Тялото на Юлия помръдна. Първо — едва забележимо потрепване на пръстите, после клепачите ѝ леко се раздвижиха. Никой не смееше да диша.
— Това… това е невъзможно! — прошепна някой от опечалените.
Чарли отметна глава назад и изви глух, протяжен вой — не на скръб, а на триумф. В този момент Юлия пое дълбоко въздух и отвори очи.
Животът се върна в нея.
Залата се изпълни с хаос — някои крещяха от ужас, други падаха на колене в молитва. Иван, пребледнял като платно, се втурна към ковчега, но Юлия, все още слаба, едва успя да прошепне:
— Чарли… знаеше… те не ми позволиха да си тръгна…
Очите ѝ, някога изпълнени с топлина, сега бяха помътнели, сякаш между живота и смъртта стоеше нещо зловещо. Вълкът впи поглед в нея, а после насочи очи към свещеника, който нервно стискаше кръста в ръката си.
— Тя… тя не трябваше да се връща! — измърмори той, отстъпвайки назад.
Юлия се опита да се надигне, но ръката ѝ остана безжизнена. Иван я хвана, но тя се дръпна, сякаш докосването му ѝ причини болка.
— Какво се случи с мен? — прошепна тя, а вълкът изръмжа, сякаш усещаше нещо невидимо за човешките очи…
И тогава лампите започнаха да примигват, а от сенките се разнесе шепот…
Юлия се опита да каже нещо, но гласът ѝ звучеше като ехо, което сякаш идваше от дълбините на гората. Вълкът Чарли застана пред нея, като щит, ръмжейки към свещеника и към всички останали. Очите му горяха със странна светлина — нещо между ярост и решителност.
— Чарли… защити ме… — прошепна Юлия, а думите ѝ сякаш разтърсиха въздуха в залата.
Тогава сенките започнаха да се движат. Те се плъзгаха по стените като живи същества, оформяйки фигури, които приличаха на хора — но с изкривени лица и празни очи. Шепотът се усили и се превърна в глух ропот.
— Тя ни принадлежи! — изрече една от сенките с глас, който беше едновременно мъжки и женски.
Чарли изви глава назад и издаде нов вой — този път толкова мощен, че стъклата на прозорците се разтресоха. Вълкът скочи върху ковчега и застана над Юлия, готов да я защитава с цената на живота си.
— Иван! — извика тя внезапно с по-силен глас. — Не позволявай… те да ме вземат обратно!
Иван изглеждаше напълно изгубен, но в очите му проблесна решителност. Той хвана кръста от ръцете на свещеника и го вдигна високо.
— Махнете се! Оставете я! — извика той към сенките.
Но те само се засмяха — звукът беше толкова студен и нечовешки, че накара всички присъстващи да потръпнат.
— Тя е наша… — повториха те в унисон.
Тогава Чарли направи нещо неочаквано: той захапа ръката на Юлия нежно, но твърдо. В този момент светлината в залата угасна напълно. Настана абсолютен мрак.
И когато лампите отново светнаха, Юлия беше изправена до ковчега, а сенките ги нямаше. Вълкът стоеше до нея със спокойствие в очите си.
— Свободна съм… — каза тя тихо.
Но никой не можеше да бъде сигурен дали това беше истина или просто началото на нещо още по-зловещо.
