Андрей усети студени тръпки по гръбнака си. Стоеше неподвижно, наблюдавайки жената, коленичила пред гроба на Елена. Сълзите ѝ се смесваха с дъжда, а прошепнатите ѝ думи се губеха в шума на вятъра.
— Защо… си тук? – попита бавно, приближавайки се внимателно.
Жената трепна и вдигна поглед. Уморените ѝ кафяви очи бяха пълни със страх и несигурност.
— Не трябваше да ме виждате… – прошепна тя.
Андрей скръсти ръце, опитвайки се да прикрие лекото треперене на пръстите си. Имаше нещо познато в тази жена, но не можеше да разбере какво.
— Откъде познаваш Елена? – попита той по-рязко, отколкото възнамеряваше.
Жената въздъхна и притисна детето по-близо до себе си.
— Не я познавах лично… но тя спаси живота ми.
— Какво искаш да кажеш? Елена е мъртва от 25 години!
Жената затвори очи за миг, сякаш събираше смелост.
— Знам… Но смъртта не означава забрава. Понякога тези, които си отиват, продължават да бдят над нас от сенките.
Гърлото на Андрей се сви. Всичко звучеше твърде абсурдно. И все пак имаше нещо в тази жена, което го караше да я изслуша.
— Коя си ти?
— Казвам се Йоана… и… синът ми нямаше да е тук, ако не беше Елена.
Андрей погледна към детето, което спеше спокойно в прегръдките на майка си. Плачът му беше утихнал, сякаш усещаше тишината на гробището.
— Обясни ми, Йоана. Каква е връзката ти с жена ми?
Жената стисна устни, после въздъхна дълбоко и прошепна:
— За да разберете, трябва да започна с едно писмо. Писмо, което Елена е написала преди да умре.
Сърцето на Андрей замря за миг.
— Писмо? Какво писмо?
Йоана бръкна в джоба на старото си палто и извади пожълтял плик, чийто ръбове времето вече беше разкъсало. С треперещи ръце му го подаде.
— Вземете го. Време е да научите истината.
Андрей пое плика и усети как всяка фибра в тялото му крещеше да го отвори веднага. Но се страхуваше. Страхуваше се, че написаните думи ще променят всичко, което е знаел за Елена, за миналото… и за самия себе си.
