За 55-ия ми рожден ден доведената ми дъщеря Емили ме изненада с неочакван подарък: елегантен червен кабриолет.
Този жест беше особено изненадващ, защото отношенията ни бяха напрегнати.
Откакто почина баща ѝ, Дейвид, взаимодействията ни бяха учтиви, но дистанцирани, повече продиктувани от чувство за дълг, отколкото от истинска връзка.
Тази вечер Емили ме покани на вечеря и ми подаде ключовете от колата с думите: „Честит рожден ден. Това е за теб.“ Гласът ѝ звучеше по-скоро механично, отколкото сърдечно.
По-късно спомена, че в жабката има нещо.
Когато я отворих, открих купчина детски рисунки.
Всяка рисунка ме изобразяваше като фигура от чертички, обозначена с „Мама“.
Тогава Емили ми разкри едно дълбоко пазено признание: винаги ме е обичала, но се е страхувала да го покаже, за да не предаде паметта на покойната си майка.
Рисунките били нейният начин да изрази истинските си чувства.
Прегърнахме се, смяхме се и плакахме заедно и за първи път се почувствах наистина като майка на Емили.
