман се намесваше в разговорите. Обикновено майстореше нещо, потънал в мисли, но явно не му харесваше как тестят му го изкарва мъченик.
– А, събуди се Ромка. Вие не се чудете, че ме нарича татко, самият той е сирак, така че му станах втори баща, а и аз го приемам като син, – просълзи се Егор Артьомович. – Може ли да помогнете на Валера с българския език? Той много ви харесва, а учителката му е някаква неприятна и го смята за глупав. Преди поне тройки получаваше, сега двойки. – каза Ромка, за да смени темата от семейните драми, дето твърде се проточиха с разказите на Егор Артьомович…
– Мама ми беше учителка по литература. Та, разбира се, трябваше да я знам отлично. Тя беше перфекционист, все повтаряше, че дъщерята на учител трябва да е по-подготвена от всички, – усмихна се Ника и с радост се зае да помогне на момчето да попълни пропуските. Валера учеше с жар, лека-полека започна да получава по-добри оценки, твърдеше, че учителката му скоро нямало да има избор, освен да му пише петица, но засега се заяждала напук.
Когато момчето беше на училище, веднъж Егор Артьомович я попита:
– Чуйте, знам, че темата е неприятна, но не си ли помислихте, че може да сте претърпели катастрофата не съвсем случайно? Има ли някой, който да ви желае злото?
Жената се стъписа. До този момент нищо такова не ѝ беше минавало през ума.
– Не, съпругът ме обича, партньорите ни по бизнес са достойни хора, – отвърна Вероника.
– Ама тогава кой би ви натъпкал с токсини? Нали видях – лекарство не сте вземали, а пък имате бизнес, при парите все се намират някакви хора със зли намерения… – въздъхна старият надзирател.
– Знаете ли, у нас има фамилно заболяване. Баба ми и мама… когато преди месец не се чувствах добре, реших, че болестта се е разбудила. Никога не ми е минавало през ума да мисля за отравяне.
На Ника ѝ стана противно само от мисълта, че някой може да иска смъртта ѝ.
– Какво да ви кажа, аз не съм лекар, всякак може да е, но вие обмислете добре нещата. Скоро пътищата ще се разчистят, ще се възстановите, но помислете струва ли си да бързате да се връщате, тук сте в безопасност, – заяви дядото.
– И повярвайте, баща ми не говори току-така, навярно има сериозни основания. Той не е лекар, но мен ме измъкна от оня свят, – обади се и Роман, след като Егор Артьомович излезе да нацепи дърва.
Вероника вече не знаеше какво да мисли. По радиото чу интервю с Андрей, в което той заявяваше, че е сигурен, че жена му е загинала. „Просто не е било възможно да се спаси в тази ситуация. Страдам дълбоко. Бяхме едно цяло. Чувствам се все едно някой ми е отрязал половината тяло, сигурно би ми било по-леко,“ завърши той.
– Май твърде бързо те е погребал, извинявай. Аз до последно не бих повярвал, докато не видя тялото на жена си, – промълви Роман, а после пак се потопи в мрачните си мисли. Повечето време беше в дълбока депресия и се залъгваше, като майстореше малки летателни апарати. Валера с възхита разправяше как миналата есен самолетчето, сглобено от баща му, направило няколко кръга над гората и се върнало обратно.
– Хората различно преживяват загубата, – рече Вероника. Не ѝ беше приятно, че Андрей така лесно се отказва, но той никога не беше силен човек, тя винаги решаваше проблемите. Той шегувайки се казваше, че е за разкош и комфорт, но тя си го обичаше.
За да смени темата, тя помоли Роман да ѝ разкаже повече за това, което прави.
– Виждате ли, моят бизнес е свързан с дронове, много ми е интересно, бихте ли ми нахвърлил някаква схемичка? – попита Ника. Разбира се, не очакваше той да измисля нещо чак толкова невероятно, но поне щеше да го поразсее – твърде често си седеше унил и почти не разговаряше.
Тя съжаляваше Валера и дядо му, които се тревожеха за Роман не толкова заради инвалидността, колкото за състоянието му.
– Е, празна работа, просто имитирам, че нещо правя, – отвърна той, но като я погледна със своите тъжни кафяви очи, добави:
– Разбирате ли, за мен всичко приключи. Държа се само заради сина си и тестя, но вероятно съм им в тежест.
– Не говорете така. Животът свършва със смъртта, а ние още сме живи, – каза Вероника.
Роман се усмихна иронично, но същата вечер все пак ѝ начерта схемата, за която го помоли, и накратко ѝ обясни устройството на апарата. Вероника разбра, че той наистина е доста талантлив, вероятно можеше дори да патентова идеята си. Тя реши, че няма да говори за това засега, докато не се върне към парите и възможностите си, за да излезе от снежния капан и да им се отблагодари. Тогава Роман нямаше да се притеснява за съдбата на тестя си и сина си.
– Егор Артьомович, простете, но аз всъщност съм директор на една фирма и от мен зависят работните места на почти двеста души. Не мога да подведа хората, изпускат се договори, а и Андрей вече ме е погребал, ами ако умре от скръб? – каза Вероника, но последното прозвуча неуверено.
В интервюто по радиото мъжът ѝ говореше прекалено приповдигнато за това колко страда. Напротив, за това, че ще поеме ръководството на компанията и щял да се справи, звучеше с ентусиазъм, а за любовта си към Вероника – като някакъв слаб актьор в самодеен театър.
Ника не искаше да съди само по това, но ѝ стана неприятно. Съгласи се мислено с Роман, че тя на негово място щеше да плати на спасители, колкото трябва, за да намерят тялото му, би дала всичко, за да е сигурна какво се е случило. Но те с Андрей винаги бяха различни и това също я плашеше. Ако той поеме управлението, ще направи куп глупости. Никога не е бил делови човек, все предлагаше безумни идеи.
– Вероника, права си, но няма да те пусна сама. Ще се изгубиш в гората, тук трябва да се живее дълго, за да можеш да се придвижваш през такава виелица. А ето – аз ще тръгна със снегоходките до най-близкото село, оттам ще се обадя на твоя Андрей и ще му кажа, че си жива, като му дам нашите координати.
Егор Артьомович ѝ обясни, че е безсмислено да я вземе със себе си – тя още беше слаба и само щеше да бави и утежнява пътя. Вероника се съгласи и остана с Валера и баща му, като вършеше каквото може – готвеше, помагаше на момчето за уроците, опитваше се да им създаде уют. Измина едно денонощие, но надзирателят не се връщаше.
Валера още не се тревожеше, но Роман се терзаеше, не си намираше място и когато мислеше, че Вероника не го чува, си мърмореше гневно.
– За какво съм такъв сакат, аз трябваше да отида…
Тя също се безпокоеше. Докато беше в снежния капан, Вероника си припомни целия си живот, опитваше се да открие причините за всичко, искаше женско щастие, дете, но дори не се осмели да осинови, макар да имаше пари.
С Андрей отношенията им по начало бяха спокойни, но по-скоро повърхностни. Отдавна беше спрял да се интересува какво мисли тя, а ако тя го питаше за чувствата му, той се измъкваше с шеги. При това постоянно твърдеше, че я обича, но звучеше като задължително клише.
Вероника се роди в семейство на двама коренно различни родители. Майка ѝ – от селско семейство, навремето сплотено и силно, но след като двамата ѝ по-малки братя се удавиха в детството, тя се разболя от мъка, а бащата на Вероника не можа да я спаси. Дядо ѝ отгледа и майка ѝ, и после Ника – суров човек, който така и не се ожени повторно.
…(Текстът продължава да описва детството, родителите, как е израснала без подкрепа от страна на високомерната баба; разказва се и за любовта на баща ѝ към майката, за смъртта им; за това как Вероника, заедно с дядо, се е грижила за имота, постъпила е във ВУЗ и е започнала да работи, натрупала капитал и т.н. Също се описва запознанството ѝ с Андрей, който е бил слабохарактерен, но наглед мил човек, а Ника сама е издържала семейството. Разказва се и за решението ѝ да осинови Миша, за което Андрей не проявявал никакъв ентусиазъм. По-нататък се описва аварията и как постепенно се разбира, че вероятно я е отровил самият ѝ съпруг, действащ заедно с любовницата си Алла, която има връзки в престъпните среди…)*
След още перипетии Ника разбира, че Егор Артьомович е заловен от хората на Андрей. С помощта на Роман и Валера тя успява да се скрие и да повика полиция. Андрей и Алла са разобличени и заловени, но фирмата ѝ е съсипана, парите ѝ – изтеглени, а служителите – уволнени или в отпуск, за да търсят нова работа. Вероника решава да започне отначало. Тя помага на Роман да патентова изобретението си, а той ѝ връща услугата, като ѝ компенсира част от загубите. Така двамата постепенно се сближават, обикват и накрая решават да се оженят истински, не само фиктивно – заради осиновяването на Миша. Валера и Миша пък стават като родни братя…
(Окончателните сцени показват как всички заживяват заедно, преодолявайки трудностите. Вероника най-после открива истинска семейна топлина, а Роман отново намира смисъл в живота. Така историята завършва с ново начало за всички.)
