На рождения ми ден съпругът ми дори не ме поздрави, камо ли да ми даде подаръци. Колегите ми в работата бяха организирали истинско празненство за мен, но дълбоко в себе си зяпах нещо неприятно – съпругът ми не ми се беше обадил.
До вечерта тревогата ми се засилваше.
– Видях съпруга ти в кафенето – каза една колежка, като сниши глас. – „Той седи там с цветя и чака някого.
Без да се замислям, грабнах палтото си и се втурнах в кафенето.
Тичах на автоматичен ход, сърцето ми се разтуптяваше. Ако изневерява… Ако седи с друга жена на рождения ми ден
…..
Втурнах се вътре и се огледах. Съпругът ми седи там, а до него…
Това е рожден ден, който ще помня дълго време.
Разказвам ви какво се случи 👇👇
С Юра сме женени от 25 години и през това време свикнах с неговия специален подход към подаръците. Те винаги са били… практични. Чайник, комплект чинии, тостер – Юра сякаш беше убеден, че най-добрият подарък за съпругата му е нещо полезно за къщата.
Бях обидена, ядосана, после се справих. Нямаше смисъл да искам нещо конкретно – той така или иначе го правеше по свой начин. С течение на времето се научих да не очаквам нищо специално.
Тази година не беше изключение. Беше 48-ият ми рожден ден. Обикновена сутрин: почистване, закуска, работа. Юра беше заспал, когато си тръгнах, затова тихо затворих вратата след себе си.
Денят отлетя бързо. Колегите ме поздравиха, подариха ми цветя, направихме малка чаена пауза с торта. Но в задната част на съзнанието ми нещо неприятно ме гризеше – Юра не се беше обадила. Никакво съобщение, никакво обичайно сутрешно „Честит рожден ден, Леся“.
До вечерта тревогата се засилваше. Нещо не беше наред.
– Видях твоя Юра в кафенето – каза една колежка, като сниши гласа си заговорнически. – Той седи с цветя, чакайки някого….
Кафене? Цветя? Никога не е купувал цветя за нищо. А напоследък честите му закъснения в работата бяха станали подозрителни. Веднъж дори не прекара нощта вкъщи, като каза, че е при приятел….
Мислите ми се блъскаха в една посока. Чувствах се задъхана, дланите ми се потяха.
Без да се замислям, грабнах палтото си и се втурнах в кафенето.
Тичах на автоматичен режим, а сърцето ми се разтуптяваше. Ако наистина ми изневерява… Ако седи с друга жена на рождения ми ден…..
Втурнах се вътре и се огледах.
Юра.
Той седи до прозореца и държи букет. Сам.
Когато ме вижда, той се изправя и се усмихва.
– Ела тук.
Гневът ми все още се усеща.
– Значи ти седиш тук, докато аз съм на работа, и дори не ме поздрави?!
– Чакай, чакай… – той спокойно ме хваща за ръката. – Исках да те изненадам. Чаках те да си свършиш работата.
Примигвам, без да мога да повярвам.
– Какво…?
Той ми подава една кутия. Малка, спретната, с панделка.
Отварям я. Златни обеци. Същите, за които съм мечтала, но никога не съм му казвала сериозно.
По бузите ми се търкулват сълзи.
Очаквах най-лошото, а той… Той просто ме е чакал, за да направи този ден специален.
Същата вечер дълго седяхме в кафенето, говорехме си, смеехме се. За първи път от много време насам не говорехме за бизнес, не говорехме за ежедневието, просто си говорехме.
Ще запомня този рожден ден завинаги.
