Тази вечер Полин се чувстваше малко не на място. Партито беше шумно, а във въздуха се носеше миризма на евтина бира и пица. И вече мислеше да си тръгне, когато изведнъж чу наблизо приятен мъжки глас. „Изглежда, че и ти си мечтаеш да избягаш оттук?“ – „Да,“ – каза той. – изрече непознатият с лека усмивка. Полина се обърна и срещна погледа си с висок красив мъж. Той изглеждаше уверен, но не и нахален. В интонацията му нямаше излишна фамилиарност и това веднага я привлякоха към него. „Не съвсем – усмихна се тя малко смутено, – просто твърде много шум“.
„Напълно съм съгласен. Казвам се Олег – протегна ръка той. „Полина“ – отвърна тя, усещайки неочакваната топлина в ръкостискането му.
Размениха още няколко фрази и разговорът неочаквано се удължи. Самата Полина не забеляза как започна да говори за обучението си, а Олег сподели забавни истории за студентските си години. Изглеждаше, че между тях веднага се е създала специална връзка.
„Често ли ходиш на такива партита?“ – Тя попита след кратка пауза. „Рядко, ако трябва да бъда честен. Обикновено приятелите ми ме уговарят“, призна той.
„А ти?“ – „Почти никога. Днес просто един приятел ме убеди да го направя.“ И двамата се засмяха, осъзнавайки, че са тук почти по една и съща причина.
С наближаването на края на вечерта Олег внезапно предложи. „Искаш ли да те изпроводя?“ „Не бързаш ли?“ – почуди се тя, но в гласа ѝ се долавяше нотка на радост. „Не, добре съм.“
Той наистина я изпроводи чак до алеята и това, което порази Полина най-много от всичко. Той не настояваше да продължат вечерта. „Благодаря ти, Олег.
Беше много приятно да разговаряме“, каза тя и се забави за секунда. „За мен също беше приятно. Нека да се обадим един на друг – предложи той.
Така те се разделиха, като си размениха номерата. Но на следващия ден Полина не можеше да изхвърли от ума си тяхната среща. Полина беше студентка последна година в университета.
Целият ѝ живот сега се въртеше около една важна цел – да защити успешно дипломата си. Всеки ден беше планиран буквално по минути. Сутрешните лекции се заменяха с часове работа върху дипломната работа, а вечерите се прекарваха в задочна работа.
Тя си сътрудничеше с голяма компания, като действаше като консултант. Полина търпеливо изслушваше молбите на клиентите, записваше желанията им и предаваше всичко на мениджърите. Въпреки монотонността на тази работа, тя беше добра финансова помощ за нея.
В графика ѝ почти не оставаше място за личен живот и подобни часове станаха истинска рядкост. Затова, когато реши да покани Олег на разходка, това беше неочаквана, но приятна изненада за него. Той, разбира се, планираше да се обади на момичето, но тя го изпревари.
Твърде много го харесваше. „Паулина?“ – гласът му в слушалката прозвуча леко изненадан. „Наистина ми е приятно да те чуя.“
„Здравей, Олег.“ Тя се опита да запази спокойствие, макар че вътрешно всичко трепереше от вълнение. „Имах малко свободно време тук.
Как бихте се чувствали, ако се срещнем?“ В слушалката настъпи кратка пауза. Олег сякаш размишляваше, сякаш претегляше нещо. Този кратък миг на мълчание накара Полина да затаи дъх, въпреки че продължи само няколко секунди.
„Звучи просто чудесно“ – каза той накрая и гласът му ѝ се стори изненадващо топъл. „Просто днес ми е почивен ден. Предлагам да се срещнем в градския парк, а ако ни е останала някаква енергия, можем да отидем в някое уютно кафене.“
Полина едва сдържаше усмивката си. „Чудесно! Тогава ще се видим след един час в дома ми.“ Тя окачи слушалката и сърцето ѝ се разтуптя от радост.
Това беше един от онези редки моменти, когато можеше да си позволи да се откъсне от безкрайната работа. Апартаментът, в който живееше, беше наследен от родителите ѝ. Беше нейният съвършен малък свят, уютно място, където можеше да се отпусне след натоварен ден.
Полин оценяваше спокойствието и тишината, които царяха тук. Стаята беше обзаведена с вкус, но без излишни украшения. Топло одеяло на дивана, рафтове с книги, а в ъгъла стоеше чаша с недовършен чай.
Преди срещата тя прекара няколко минути пред огледалото, като се опитваше да изглежда естествено, но привлекателно. Косата ѝ беше прилежно оформена, лицето ѝ беше леко гримирано. Не искаше да изглежда прекалено облечена, но и не можеше да изглежда напълно светски пред Олег.
Сърцето ѝ биеше в очакване на срещата. Тя погледна през прозореца, очаквайки да види Олег, и същевременно се опита да убеди себе си, че тази разходка не означава нищо особено. Но някъде дълбоко в себе си усещаше, че това може да е началото на нещо ново.
Преди три години родителите на Поли бяха загинали трагично в автомобилна катастрофа. Явно бяха усетили предстоящата катастрофа и предварително бяха регистрирали апартамента на името на дъщеря си. След това с нейното отглеждане активно се занимаваше баба ѝ, която се опитваше да обгради внучката си с грижи.
Отначало тя буквално живеела живота на Полина, като почти всеки ден се обаждала и проверявала дали всичко е наред. С течение на годините обаче вниманието ѝ малко отслабнало и сега посещенията станали редки. Сега беше добре, ако тя се отбиваше поне веднъж седмично.
Причината бяха не само свързаните с възрастта болежки на бабата, които често я лишаваха от сили, но и фактът, че внучката ѝ се държеше прилично и не даваше повод за безпокойство. Един час след телефонния разговор Олег се качи на посоченото място. Противно на очакванията на Полина обаче той пристигна не с такси, както обикновено, а със собствената си кола.
Това беше неочаквана изненада за нея, тъй като преди това тя дори не предполагаше, че той има кола. „Откъде се взе такъв лукс?“ – Една мисъл премина през съзнанието ѝ. Тя не можа да се сдържи и попита: „Наистина ли си я купи сам? Значи, прилични доходи?“ Олег, като наклони леко глава, се усмихна и отговори загадъчно.
„Да, има такова нещо, но моля те, нека то остане между нас. Не искам някой от завистниците да разбере и да започне да плете интриги, иначе изведнъж ще ми отнемат и хляба“. Полина се засмя на шегата му и младите хора се качиха в колата, като се отправиха към градския парк.
През целия път Олег спазваше дистанция и не се опита да докосне момичето, което малко дори я изненада. Той ѝ се стори твърде сдържан. Въпреки това, щом слязоха от колата, той изведнъж сложи ръка на рамото ѝ.
Полина все още не махна ръката му и каза с усмивка: – Е, ще тръгваме ли? Нека да разгледаме лебедите в езерото. Много ми харесват. Тези птици са толкова грациозни и величествени.“
Олег кимна утвърдително и добави: „Напълно съм съгласен с теб. В тях наистина има нещо специално. Изглеждат величествени и достойни за възхищение, тъй като са въплъщение на грация и достойнство.“
Чувайки тези думи, Полина поиска да се притисне по-силно към рамото му. Но внезапно обаждане по мобилния му телефон наруши тази хармония. Олег, сякаш полят с ледена вода, изведнъж се изнерви и започна да се суети.
Всяка дума, която изричаше в слушалката, беше придружена от недоволен тон, мърморене и раздразнени въздишки. Накрая той не издържа повече и раздразнено повиши глас: – Не ме интересува. Интересува ме резултатът, а не твоите оправдания.
Уредете въпроса, както желаете, но подгответе всичко“. Полина беше малко объркана от толкова внезапната промяна в настроението му, но реши да не задава излишни въпроси, осъзнавайки, че сега само ще влоши настроението му. Седна на най-близката пейка и започна нервно да рови в ключовете, които извади от джоба си.
И като хвърли бърз поглед към нея, каза с тих глас: – Съжалявам, но трябва да тръгвам веднага. Обещавам да ти обясня всичко по-късно. Надявам се, че няма да се обидиш?“ Паулина кимна, опитвайки се да скрие разочарованието си.
Олег бързо се отправи към колата си, а тя остана да седи на пейката и да мисли за случващото се. Скоро осъзна, че й е напълно скучно сама в парка, затова момичето реши да се обади на приятелката си. „Здравей, Юл, искаш ли да се присъединиш към мен?“ „Мога да ти правя компания“, предложи тя, когато чу утвърдителен отговор.
За да убие времето до пристигането на приятелката си, Полина купила хляб от един павилион и отишла до езерото, за да нахрани лебедите. Около половин час по-късно се появи Юлия. Пакостливата ѝ усмивка и закачливият ѝ поглед говореха, че се е разсеяла от интересните си задачи.
„Ти направо ме измъкна от добрата компания. Какво стана?“ „И не се опитвай да се заяждаш, знам, че не би ме нарекъл просто така“, попита тя настойчиво и се настани до мен на пейката. Поканила приятелката си да седне до нея, Полина въздъхна и каза: „Знаеш ли, имам чувството, че Олег съвсем не е такъв, какъвто изглежда, сякаш води двойствен живот или крие нещо.“
Юлия се намръщи, понечи да зададе въпрос, но Полина веднага побърза да обясни: „Да, това е момчето от партито, на което всички се събрахме. Нима си забравила?“ „Ти имаш паметта на врабче, за Бога.“ Юлия веднага избухна в усмивка, спомняйки си: „О, да, точно така.
Такъв виден човек, добре поддържан и подстриган. Спомням си как веднага ти хвана окото и ти реши да му дадеш шанс. На някого му е провървяло, но на мен не ми е провървяло.
Добре, нека да забравим за това. Какво беше това в него, което те притесняваше толкова много?“ “Не, не. Полина сви замислено рамене и погледна тъжно приятелката си. „Всичко изглежда наред, но реакцията му на обаждането ме накара да бъда предпазлива.
Струва ми се, че е прекалено раздразнителен и емоционален, когато говори с други хора. Сякаш с мен се опитва да бъде вежлив и учтив, но в действителност може да се окаже нещо съвсем друго – груб или невъзпитан. Мислите ли, че това може да е вярно?“ Джулия се поколеба.
Лицето ѝ отразяваше известно объркване. „Честно казано, дори не знам. В края на краищата ти си тази, която се среща с него, и би трябвало да знаеш по-добре.
Но съм забелязала, че много мъже понякога могат да бъдат резки. Не, не в смисъл, че са агресивни, но понякога емоциите им просто излизат извън контрол. Неведнъж съм виждала мои съученици, които се усмихват пред мен, да се променят рязко в един миг.
Щом се окажат сред свои, сякаш свалят маската на учтивост…“ Полина седеше на дивана и замислено разглеждаше ръбовете на възглавницата. Думите на приятелката ѝ Юлия бяха внесли известна яснота, но това не я накара да се почувства по-добре. Напротив, в душата ѝ се настани тревога, с която не можеше да се справи.
Ако се замисли, тя не знаеше почти нищо за Олег. Само няколко кратки срещи след онова студентско парти и това беше всичко. Разговорите им винаги бяха останали на нивото на повърхностна размяна на любезности.
Опита се да си спомни някои подробности, които биха ѝ помогнали да го разбере по-добре, но всичко ѝ се струваше размазано и незначително. Защо тогава беше напуснал парка толкова внезапно? А ако беше останал, може би щяха да имат възможност за по-искрен разговор. Но вместо това Олег просто изчезна, оставяйки Полина объркана и с горчивия вкус на несигурността.
Е, как би могло да бъде това? И тогава мислите ѝ бяха прекъснати от обаждане от Юлия. Приятелката, както винаги, усещаше, че нещо не е наред, и реши да провери всичко. „Е, приятелко, да ти кажа – започна тя без излишни уговорки.
Полин неохотно разказа какво точно се беше случило в парка и сподели притесненията си. Той обеща да се обясни и Полина веднага въздъхна. „Не разбирам защо не можа просто да каже всичко наведнъж? Може би наистина му се случва нещо сериозно?“ – Юлия предложи.
„Не си ли мислила за това?“ – Полина се поколеба, но бързо отговори. „Разбира се, че съм мислила за това. Но все пак е някак неприятно.
Искам да кажа, че си бяхме уговорили среща. Това нормално ли е? Просто да си тръгнеш и да избягаш по този начин?“ Юлия се усмихна. „Знаеш ли, следващия път, когато Олег се появи, кажи му направо, че не си доволна от поведението му.
Кажи, защо изобщо си уговаряш среща, ако след това си тръгва толкова лесно?“ Полина беше малко объркана от толкова директния подход, но приятелката ѝ продължи. „Ще видиш как ще реагира той. Ако е непълноценен некадърник, ще намери начин да се обясни“.
Думите на Джулия накараха Полина да се усмихне. Идеята наистина ѝ се стори интересна и дори малко забавна. „Права си.
Аз няма да загубя нищо от това, а за него това ще бъде един вид тест за честност“. „Точно така“, подкрепи я Юлия. „И най-важното е да не си даваш поводи за притеснения.
Ако той не може да се обясни както трябва, значи изобщо не заслужава вниманието ти“. След този разговор Полина се почувства малко по-уверена. Тя дори започна да си представя как директно и решително ще зададе въпрос на Олег, гледайки го в очите.
Да осъществи този план обаче така и не успя. На следващия ден Олег без предупреждение се появи в дома ѝ и заставайки под прозорците, започна да я вика силно по име, привличайки вниманието на минувачите. Наложи се Полина да слезе долу, за да го успокои.
„Какво правиш? Всички съседи гледат навън“, упрекна го тя и излезе на улицата. Но Олег, пренебрегвайки недоволството ѝ, отвори вратата на колата и извади оттам луксозен букет цветя. „Това са моите извинения за онази нощ в парка“.
„Повярвайте ми, изобщо не исках да си тръгвам толкова внезапно, но обстоятелствата в работата наложиха спешно заминаване.“ Виждайки подобен жест, Полина усети как строгостта ѝ започва да се разтваря. Но едва се зарадва на красивия букет, тъй като Олег ѝ поднесе още една изненада.
Този път в ръцете му имаше изящна златна гривна. „И това също е за теб, скъпа – добави той, протягайки бижуто. „Не отказвай, моля те.“
Олег успя да впечатли и от този момент те официално станаха двойка. Полина обаче не можеше да се отърве от чувството на известна тревога заради щедрите му подаръци. В края на краищата не всеки ден млад мъж подарява скъпи бижута и това беше много дори тревожно.
Беше минала само седмица, но връзката им вече се беше задълбочила много повече. Доверието и интимността нарастваха с всеки изминал ден. А Полина, погълната от чувствата, буквално не забелязваше нищо наоколо.
Всичко се промени, когато баба ѝ дойде при нея неочаквано. Научавайки, че внучката ѝ си има гадже, за което дори не е била информирана, възрастната жена не можела да сдържи вълнението си. „Е, как може да е така, Паула?“ „Опитах се за теб, винаги бях до теб, а ти дори не сметна за нужно да ме запознаеш с този млад мъж“, само се оплака тя.
И в този момент очите ѝ се спряха на красивата златна гривна на китката на внучката ѝ. „Това подарък от него ли е?“ – Бабата попита подозрително. „Да, бабо, доста скъпа вещ“, потвърди Полина, осъзнавайки, че разговорът поема непредсказуем обрат.
„И откъде е взел толкова много пари?“ – Старицата продължи да разпитва, повдигайки вежди. „Може би родителите му са богати?“ Полин махна с ръце в недоумение. „Честно казано, дори не знам.
Той все още не ми е представил никой от роднините си. А и какво е това бързане? Едва започнахме да се запознаваме.“ Бабата, като се приближи, сниши глас и добави.
„Довери се на моя опит, скъпа. Мога да виждам през такива хора като него. И дори да не съм имала възможност да се запозная лично с него, интуицията ми подсказва, че твоят Олег е загадка.“
Полина се почувства неудобно от думите ѝ. „Нека не го съдим толкова строго, в края на краищата вие изобщо не го познавате“. Бабата хвърли строг поглед към внучката си, но бързо смекчи гласа си.
„Ти със сигурност знаеш най-добре, момичето ми. Само не забравяй да запазиш ясен ум и да бъдеш внимателна. Добре, скъпа моя, видях, че си вън от неприятностите, и от това душата ми е спокойна“.
След като баба ѝ си тръгна, Полин дълго не можеше да се отърси от думите ѝ. Те упорито звучаха в главата ѝ като предупреждение. И не напразно, само няколко дни по-късно, късно през нощта, изведнъж се обади Олег.
А малко по-късно той стоеше на вратата ѝ, явно развълнуван. „Какво се случва тук? Защо си толкова напрегната и през цялото време говориш на загадки?“ – Полина попита разтревожено, когато той най-сетне се появи на прага. Той въздъхна тежко, събирайки разсъдъка си, и най-накрая се изповяда.
„Всичко е много сложно. Възникнаха проблеми, които не мога да разреша бързо, и трябва да остана при теб за известно време. Но ако е неподходящо, ще си тръгна, без дори да се замисля“.
С тези думи той нежно прокара ръка по бузата ѝ, което накара момичето да изпита смесени чувства. Както тревога, така и желание да го подкрепи. Полина, поддавайки се на сладките речи и чара на Олег, му позволи да остане за една нощ.
На сутринта обаче, сякаш нищо не се е случило, той безшумно събра нещата си и си тръгна, без дори да се сбогува. Думите на баба ѝ, която го нарече тъмен кон, изглеждаха пророчески. Колкото повече мислеше Паулина, толкова повече усещаше, че почти не познава Олег.
А беше възможно той да има тъмни тайни от миналото си. Веднага си спомни съвета на приятелката си да говори с него откровено, без намеци и уклончивост. Полина реши, че на следващата среща непременно ще зададе всички вълнуващи я въпроси.
Но Олег сякаш се изпари. Той изчезна така внезапно, както се беше появил, без да остави никаква следа от съществуването си в нейния живот. Момичето търпеливо изчака няколко дни, но отсъствието му ставаше все по-осезаемо.
Накрая стигна до извода, че не си струва да хаби нерви и време за мъж, който не проявява никакъв интерес. Ученето и почасовата работа поглъщаха цялото ѝ внимание, като не ѝ даваха да се потопи в мрачни мисли и да се отдаде на отчаяние. Струваше ѝ се, че щом Олег си е тръгнал, то нека да е така, защото той не е единственият мъж на света.
И все пак дълбоко в себе си Полина продължаваше да се надява на едно разколебано щастие, което проблясваше, но така и не успяваше да се закрепи в живота ѝ. Златната гривна, която Олег ѝ беше подарил, тя скри в бюфета, защото чувстваше, че не е готова да я носи на показ. Може би се срамуваше пред съучениците си, а може би просто не искаше да отговаря на любопитните им въпроси.
Телефонът на Олег все още мълчеше и тя нямаше представа къде да го намери. Не знаеше адреса му, а и нямаха общи познати, с които да се свържат. Но един ден, напълно неочаквано, като гръмотевична буря, Олег отново се появи на прага на дома ѝ.
Дойде с подарък, този път това беше златен пръстен, украсен с гравирани ТМС и числото 55. Полина беше озадачена и веднага попита. – Олег, какво означават тези букви и цифри? Символизират ли нещо? Той ѝ отговори с широка усмивка.
– Разбира се, скъпа моя. Ти си моето щастие. Ето какво означава тази гравюра.
Олег каза нежно, като посочи пръстена. – А числото 55 символизира броя на годините, през които ще запазя чувствата си към теб. Полина от изненада дори забрави за първоначалните си намерения да го попита за причините за такова неочаквано изчезване.
Вместо това, опитвайки се да подходи към разговора с чувство за хумор, тя отговори. – Тоест половин век ще ме обичаш, а после ще ме изоставиш като ненужна вещ? Олег леко се намръщи и промърмори нещо нечленоразделно. – Е, скъпа моя, толкова време предварително, за да се озадачиш трудно.
Ще ми се да 55 още да живея. Отговорът му прозвуча двусмислено, както много от думите му. Полина отново си припомни думите на баба си.
Той е тъмен кон. Ако човек не вижда себе си в бъдещето, може би наистина има някакви скрити проблеми. Но, за жалост, тя отново пропусна възможността да зададе директен въпрос, предпочитайки да се преструва, че всичко е наред и няма за какво да се тревожи.
Този път Олег реши да остане с нея по-дълго. Започна да се настанява, сякаш това беше неговият постоянен дом. Понякога му се струваше, че е време да се запита къде всъщност живее? Защо още не съм се запознал с твоите роднини? Но Полина, погълната от грижовното му внимание и упоритото ухажване, сякаш забравяше за всичко на света.
Все още не беше напуснала училище, но работата на половин работен ден я напусна, особено след като Олег я убеди в това. „Защо ще си губиш вечерите за жълти стотинки, които така или иначе не стигат за нищо? Аз съм в състояние да осигуря прехраната и на двама ни, така че е по-добре да се занимаваш и да си почиваш“, каза той уверено. Момичето се радваше на новия си живот, изпълнен с комфорт.
Започна да посещава по-често салоните за красота, понякога си позволяваше да пропуска часовете в университета, но преподавателите си затваряха очите за това. Животът ѝ се въртеше във водовъртеж от удоволствия, които, както ѝ се струваше, бяха награда за дългите ѝ усилия. Предупрежденията на баба ѝ обаче сякаш се разтваряха в съзнанието ѝ, без да оставят следа.
Полина се потапяше все по-дълбоко във връзката си с Олег, без да забелязва предупредителните знаци и червените флагове, които отдавна трябваше да бъдат забелязани. В един от тези дни, когато Полина беше в пълно блаженство, неочаквано я посети приятел. Със загрижено лице и едва сдържано раздразнение тя се опита да вразуми приятелката си, но Полина, която не искаше да чуе никакви предупреждения, отстояваше позицията си.
„Олег е най-добрият мъж на света. Зад него съм като зад каменна стена.“ Тя не се съмняваше в намеренията му и продължаваше да вярва, че е намерила своя закрилник.
Юлия осъзна, че да убеждава допълнително приятелката си – празна авантюра. Въпреки че искрено съжаляваше за Полина, никакви аргументи не можеха да разклатят увереността ѝ. Не се справи с тази задача и бабата, която душевно подкрепяше внучката си.
Изглежда, че Олег сякаш омагьоса Полина, завладя съзнанието ѝ и тя престана да забелязва очевидните неща. Отстрани всичко изглеждаше точно така, сякаш той манипулираше чувствата ѝ и диктуваше волята си. Последствията не продължиха дълго.
Прогресът ѝ в института рязко спадна и се стигна дотам, че въпросът за изключване стана съвсем реален. Полина обаче сякаш оставаше в щастливо неведение, сякаш не осъзнаваше, че животът ѝ отива по дяволите. Междувременно Олег най-сетне се настани в апартамента ѝ и Полина вече не се чудеше защо всъщност се е преместил при нея.
Всичко изглеждаше естествено и познато, сякаш така трябваше да бъде. Но един ден всяка илюзия е разбита от реалността. Този момент настъпва, когато Полина се събужда сама и открива, че любовникът ѝ го няма никъде.
Тя още не е имала време да се разтревожи истински, тъй като забелязва, че са изчезнали спестяванията ѝ и бижутата, подарени от Олег. Осъзнала, че се случва нещо нередно, тя изпаднала в паника и започнала да обикаля из апартамента, крещейки името му. Но в отговор последва само звънлива тишина, която изпълни всяка пукнатина в дома ѝ и опъна нервите ѝ като опъната струна.
Но, както се оказа, това беше само началото на неприятностите. След известно време на прага на апартамента ѝ се появиха двама непознати с недружелюбни лица, които ясно напомняха на хора от престъпния свят. Намеренията им не оставяха никакво съмнение, бяха дошли за дълговете, оставени от Олег.
Полина трябваше да даде останалите ценности, за да изплати част от дълга. Но това не беше достатъчно и непознатите заплашиха, че ще се върнат след няколко дни, очаквайки от нея да събере липсващата сума. „Ще събереш парите и ще бъдем изравнени“, казали те строго и я оставили в отчаяние и страх.
Олег беше донесъл почти всички бижута, но един пръстен сякаш беше забравен. Този пръстен остана у Полина, единственото нещо, което можеше да донесе някакви средства. Със сълзи на очи тя отиде до най-близката заложна къща с надеждата да получи поне малко пари.
Онзи ден на смяна бил възрастен бижутер с дългогодишен опит, който я приел при себе си. Носейки лупа, той внимателно разгледал златното парче. Но когато погледът му попаднал на гравюрата, лицето на стареца веднага пребледняло и го побил внезапен студ.
Лицето на майстора се промени рязко и ръката му посегна към копчето на масата. Тогава входната врата на залата на заложната къща щракна шумно, заключвайки се автоматично. Полин погледна объркано бижутера, като изобщо не разбираше какво се случва тук.
Тя усети как я обзема паника и започна да крещи, молейки за помощ. „Помощ! Някой да се обади на полицията! Заключена съм!“ Гласът ѝ трепереше, а очите ѝ бяха пълни с ужас. Но старецът, въпреки писъците ѝ, остана спокоен.
Със сериозно изражение на лицето си той се обърна към момичето. „Моля те, успокой се. Трябва да знам откъде имаш този пръстен и как се е оказал у теб.
Той е обявен за откраднат.“ Думите на бижутера удариха като гръмотевица. Полин бавно се свлече на колене, усещайки как по гръбнака ѝ преминава студ.
Гласът ѝ трепереше, когато започна да обяснява. „Този пръстен ми беше подарен от едно момче. Срещахме се и той каза, че това е подарък.“
Старецът сбърчи вежди, докато я слушаше внимателно, и зададе още един въпрос. „Бихте ли описали този млад мъж? Как изглеждаше? Всяка подробност може да е важна.“ Полин разказа на бижутера всичко, което знаеше.
Описа външния вид и специалните признаци на бившия си любовник. Спомена и за колата. След нейния разказ старецът наля чаша вода и я подаде на момичето.
„Ето ти я. Не сте единствената, която е станала негова жертва. Аз съм собственикът на този пръстен.
На него има гравиран номер“. Паулина, след като изпи водата, се успокои малко и обясни как Олег ѝ е разшифровал гравюрата. Старецът посочи гравюрата и каза ясно.
„Тимофеев Макар Степанович. В чест на 55-ия ми рожден ден. Това са моите инициали.
Току-що ми подариха този скъп златен пръстен с диамант за рождения ми ден“. Най-накрая всичко си дойде на мястото. Полина разбра къде точно постоянно изчезва бившият ѝ любовник.
По всяка вероятност той просто е бил крадец. И, което е най-лошото, изобщо не се е страхувал да ѝ подарява крадени бижута. Полина изтръпна при това осъзнаване.
Момичето имаше късмет, бижутерът се оказа мил и порядъчен и не я издаде на полицията. Дори ѝ помогнал да се отърве от бандитите, само като ѝ дал името си. Оказа се, че този човек е много влиятелен в техния град, а бижутата са му хоби.
След известно време Олег е заловен, арестуван е и е настанен в следствения арест. Полина стана умна и издържа всички пропуснати изпити в института. И оттогава тя винаги се вслушва в съветите на мъдрата си баба.
