Лера седеше пред големия телевизор и, честно казано, изобщо не виждаше какво дават. Всичките ѝ мисли бяха в една посока — днес отново мъжът ѝ не се беше прибрал да нощува. Тя не искаше да мисли, че ѝ изневерява, това просто не можеше да е истина, защото бяха женени едва от две години.
С Костя се бяха запознали на купон при общи приятели. Лера не обичаше шумни компании, но най-добрата ѝ приятелка Женя имаше рожден ден и още отсега ѝ бе заявила: — Лера, дори да ти се иска, този път няма да успееш да ми се измъкнеш. Навършвам 25, това е първият ми истински юбилей и ти просто си длъжна да присъстваш.
— Жень, може само да намина да те поздравя и дотам, знаеш какво е отношението ми към… — Знам, тъкмо затова ти казвам, че няма да стане, длъжна си да дойдеш. Не се обсъжда. Лера въздъхна.
Женя се беше запалила не на шега, така че нямаше мърдане. За да отпразнува рождения си ден, Женя беше решила да отидат на вилата. По друг повод Лера с удоволствие би гостувала на вилата на родителите на Женя. Там беше толкова хубаво, че винаги ѝ се отщяваше да си тръгва. Но на празник, когато там се събират сума ти хора… Единствената надежда ѝ беше, че няма да са чак толкова много.
Лера си облече почти бели джинси и чисто бяла тениска, която много добре подчертаваше тена ѝ. Черната си права коса завърза на конска опашка. Беше готова.
Огледа се в огледалото и остана доволна. Нито прекалено скромно, нито прекалено предизвикателно, тъкмо да не ѝ натяква Женя обичайната си забележка, че е „скучна“. Когато таксито спря пред портата, Лера искрено възнамеряваше веднага да си тръгне.
На обширната площадка пред къщата се бяха събрали не по-малко от двайсет души. Но Женя вече я беше забелязала и се затичваше към колата. — Най-после! Помислих, че изгубих приятелката си! — Я стига, Жень! Знаеш, че не обичам големи компании! — Престани с киселия тон! Моя Олег не му давам нищо да пие, че ако не дойдеш, да го пратя да те докара насила! Лера се разсмя.
— Сега годеникът ти ще ме намрази! — Нищо подобно! Олег сякаш изникна от земята до тях и ѝ подаде чаша. — Ако взема да те намразя, няма да оцелея дотам, докато Женя разбере — от нея нищо не може да се скрие, а ти знаеш това. Заради най-добрата си приятелка тя ще ме прави на мармалад! Лера взе чашата. — Как я изкара чудовищна кръвожадна тая твоя Женька! Олег прегърна Женя и Лера и ги поведе там, където апетитно димеше скарата. Лера вече беше изпила три чаши, но не ѝ ставаше по-весело.
Сутринта баща ѝ беше вдигнал кръвно и тя всъщност искаше да си остане вкъщи, но татко ѝ буквално я изгони: — Изобщо да не ти идва наум да оставаш! Ходи да се веселиш. На твоите години трябва да си сред хора, а ти само работа и учене… Лера и сама осъзнаваше, че живее почти като стара бабичка, която предпочита да си стои у дома.
— Татко, сигурен ли си? — Разбира се! Всъщност на мойте години високото кръвно е нормално. Лера трябваше да отиде. Вече два пъти се беше обаждала на баща си, а той накрая бе заплашил, че ще си изключи телефона, ако продължи да го притеснява, вместо да се забавлява.
— Виждам, не ви е никак весело. Може ли да ви донеса нова чаша? Лера се обърна. Пред нея стоеше млад мъж.
От онези, дето изглеждат като главни герои в сериали. — Благодаря, няма нужда. Ако ми се прище да пийна, сама ще си взема.
— Но това не е правилно. Ако наблизо има някой, който би искал да се погрижи за прекрасната дама, тя не бива да прави нищо сама. — Банално. — Днес почти не останаха такива дами. Всичко и всичко могат сами. Той седна до нея, а Лера въздъхна.
Последното, което искаше, беше разговор с някой хубавец, на когото не може да се довери. Тя беше убедена, че колкото по-привлекателен е един мъж, толкова по-малко ум има в главата му.
— От една страна сте права. Днес глуповатото кокетство не е на мода, но вероятно всеки мъж дълбоко в себе си таи убеждението, че жената не бива да прави всичко сама. Лера се усмихна:
— Не знам, според мен светът се променя. Днешните мъже са по-безпомощни от жените. Не всички, разбира се, но много. — Изглежда, не срещате подходящите мъже. Макар че това е закономерност: силната жена привлича слабите мъже. Усмивката му лъсна ред бели зъби — истински удар под кръста.
Лера най-много харесваше хора с идеални зъби, беше ѝ нещо като фикс идея. — А вие към кои се числите, към слабите или към „оригиналните“?
Младият мъж се разсмя:
— Имате доста язвителен език. Мислите ли, че не забелязах какъв е „изборът“, който ми предлагате? Лера се усмихна: — Странна работа. Отвън толкова лъскав, но не съвсем глупав. И все пак ще отида да си взема шампанско сама. Той се отдалечи, а Лера седна и се замисли: оказва се, външността може да е измамна.
Младият мъж се появи до нея пак също така ненадейно. — Винаги ли постъпвате така?
— Как? Той я погледна недоумяващо: — Така, тихо да се промъквате като котка.
Той се разсмя: — Уверявам ви, и първия, и втория път стъпвах доста шумно, просто бяхте така унесена в мислите си, че не ме чухте. Лера се изчерви. Само това ѝ липсваше — този хубавец да помисли, че е „придремала“. А за нейна сметка беше хубаво, че се смрачаваше и той не виждаше поруменялото ѝ лице.
— Извинявайте, не се представих: казвам се Костя, роднина съм на Олегов приятел, ако трябва да съм съвсем точен, седма вода на кисела именинница, та и аз тук не познавам никого. Вие сте единственото ми спасение. Лера се разсмя.
Изповедта на младия мъж беше толкова жива и емоционална, че нямаше как да я остави безучастна. — А аз се казвам Валерия, аз съм „приятелката-именинница“. — Така си и помислих, видях колко тържествено ви посрещаха.
Лера се почувства поласкана, че Костя я е забелязал веднага, а и тя самата не очакваше, че ще се почувства толкова естествено. Времето отлетя неусетно. Говореха си за какво ли не, без да търсят скрити подмятания в думите на другия.
Лера сякаш се отпусна и стана съвсем нормална, обикновена, весела. Оказва се, понякога просто да си говориш открито, без да търсиш задни мисли, е доста приятно. Откриха ги Женя и Олег.
— Я ги виж ти! Изкъртих се да търся Лера, мислех, че си тръгнала по английски, а ти си се устроила страхотно! Лера се разсмя: — Женя, на теб човек не може да ти угоди — все ти е криво: ту че седя у дома, ту че не бързам да се прибера! — Лера, какво приказваш? Разбира се, че се радвам да те видя поне малко отпусната. Иначе освен работата си не виждаш нищо друго.
Костя с интерес изгледа Лера: — А къде работите? Тя не успя да отвори уста, защото Женя побърза да отговори вместо нея: — Костя, не можеш да си представиш какво чудо е нашата Лера! Тя работи във фирмата на баща си, а съвсем скоро мисля, че той ще ѝ прехвърли директорското място.
— Толкова сте млада, а вече сте постигнали толкова много? Лера замаха с ръце: — Не я слушай, Женя винаги преувеличава. Да, работя при татко, но директор не смятам да ставам за момента. А и вече стана доста късно, време е да си ходя.
Женя нацупи устни: — Лера, у нас има достатъчно стаи, защо да си ходиш? А ако таксиджията се окаже някой негодник? Женя направи съчувствена физиономия. Костя веднага се изправи:
— Недейте да се тревожите, и без това ми е време да се прибирам, тъкмо ще изпратя Лера до вкъщи. Разбира се, с такси. Той отговори на немия ѝ въпрос, без тя да го задава. Когато пристигнаха пред блока ѝ, Костя слезе заедно с нея.
— Нали казвахте, че е време да си ходите? — Не мога просто да ви оставя. Лера, вижте какво хубаво време е! Хайде да се поразходим. Лера колебливо погледна часовника:
— Два през нощта? — Поне за половин час. Той я гледаше с толкова умоляващи очи, че тя не можа да му откаже. Но половинчасова разходка не се получи.
Отново се озоваха пред дома на Лера, когато часовникът показваше четири и половина сутринта. — Лера, позволете да ви поканя някъде? Все едно къде, важното е да се чувствате добре. Тя и не помисли дълго — веднага се съгласи. Костя ѝ харесваше все повече.
След три месеца ѝ предложи да се омъжи за него. Лера се стъписа: — Но ние се познаваме толкова малко. — Лера, ще чакаме пет години ли? — Не, но… — Хайде, кажи, ако ти бях предложил след половин година, щеше да се навиеш ли? Тя помисли и се усмихна: — Може би имаш право. Бащата на Лера спретна истинско тържество.
Костя работеше нещо като мениджър с доста скромна заплата, така че Николай Семьонович (бащата на Лера) пое всички сватбени разходи. Когато Костя опита да каже, че ще вземе заем, баща ѝ замаха с ръце: — Не, не, не! Вече сме семейство, няма да се церемоним. А след сватбата ще дойдеш да работиш при мен. Не прилича на зет ми да работи за жълти стотинки. Татко ѝ веднага им купи апартамент като сватбен подарък. Лера се захвана да стяга семейното им гнездо. Беше ѝ толкова интересно, че дори спря временно да ходи на работа, а баща ѝ каза: — Занимавай се със семейството, това ти е пряко задължение, а ако искаш — вратата на фирмата ти е винаги отворена.
След една година татко ѝ внезапно се разболя тежко. Тя и Костя се наложи да се преместят у него, защото Николай Семьонович с всеки изминал ден ставаше все по-зле. Лекарите вдигаха рамене, не разбираха какво му има.
Три месеца по-късно бащата на Лера си отиде. Тя беше до него в последните му минути. Татко се свести, погледна я с бистрия си поглед:
— Лерочка, дъще, внимавай със съпруга си. Не мога да ти кажа нищо конкретно, но съм убеден, че трябва да бъдеш нащрек.
И толкоз. Затвори очи, а Лера се разрида. Ако не беше Костя, изобщо не знаеше как би преживяла всичко. Той уреди погребението, пое управлението на фирмата, изобщо — стана ѝ всичко.
Лера пак хвърли поглед към часовника. Три и половина сутринта. Може би трябва да си ляга.
Откакто Костя пое фирмата, много се беше променил. Някъде се беше изпарила нежността му, остана само сухота, понякога граничеща с грубост. Лера беше опитала няколко пъти да говори с него, но той ѝ крещеше:
— Не разбираш ли, че имам купища работа? Баща ти остави фирмата на ръба на фалита! Лера знаеше, че това не е вярно. Тя също се беше занимавала с фирмата и много добре знаеше, че всичко е било наред. Просто Костя се правеше на нещо велико. Онова можеше да ѝ е безразлично, защото мъжете обичат да величаят себе си… Но тези негови отношения, многобройните му отсъствия от къщи, силно тревожеха Валерия.
Вече реши, утре ще му каже онова, което мислеше цяла нощ. Костя се появи едва следобед. Лера видя, че беше обръснат, изглеждаше свеж, нито смачкан, нито уморен. Усмихна се крива усмивка. Сега ѝ се струваше, че носи огромни рога. Ама нищо. Важното е да се осъзнае навреме, че рогата не са ѝ нужни.
— Костя, трябва да поговорим. Той се намръщи: — Лер, не започвай, изморен съм, искам поне у дома да си почина. — Първо, няма да ти отнема много от „безценното“ ти време, и второ, не е това, което мислиш. Не ми дреме къде си бил.
Костя я изгледа внимателно, после седна в креслото: — Добре, слушам те. Лера скръсти ръце на гърдите си:
— Уведомявам те, че от утре се връщам във фирмата. Така ще имаш повече време за почивка. — Не разбрах, къде се връщаш и защо? — Във фирмата си се връщам. Аз съм собственичката там, ако ти е убягнало. Благодаря, добре се справи, но вече можеш да останеш или като служител, или да си измислиш нещо свое. Да, и в първия си работен ден ще започна с аудиторска проверка. Естествено, независима. Костя видимо остана шокиран. Лера се обърна и излезе. След минута входната врата се тръшна. Тя надникна в коридора — него го нямаше. Лера си отдъхна, легна си. Толкова ѝ беше тежко да търпи, че това „изявление“ я изтощи ужасно. Заспала почти веднага.
Събудиха я целувки. Тя се дръпна и отвори очи. До нея седеше Костя.
— Лера, права си. Полудях, забравих, че имам теб… Започна да я целува настойчиво. Лера се съпротивляваше, но после се предаде. След известно време Костя каза:
— Лера, хайде да отидем на пикник! Тя се обърна любопитно: — За какво говориш? — Кога за последно бяхме двамата някъде? Лера вдигна рамене: — И аз не помня.
Костя се подпря на лакът: — Хайде да идем! Ще вземем нещо вкусно и ще отскочим до природата. Или ако искаш, ще ти направя истински шашлък, такъв, какъвто никога не си яла.
— Ами фирмата? — Фирмата ще оцелее. Знам едно страхотно място, ще ти хареса, а и отдавна не сме били заедно, да си припомним. Уговорихме се — само за два дни. Лера се усмихна. Отдавна не ѝ беше толкова хубаво до мъжа ѝ. Искаше да удължи това, затова кимна. Костя скочи:
— Ти приготви набързо каквото ни трябва, а аз ще отскоча до офиса. Ще предупредя, че два дни няма да ме има. И, да — вземи си красиво бельо, ще си неотразима сред природата! Лера се изчерви, а Костя излезе от стаята. Тя се протегна и почна да събира багажа, в чудесно настроение. Костя се върна след час.
— Охо, това всичко за два дни ли е? Лера се усмихна смутено: — Стараех се да взема само най-необходимото. Костя се засмя: — Щом е така, ще си изкараме двата дни с пълен комфорт.
Караха дълго. Лера дори задряма и изгуби ориентация за посоката. — Май отиваме прекалено далече? — Само почакай да видиш колко е красиво. Наистина, след няколко километра свиха към гора. Наоколо стърчаха вековни ели, а между тях минаваше едва забележима пътечка.
Още половин час, и пред погледа на Лера се откри чудно красива поляна. Толкова беше приказно, че сякаш не беше истина. — Костя, колко е хубаво! — Нали ти казах.
Той бързо опъна палатка (Лера дори не забеляза откъде се взе в колата), после започна да пали огън. Тя отиде към езерцето. То беше съвсем малко, но явно доста дълбоко. — Лера, хайде да берем гъби! Тя се разсмя: — Сериозно ли говориш? — Разбира се! Видя ли каква гора има наоколо? Тук трябва да е пълно с гъби. Понабраха малко манатарки и Костя доволно кимна: — Довечера ще ги запържим с месо, чудна вечеря ще стане. — Сигурен ли си, че могат да се ядат? — Убеден. От дете се занимавам с гъби, отлично ги познавам.
Прекараха чудесна вечер. Лера сякаш преживяваше отново медения си месец. На сутринта Костя я събуди: — Хайде, сънливке, кафето е готово. А нас ни чакат бобрите. — Какви бобри? — усмихна се Лера. — Истински. Наблизо има уникално място с техни бентове.
— Откъде го знаеш? — Знам всичко.
Тя изпи кафето. Беше с необичаен вкус, вероятно защото беше сварено на открито. После тръгнаха. Първоначално всичко беше наред, но после дърветата взеха да изглеждат някак криви, почвата под краката им — мека. — Костя, нещо не ми харесва тук. Да се връщаме. — Хайде, останаха ни само 500 метра.
Лера, която никога не е умеела да се ориентира в гора, въздъхна и го последва. След още малко време нещата ѝ се размазаха. — Костя, не мога. Всичко ми се двои.
Той се наведе, защото тя се беше свлякла на земята, и каза: — Двои ти се? Отлично. По-нататък ще ти стане още „по-забавно“.
Тя го погледна в недоумение — образът му се изкривяваше непрекъснато. — Не разбирам. — Не разбираш? Сега ще ти обясня. Особено след като вече никому нищо няма да кажеш. Толкова време ми трябваше, за да пратя тати ти в гроба, а ти заявяваш, че аз ще управлявам фирмата едва ли не с твоето позволение? Това си е моя фирма! Щом след твоите „погребални процедури“ заровят някоя клошарка вместо теб, най-после ще бъде и по документи моя! Какво ти липсваше на тебе? Можеше да си поживееш още! Не, всичко ти е нужно веднага, бързаш да си отидеш. Можех да те очистя и по-просто, но това е толкова скучно. Не те лъгах за гъбите. Наистина ги разбирам. И баща ти си отиде, защото вместо лекарство му бърках отвари от много „добра“ гъбка. А тебе — хич няма да умреш веднага. Ще се мъчиш дълго, ще виждаш двойно, ще видиш може би и три мечки вместо една.
— Костя, не, това е шега! Той се разхили толкова зловещо, че тя усети страх до мозъка на костите си. — Не е шега. Сама си си виновна. Сама си подписа присъдата. Тук гората е такава, че никой никога няма да те намери, разбираш ли? Никога.
Костя се изправи и тръгна нанякъде. Едва сега Лера проумя — той изобщо не се шегува. Опита се да се надигне, но краката ѝ не я слушаха. Тя рухна и гледаше как няколко Кости в далечината се смесват в едно петно. Заплака, но беше очевидно, че никой не може да я чуе.
Василий вървеше по горската пътека и чу, че нещо е разтревожило птиците. Бягащо животно не би предизвикало такъв смут, може би човек. Но тук мястото е глухо, дори зверовете не обичат мочурището. Тогава кой? Заблудил се? Нямаше други логични предположения.
Той живееше отдавна в гората — сам се беше обрекъл на такъв живот, в съчетание с работата му като лесничей. Бе отказал предлаганото му жилище в селото и за година построи в гората истинска крепост. Повече не искаше да живее сред хора, показали се по-лоши от животни.
Преди пет години родителите му бяха претърпели катастрофа. Колата им се беше преобърнала в пропаст заради някакъв пиян глупак. Горе спрели няколко коли, дори се обадили на Бърза помощ, но никой не се опитал да помогне. По-късно лекарят беше казал, че ако навреме бяха сложили турникети, можело да ги спасят.
Вася остана още три месеца в града, за да продаде фирмата на родителите си и апартамента, че продажбата изискваше време. После посочи с пръст на картата едно място наслуки и замина нататък.
Гората се сгъстяваше. Верният му другар Макс, голямо куче хъски, безшумно крачеше до него. В един миг песът наостри уши.
— Какво има, Макс? Кучето постоя, душейки въздуха, после се стрелна от пътеката встрани. Василий го последва, стягайки пушката през рамо. След минута видя жена с обезумял поглед, издрана до кръв по лицето и ръцете. Явно не беше първият ѝ ден в гората.
Щом го забеляза, тя се скри зад дървото. Вася си помисли, че може би е луда. — Не се плаши, ще ти помогна. Жената излезе от дървото и тръгна към него неуверено, сякаш не виждаше къде стъпва. — Вода… дайте вода… Той отвори манерката и ѝ я подаде: — Пийте внимателно, не прекалявайте. Тя жадно запи. — Можете ли да ходите? — Да.
Лера се свести в селска болница — позна по дървените прозорци, боядисания дървен под и добродушната санитarka с усмивка. — Пробудихте се, чудесно. Как сте? Ох, изплашихме се до смърт. Никога не сме имали такъв пациент. Наш Игнат Семьонович се скъса да тича напред-назад. Отивам да го викна. Словоохотливата санитarka изхвърча, а Лера се опита да си припомни случилото се. Не помнеше нищо след като с Костя бяха тръгнали в гората. Само едни странно яркозелени мъжки очи, макар че е възможно да си ги е въобразила, защото никога не е срещала човек с такъв цвят. След минута се появи лекарят.
Неволно ѝ се прииска да се усмихне — беше точно като селски знахар: висок, брадат почти до кръста, с кръгли очила. — Да видим… добре, много добре. Как се казвате, млада госпожице? Лера тъкмо щеше да си каже името, но се сети за Костя и изрече: — Наташа. — Наташа! — изпляска лекарят с ръце. — Прекрасно. А къде живеете? — В столицата. — О, още по-прекрасно. А какво търсехте из нашите гори? — Ами… загубих се. Търсех гъби, после видях някаква птичка… после и друга. — Добре, да кажем, че ви повярвах. Няма да ви питам нищо повече днес, вече е късно, почивайте. Остатъкът утре.
— Докторе, моля, трябва непременно да се обадя по телефона. — Заповядайте. Подаде ѝ стар модел телефон с копчета. Лера се изненада, не беше виждала такъв отдавна. — Няма проблем, всички разговори са ми безплатни — служебна тарифа. Ще се върна след половин час. Излезе. Лера за секунда събираше мислите си, после набра номер.
— Женя, здрасти, аз съм. Напоследък те с Женя се чуваха рядко, основно по телефона. Понякога се виждаха, но Лера нямаше настроение. И преди не обичаше да излиза, а сега хич. Женя се цупеше, че Костя я бил съсипал. Лера само се шегуваше.
— Лерка, ти ли си наистина? — Аз съм, защо се учудваш? — Как да не се учудвам? Утре е погребението ти!
— Да не би да съм катастрофирала или изгоряла в пожар? — Лера, не се шегувай, съвсем не е смешно. Преди два дни претърпя катастрофа. Аз нищо не разбирам! — Значи утре. Женя, имам огромна нужда от помощта ти. Само че трябва да стане така, че никой да не научи.
— Лера, стига! Всичко каквото кажеш! Важното е, че си жива. Лера не разказа всичко подробно, само накратко. На Женя ѝ стигна. Разплака се: — Как е възможно, Лера? Как? — Ще си обясняваме после, първо трябва да действаме. — Да, разбира се. Казвай.
Лера ѝ разказа плана. Женя обеща да свърши всичко точно. Но Лера не знаеше къде точно се намира. Трябваше да попита.
Станала внимателно от леглото, тя си подаде главата в коридора. Веднага дотича същата санитarka: — Нищо не трябва да ставате! Кажете какво ви трябва? — Моля, кажете адреса. В кое село се намирам и в кой район? Санитarkata се прекръсти: — Горкичката, ще ти кажа и селото, и областта… Лера се почувства зле. Ами ако не успеят навреме?
Но Женя явно паралелно с разговора вече ровеше из интернет. — Лера, не се притеснявай, на 350 километра сте. Ще успеем. Лера предаде телефона на доктора, който дойде след десетина минути:
— Всичко наред? — Да, благодаря. Роднините са се притеснили, но какво да се прави. Той се изсмя: — Радвам се, че всичко е минало. Трябва да почивате колкото можете. Първите дни може да имате кошмари, типично последствие от натравяне. А като гледам, сигурно сте яли сурови гъби. Лера наистина задряма. Събуди я суматоха в коридора.
— Няма да ви пусна! Знаете ли кое време е?! — Все едно ми е! Дошли сме да приберем нашата роднина! — Каква роднина? — Онази, дето намерихте в гората. — Ама кажете го навреме, де!
Гласовете се приближиха и в стаята влезе санитarkata: — При вас има посетители, доста шумни. Всички пациенти се изплашиха. Женя се втурна: — Боже мой, как си се измъчила! Зад нея влезе Олег с голяма чанта: — Здрасти, Лерок, кажи как да стана и аз така „весел“ като теб? Женя го изгледа мрачно и той се усети: — Добре, млъквам.
Санитarkata излезе, а Женя рече: — Давай се преобличай да тръгваме. По пътя ще говорим. Лера се сбогува с нея, отби се при доктора. Той не я позна веднага, а после викна:
— Знаех си, че няма да се заседите! Лера се усмихна: — Благодаря ви!
— Мен за какво? Ако трябва да благодарите, благодарете на онзи странен човек, който ви донесе.
— Кой е той? Лера ясно разбираше, че не е дошла сама, че онези зелени очи не са били илюзия. — И аз не знам. Не се представи, а аз нямах време да го разпитвам. Лера искаше още нещо да попита, но Женя я задърпа за ръка: — Лерка, трябва да тръгваме, имаме сума ти път.
На излизане тя просто благодареше, а после се качи в колата. Целия път почти спа. Събуди се, когато навлизаха в града.
— Жень, кое сме днес? — Девето. — Девето? Не съм била тук само пет дни, а ми се струва цяла вечност.
Костя затвори телефона: — Време е да тръгваме. Оставаш ли в колата? — Не, стига толкова.
— Там ще има много познати, мнозина ще се досетят… — Все едно. Рано или късно всички ще разберат, какво значение има кога?
Когато бяха на паркинга, Костя се обърна към Марина: — Излез от колата след пет минути. Докато не свърши церемонията, не идвай при мен, за да не се усъмни някой. Особено приятелката на Лера, тя не е глупава. Марина нацупи устните си: — Добре, можеше да не ми го казваш, не съм малоумна. Костя я целуна и слезе. Едва не забрави да приеме скръбна физиономия — с нея и букет алени рози влезе вътре.
Имаше много хора. Някои го приближаваха със съболезнования, други го потупваха по рамото. Той видя Женя — беше сама, без Олег. „Добре“, помисли си. Олег му беше казал на сватбата:
— Лера е приятелка на Женя, значи и моя приятелка. Ако я нараниш, ще си имаш работа с мен. Костя тогава леко се уплаши, но Олег се беше разсмял.
— Спокойно, нали не смяташ да я нараняваш?
— Не, разбира се. Обичам я.
Сега се приближи организаторът: — Трябва да кажете няколко думи и да пристъпим към сбогуване. Костя кимна, доближи красивия ковчег:
— Трудно ми е да говоря. Всички знаете, че сме женени отскоро. Не се боя да кажа, че тези две години за нас бяха като истински меден месец. За секунда очите му се срещнаха с Марина. Тя му се усмихваше открито. Изведнъж му стана неприятно — очевидно не беше толкова умна, колкото мислеше. Той извърна поглед:
— Наистина нямам думи да опиша какво чувствам. Лера… Лерочка… Тя беше толкова слънчев човек. Добра, състрадателна. Винаги съм се възхищавал на нея, а сега… сега дори не мога да се сбогувам като хората. Костя направи пауза, попи „със сухи очи“ с кърпичка. И изведнъж чу как някой в залата започва да ръкопляска. Гледа с изненада и пребледня. Хората в залата занемяха. Към него се приближаваше Лера под ръка с Олег и придружавана от полицаи. Тя се усмихна:
— Костик, ако съм била толкова прекрасна, защо ме закара в гората и ме заряза? — Аз…
Той се оглеждаше трескаво къде е вратата. Щом Марина видя Лера, разбра, че няма какво да прави тук и колкото по-бързо се измъкне, толкова по-добре. Напъха цветята в ръцете на някой наблизо и побягна, но ѝ препречи пътя Женя:
— Отдавна чакам да го сторя! — Какво? — Ето това!
Женя ѝ фрасна юмрук в носа. Марина закрещя:
— Мръснице, счупи ми носа! Женя се засмя доволно и поклати пръсти. От малка тренираше тенис, все невинен спорт, но силно заякваха ръцете.
При ковчега се разиграваше друго действие. Костя се беше притиснал до стената, разбирайки, че не може да избяга. Хвърли се напред и с едно движение подхвана Лера, като опря нож в шията ѝ:
— Ако някой шавне, я приключвам още тук. Не стана там, ще стане сега!
Всички замръзнаха, включително полицаите. В този миг Марина отново се разрева: — Как ще живея с такъв нос? Костя се разсея за секунда и Лера с всичка сила заби токчето в крака му. Обичаше да носи тънки обувки на висок ток, едва ли не като шило. Костя обикновено ходеше с меки мокасини или обувки от тънка кожа. Лера усети как токът ѝ прониква с хрущене в самия му крак. Той изрева, хората наоколо почти оглушаха, а Лера го блъсна. След няколко секунди вече се озова с белезници на ръцете.
Едва когато отведоха Костя и Марина, Лера започна да трепери фино. — Женя, моля те, у дома… — Да, милата ми, само момент…
Женя отиде при погребалния агент: — Погребете когото сте довели, без надписи. Може би ще разберем кой е. И да, не бива да е до баща ѝ. Вкъщи на Лера ѝ стана още по-зле. Тръгна да се разхожда из стаите, спря се пред портрета на баща си и бавно се свлече. Олег успя да я хване навреме. Когато дойде на себе си, беше в клиника. До нея седяха Женя и лекар:
— Вие сте луди ли, толкова неща са се стоварили върху вас, нервите ви са съсипани, а в организма ви има още някакви вещества. Как изобщо сте ходили дотук? Лера се усмихна уморено: — Ще се лекувам, колкото трябва. Цял живот, ако се налага. — Все си правите шеги, Валерия Николаевна, а не е никак смешно. Трябва да си почивате и да се подложите на цялостни изследвания, да разберем кои точно токсини са ви отровили. — Знам, докторе, гъби са. Не съм ги яла, но мъжът ми разбра как се прави. Лекарят се стъписа, после каза: — Ще проверим.
Всеки ден от полицията идваха да ѝ задават въпроси, това я изморяваше. После дойде и делото. Лера чу толкова ужасни неща за мъжа си, че пак ѝ даваха успокоителни. И Марина, явила се като свидетелка, беше потресена. Когато всичко приключи, Лера най-после се почувства свободна. Чак тогава успя да заживее вкъщи, без да се стряска от всеки шум.
С огромно удоволствие събра всичките вещи на Костя и сама ги занесе до боклука. Пред контейнера бяха насядали клошари, тя повика един: — Вземете, много са качествени, някои — доста скъпи. Онзи надникна в чувала, грабна го и хукна. Останалите клошари, надушили „плячка“, се спуснаха след него с ругатни. Лера не успя дори да каже, че има още три чувала.
Костя много държеше на модни марки…
След това тя се зае с работата. Оказа се, че фирмата е значително източвана. Затова се хвърли с главата напред и чак след половин година успя да я стабилизира.
А случилото се донякъде ѝ помогна. Процесът беше шумен, а тези, които си сътрудничеха с нея, ѝ се възхищаваха за куража. Сделките се сключваха по-бързо, печалбите растяха.
Лера продаде къщата, в която беше живяла и с баща си, и с Костя. Реши, че е време да започне на чисто. Когато нещата потръгнаха, тя се сети да отпътува и да намери човека, който я спаси. Или, ако не успее да го открие, поне да направи дарение на болницата, където ѝ бяха помогнали да се оправи.
— И аз идвам, не смей да ме спираш! — каза Женя. — Няма да те оставя пак да изчезнеш.
— Жень, току-що се омъжи. Седи си до мъжа си и се радвай! — Хе, не ме разсмивай. С Олег сме заедно от сто години. На къде ще избяга? Но Лера настоя, че този път не иска да ѝ създава тревоги.
Когато стигна близо до селото, спря и се загледа. Една най-обикновена, но доста голяма, разположена на хълм, заобиколена от гори. Така гледката към нея беше пълна. Приличаше ѝ на загубено сред нищото местенце. Лера се усмихна — не усещаше страх.
В самото начало на селото видя възрастна жена, спря колата: — Извинете, къде мога да наема стая или някоя къща?
Старицата се втренчи в нея като рентген: — За какво ти е бе, градска, да отсядаш тук? Да не си дошла на почивка? Тук няма нищо, освен комари и гори.
Лера се стъписа от този напор, но бързо се окопити: — По работа ми е, за няколко дни. Възрастната жена веднага омекна: — По работа значи… Ами като не си шумна, може и в мойта пристройка да те настаня. Имам отделен вход, за децата го правих, но те никакви ги няма. — Чудесно, колко ще ви дължа? — За какво да ми дължиш? — Нали за стаята… Да ви платя. Бабата се разхили:
— Ох, горки вие, градските, все смятате в пари… А пък у нас е друго. Седнеш с мен, пием чай, и толкоз. Или мислиш, че сме стари, на никого не сме нужни? То точно така си е. А и Лидка като разбере, че имам квартирантка от града, ще си прехапе лактите от яд!
Лера едвам се сдържа да не се усмихне широко. „Явно за баба ѝ Лидка е заклет враг, може би преди половин век не са си разделили някой дядо…“
Тя отвори вратата: — Качвайте се, ще ми покажете накъде да карам.
Бабката се озова в колата доста пъргаво и се заоглежда. — Чудна работа! Отвън кола червена, вътре бяло. Да не би да не ви е стигнала червената боя? Лера се разсмя: — Бабче, това е бяла кожа. — Кожа ли? Тука? Че аз кожена дреха съм виждала, ама кожена кола не бях!
Най-после тя се обърна към Лера: — Аз съм Евросиния Игнатиевна. — А аз съм Валерия. Името Игнат във вашето село е често срещано, да? В болницата докторът е Игнат, син ви може би? — Да. Най-големият. Той сам вече е дядо, тук живее в селото. Има си къща, че какво да търси при мен в пристройката? Другите ми двечки са в района, мъжете им работят. И двама синове на стари години си народихме с дядото, Бог да го прости. Те са в голям град, едвам се прибират веднъж годишно. А сега парите управляват света, а не хората.
Лера се възхити: — Как, пет деца имате? Вие сте героиня! Старицата се разсмя: — Героиня? Едно време просто нямаше модерни „хватки“. Хем не искаш, хем ти се случва, остава само да го родиш…
Лера се усмихна. Неприятното ѝ първо впечатление напълно се разсея.
— Накъде? Бабата се сепна: — А, наблизо е. Но преди това бих те помолила да минем оттук, по оная улица. — Може, но защо? Защото Лидка живее там, сигурно вече пържи ушите на някого с приказки.
Лера наистина направи цяло кръгче из селото. Когато наближиха гиздавата къщичка, пред която на пейката седеше някаква баба, Евросиния Игнатиевна живо се оживи: — Гледай я, дебне кого да залъже с празни приказки! Лера намали скоростта, а баба Евросиния ѝ кимна приветливо и помаха с ръка на „съперницата“.
Така Лера прекара в селото повече дни, отколкото бе планирала. Тук живееха толкова отзивчиви, добри хора. Тя купи за болницата апарат за видеозон, от което доктор Игнат направо се побърка от радост: — Вие не разбирате какво означава това за нас. Аз учих в столицата, исках да ставам светило, но в един момент осъзнах, че ако всички станат светила, кой ще лекува майка ми, леля Лида и другите? Е, има и един лечител тук, признавам, че върши чудеса, но всичко е ненаучно. С едната половина на ума си приемам, че помага, с другата — не вярвам…
Лера се вълнуваше, но не издържа и попита: — Леля Лида? Мислех, че е враг на майка ви, а не приятелка… — Те са най-добри приятелки, само че приятелство странно, все се надпреварват. Иначе са заедно от първи клас. Оня ден, например, Лида се разболя тежко, мама не се отделяше от нея… Накрая и самата мама легна със сърцето си. Както лежаха двете в моята болница, пак се караха.
Те се посмяха, а после Лера си спомни главната причина да е тук: — А за този лечител какво точно знаете?
Игнат вдъхна дълбоко въздух: — Някъде в дълбоката гора живее един старец. Не знам годините му, доста възрастен е, но изглежда жилав. Той е нещо като народен знахар. Когато дойдох тук като главен лекар, никак не бях очарован — всички хора вместо при мен ходеха при него. Отидох да му държа сметка. Той ме изслуша мълчаливо и накрая каза: „Радвам се, че се върна. Ще станеш добър лекар, и на мен ще ми е по-спокойно. Не се сърди. Аз само помагам, където медицината е безсилна, и пари не вземам.“ И си тръгна. Приех го за наглост. Но после…
Игнат спря, а Лера го побутна нетърпеливо: — После? — Случи се да падне от дърво едно момче, счупи крак и ръка, но някак не се възстановява. Лежа в болница, местихме го в друга, после вкъщи… И пак не проходи. Родителите отчаяни, а сме си комшии, сприятелени. Тогава аз, срам–несрам, отидох при този старец…
— И? — Момчето сега тича и играе футбол, само по дървета не се катери. Стана чудо.
Лера беше поразена: — А сега не го ли посещавате за други случаи? Жив ли е още?
— Не съм ходил, но оттогава всеки път, като бера гъби, му оставям по нещо. Той сам си пече хляб, въобще не стъпва в магазина.
Лера не искаше да си тръгва — особено като не беше научила нищо за човека със зелените очи, който я бе спасил. — Той ви донесе посред нощ, точно докато си тръгвах. Остави ви на кушетката, каза „В гората я намерих“ и изчезна. Не знам кой е, може да е ловец, гъбар, привидение. Мина през цялото село, а никой не го е видял.
Странна работа. Полицията също беше безсилна.
— А между другото, какво точно се случи? Тя му разказа. Той въздъхна: — Спомням си за онзи Костя. И родителите му… те бяха безобидни пияници, обаче го обичаха. Имах съмнение, че не просто пиянство ги е убило. Исках да ги изпратят за аутопсия в центъра, но тогава не беше като сега, щом има заключение — стига. А Костя тук не го обичаха, беше особняк, не дружеше с връстниците си, вечно нещо записваше. Мнозина го смятаха за мръднал. Явно така се е стекло… А къщата им още стои обрасла. Искаш ли да я видиш? — Не, не искам.
Накрая, когато стана време да си ходи, цялото село ѝ натъпка колата с дарове: буркани, лукошки, някакъв огромен опушен свински бут от съседа чичо Миша…
Вечерта същия ден покани Женя и Олег в новия си дом. На масата в средата стърчеше въпросният свински бут. Олег рече:
— Хубава разходка си направила, Лер.
Цяла вечер им разправя какви чудесни хора живеят в Груздовка.
— Странно, а аз мислех, че е едно блато, та и хората такива. Как така оттам излезе такъв изрод? — рече замислено Женя.
— Хайде да не говорим за лошото. Да се върнем към нормалния живот — каза Олег, прегръщайки съпругата си.
Лера се засмя: — Да, да, само светли неща ни чакат. Хайде разкажете ми как са нещата при бъдещия ми кръщелник? Все пак ще стана кръстница. — Разбира се, кой друг, ако не ти?
Стояха до късно. Колкото и да ги молеше Лера, те не пожелаха да останат да преспят: — Олег, поне не сядай зад волана! — Ей, пийнах само една чашка! — Но… Женя прегърна Олег: — Лера, не се притеснявай, Олег е много внимателен, наистина пи само глътка. С него се чувствам в безопасност. Лера само поклати глава. — Да не си помислите, че можете да стигнете пеш? Макар и да са десет минути. Градът е пуст, но… — Спокойно, когато стигнем, ще ти се обадя. Те си тръгнаха и Лера започна да разтребва. Тъкмо щеше да ѝ стигне да мине известно време и да се приберат. После ще спи спокойно.
Беше приключила с миенето, а телефонът мълчеше. Мина 45 минути. Лера набра Женя — телефонът изключен, класика при нея. После набра Олег, дълго нямаше отговор. Сетне някакъв мъжки глас рече: — Слушам. — Вие кой сте? А къде е Олег? — С кого говоря? На Лера ѝ се сви стомахът: — Валерия съм, на Олег приятелка.
— Аз съм инспектор Петров от КАТ. Вашите хора претърпяха катастрофа на кръстовището на „Ленин“ и „Либнихт“. Шофьорът, Олег, загина на място. Пътничката е откарана в болница в тежко състояние…
Телефонът изпадна от ръцете ѝ. Тя зяпна в една точка, сетне скочи: „Трябва да ида при Женя! Може да ѝ трябва нещо!“
Но се спря рязко: „Господи, само да ѝ трябва нещо… Спаси я…“
След десетина минути седна в такси: — Моля ви, по-бързо, до болница №7!
Шофьорът я огледа: — Ваши ли са там, дето катастрофираха след завоя? Тя кимна, гласът ѝ беше пресипнал: — Какво стана? Шофьорът въздъхна:
— Голямо меле. Някакви хлапета хвърчали като бесни с двеста. Една кола спряла да ги пропусне, те се подхлъзнали и се блъснали в нея с всичка сила. Няколко жертви.
Лера се разплака: — Ох, не ридай. Със сълзи не помагаш на никого. Моли се поне за онази, дето е останала жива. Я по-добре да минем по друга улица, да не гледаш…
Тя се затича по коридора на болницата, охраната опита да я спре, но къде ти… Почти го помете. Някой я сграбчи: — Къде? Знаете ли кое време е? — Женя! Моята Женя е тук! Със злополука я докараха! Докторът я загледа по друг начин: — Да, докараха една жена. Сега е в операционната. Каква сте ѝ? — Най-добра приятелка. — Елате. Привикайте родителите ѝ. Важно е да се знае как ще завърши операцията. Положението ѝ е много тежко.
Той я настани на една маса в коридора и си тръгна. Лера зяпаше табелката „Операционна“ с надпис „Вътре не се влиза! Има операция.“ Извади телефона си. Щеше да се обади на родителите на Женя. Те ѝ се радваха като на свое дете… Но как да им съобщи?!
— Лерочка, какво има? — каза съненият глас на майката на Женя. — Анна Ивановна, Жени и Олег катастрофираха… Някъде зад гърба жената изпадна в стрес, в слушалката се зачува как бащата на Женя поема телефона: — Лера, какво има? — Женя е на операция, много тежко… — Тя ще живее ли? — почти извика той. — Не знам… — А Олег? — Починал е…
Последва нямо мълчание. После бащата каза прегракнало: „Кажи ми в коя болница, веднага идваме.“ Лера остави слушалката, пак набра телефона на родителите на Олег. Чу баща му, отзад майката крещеше нещо. Той попита за Женя, Лера отвърна, че е в операция.
— Той е виновен, това знаех…
— Не, някакви младежи… — … — той пак замълча, накрая чуха майка му да го вика по име и той затвори.
Лера скри лице в дланите: — Боже, стига вече, стига…
В коридора се чуха стъпки, бащата и майката на Женя дотичаха. Тя само вдигна глава и разпери ръце. Майката се държеше за бащата, самият той едвам вървеше. Тримата седнаха на едни столове. Минаха три часа, вратата на операционната се отвори. Всички скочиха.
Лекарят погледна уморено: — Направихме каквото можахме. Травмите са много тежки. Отсега нататък остава само да чакаме. Разбира се, вече няма и бременност… Анна Ивановна се разрида, но съпругът ѝ каза: — Престани! Женя е жива, ще се пребори. Силна е, знаеш го.
Жената се стегна: — Прав си, Сьома. Нашето момиче е борбено.
Женя дойде в съзнание на самия ден, когато погребваха Олег. Огледа мътно стаята, видя Лера и майка си: — Олег…
Двете само се спогледаха мълчаливо. Женя разбра всичко. Затвори очи, а по бузите ѝ закапаха сълзи.
Тя още цяла седмица се луташе между живота и смъртта. Събуждаше се, поглеждаше около себе си безучастно, заспиваше пак. Лера едва успяваше по два часа да се отбие в работата — колегите ѝ съвсем я отменяха. Пращаха ѝ само СМС, за да не я безпокоят.
Накрая Женя закрепна, вече можеше да говори тихо… Постоянно питаше как са погребали Олег, защо не идват родителите му. Лера обясни: — На погребението баща му получи инфаркт. Сега лежи в болница. Майка му е при него. Притесняват се за теб, чувстват се виновни. Но това са глупости, Олег не е виновен за нищо. След още две седмици докторът повика Лера и родителите на Женя: — Имам неприятна новина. Евгения има сериозни увреждания в кръста. Взехме всички мерки, но чувствителността на краката ѝ не се връща.
— Искате да кажете, че няма да може да ходи? — Говореше Анна Ивановна, а Лера знаеше какво си мисли: „Женя е толкова жизнена, как ще понесе това?“ — Да, може би някой ден става чудо, но аз като лекар не вярвам в чудеса. Трябва да ѝ кажете внимателно. След три дни ще се наложи да ѝ съобщя официално.
Анна Ивановна скочи: — Не, не може! Тя… Това за нея е краят! Докторът я гледаше мълчаливо. Нямаше друг избор, такива случаи бяха хиляди. Нищо фатално, крайниците са здрави, но не се движат. Женя западна. Лера виждаше, че подругата ѝ не иска да живее. Не искаше нищо, единствено помоли да я закарат на гроба на Олег. Там помоли всички да я оставят сама. Седи в количката си близо час, гледайки надгробната плоча, а накрая ги повика: — Искам да се прибирам у дома.
После почти не разговаряше. Дори с Лера, упорито лежеше, отвърната към стената. Шест месеца така. Лера донесе поръчана торта и седна в колата, чудеше се как ли ще реагира Женя, че за рождения ѝ ден са решили с родителите ѝ да устроят скромно домашно събиране.
Оказа се по-лошо, отколкото си представяше. Женя направи бурен скандал, крещеше, че това е първата годишнина от нейните мъки, а колко още ѝ предстояли? Не може да гледа радостните им лица, не иска да живее по този начин. Трепереше и викаше толкова, че извикаха Бърза помощ. Когато я успокоиха със седативи, всички седнаха в кухнята. Лера промълви:
— Искам нещо да ви предложа. Не знам как ще го приемете, но според мен си струва да опитаме. Родителите я загледаха с надежда: — Казвай. Ще се съгласим на всичко. Когато Лера свърши разказа си, Анна Ивановна каза: — Ами ако той откаже, или ако е умрял?
— Ще отида аз първо, да разпитам. После ще видим. — Лера, не знам как да ти благодаря, макар че още няма за какво, а и аз не вярвам толкова в тия знахари… Лера сама тръгна при дядо Силантий.
Игнат беше в командировка, така че Ефросиния Игнатиевна ѝ обясни пътя: — Не бързай, тропките са много, задължително внимавай да вървиш по средната. — Добре, ще си взема телефона. Ако се изгубя, ще се кача на дърво и ще звънна. Бабата се разсмя: — Ох, шегаджийка! Но ако усетиш страх, не се бави.
Всъщност Лера панически се боеше от гората оттогава, когато Костя я беше зарязал. Първоначално, докато дърветата бяха рехави, вървеше добре. Дори тихичко си тананикаше. Но после гората се сгъсти, клоните горе се сляха в едно, и ѝ стана мрачно. Изпълни я паника: „Ако дойдат с хеликоптер, няма да ме видят…“ Сърцето ѝ биеше силно, в устата ѝ засъхна.
— Да не се изгубихте? Тя подскочи и се обърна. Пред нея стоеше мъж със зелени очи. Сърцето ѝ заби лудо, разпозна го веднага.
— Вие…
Той я погледна и се усмихна леко: — От сутринта съм си все аз. В този миг отнякъде се появи голямо куче. Помаха радостно опашка и се приближи. Лера клекна: — Колко е сладко, добро куче! Мъжът се намръщи: — Макс, дръж се прилично. После пак се обърна към Лера: — Не отговорихте. Изгубихте ли се, или не?
— Да… не…
— Ха, кое от двете? — Отивам при дядо Силантий, но ме е страх — тук е тъмно…
— Странно. Защо ходите там, ако се плашите от гора? А всъщност трябва да се боите от хората, не от дърветата… — Така е.
Тя го каза тихо, но той чу: — Е, хайде, тръгвайте с мен. И аз отивам при дядо Силантий.
Едва сега видя голямата раница, която носеше. Човекът вървеше бързо, а Лера едва го настигаше. „Познал ли ме е, или не?“ — мислеше си. „Ако ме е познал, защо не споменава нищо? Но и аз не му казвам…“
Неочаквано се изненада, че мрачните мисли за Женя и Олег се стопиха, сякаш гората не беше страшна…
— Аз съм Валерия. Мъжът я погледна бегло: — Василий.
Тя затича след него, беше ѝ трудно да го настигне: — Как можете да вървите с такава скорост и с този огромен чувал на гърба? А вие защо отивате при дядо Силантий? — Нося му продукти от магазина. Старичък е вече. Преди хората, на които помагаше, му караха всичко, а сега почти не приема нови пациенти.
Лера спря: — Как така не приема?! Той я изгледа учуден: — Нали сте здрава. Защо се уплашихте?
Тя го настигна: — Имам приятелка, почти сестра. Претърпяха катастрофа, мъжът ѝ загина, тя загуби бебето и не може да ходи. Дядо Силантий е последната ни надежда…
— Катастрофа? Кой е виновен? — Някакви млади хора летели с кола, занесло ги и се блъснали в колата на приятелите ми. А Олег беше изпил само една глътка. Аз мислех, че вината е негова… Какъв парадокс! Ако бяха взели такси, всичко щеше да е друго…
Василий въздъхна тъжно: — Ако знаехме всичко предварително, щяхме да си постиламе навсякъде със слама…
— Ето го, пристигнахме. Лера не беше забелязала как дърветата се разредили. Тя ахна, защото си представяше порутена колиба, а се озова пред чудесна дървена къща — двуетажна, зад нея дворче с кокошки и кози, а отпред цветя.
— Такава ли очаквахте? Баба Яга с кокоши крака? Тя се усмихна: — Ами почти.
Вратата се отвори отвътре: — Василий, влизай. Не си сам? — Да, дядо. Ето и една посетителка. — Посетителка, казваш… че и не само. Но карай. Хайде, влизай, момиче. Гледам, си се стъписала.
— Страх ме е от гората. — От гората ли? Нея не бива да те е страх. Тя не ти е сторила нищо. Хората да те плашат, те са способни на злини, не дърветата. Лера имаше чувството, че старецът чете мислите ѝ. Почувства се неловко.
Василий остави раницата и каза „Чао, дядо“, излизайки. Лера изпита жал, като го видя да си тръгва. Дядо Силантий се усмихна под мустак: — Не тъжи, няма да се изгуби вече. А ти ми кажи какъв товар имаш на сърцето?
Лера въздъхна и започна да говори, дълго и подробно, за всичко, което беше преживяла, накрая му показа документите на Женя. Старецът четя близо час. — Какво да ти река. Мислех, че вече съм приключил, силите не са като едно време. Но не мога да откажа. Доведете я след седмица. Ще остане месец при мен. Не ѝ давайте да си тръгва. Няма да бяга надалеч в това състояние.
— Но… — Без „но“. На твоята приятелка не ѝ са толкова болни краката, колкото умът. Прекалено я жалите, а така ѝ вредите.
Когато Лера излезе, Василий я чакаше навън. Сърцето ѝ се зарадва: — Мислех, че си отиде… — Как да си тръгна? Нали пак щеше да се паникьосаш, а после да те нося в болницата.
Тя изведнъж спря да се усмихва: — Значи сте ме познал? — Как да не позная такова лице… Не се забравя. — И аз ви търсех… исках да ви благодаря, а не помнех почти нищо, освен очите ви. Той се подсмихна:
— Може би по-добре, че сте забравили. Бяхте малко… странна.
— Не, бях под въздействие на гъбена отрова, мъжът ми нарочно ме остави да умра.
Василий възкликна: — Истинска приказка!
Почти вече излязоха от гората и се видя селото.
— Хайде, да идем у баба Ефросиния да пийнем чай.
Той поклати глава: — Не, аз при хора не отивам.
— Защо? Тя го гледаше с огромни очи. У него се появи желание да отговори, макар никога да не отговаряше: — Защото са лоши. Лера горещо възрази:
— Не всички! Да осъдиш всички заради шепа негодници не е справедливо. И аз, като теб, можех да реша, че няма свестни мъже. Но знам, че има. — Може би си права. Благодаря за поканата, но тръгвам. Той се обърна към гората, но тя извика:
— Почакайте! Как да ви намеря отново? Моля, не изчезвайте! Той постоя с гръб няколко секунди, после каза: — Кога ще докарате приятелката си? — След седмица, в четвъртък. — Тогава сам ще ви намеря.
Миг по-късно вече го нямаше. Лера ядосано тропна с крак. А Василий, скрит зад храстите, се усмихна на този неин жест. Прибра се у дома ухилен.
Седмица по-късно Лера пак пристигна в Груздовка. С нея беше бащата на Женя, а самата Женя седеше отзад в колата, абсолютно безразлична. Когато Лера спря пред гората, стана ясно, че не може да мине с ниската си кола по тясната пътечка. Беше се объркала, че може.
— Добър ден! Пак ли нещо се обърка? Лера се извърна рязко: — Вие сте! — и не можа да скрие радостта си. — Аз съм. С това чудо ли искате да минете? — Ами, не помислих… Бащата на Женя се обърна към Василий:
— Може ли да измислим някакви носилки? Ще ви платя! Василий го изгледа странно: — Значи ако не плащате, ще откажа? Мъжът се смути: — Съжалявам, не исках да ви обидя. — Няма нищо.
Постоя, огледа колата, разбирайки, че наистина не става. После каза: — Добре, вие си постелете на тревата, починете. Аз след малко се връщам. Отвори задната врата: — Хайде, красавице, слизай. — Не ме докосвайте! Искам у дома! — Не винаги можем да правим само каквото искаме.
Той я повдигна с лекота и я постави на едно одеяло, което Лера беше простряла. Кучето Макс се втурна да души Женя, тя изпищя, после се засмя. — Мога ли да го погаля? Макс ѝ облиза бузата. Василий се усмихна, виждайки че Женя започва да се оживява. Бащата и Лера бяха стъписани. Макс гледаше стопанина си.
— Остани тук, охранявай. Кучето се обърна с гръб към него и наостри уши. Василий се шмугна в гората толкова безшумно, че мъжът каза: — Къде се дяна?
След около 40 минути се чу тътен, нещо като мотор. След още няколко минути се появи огромен АТВ. Василий загаси двигателя: — Слагайте каквото намерите меко.
Още 20 минути подготвяха Женя, но тя не протестира. Василий я привърза към себе си, сетне каза: — Ще карам бавно, вие след нас пеша. Бащата на Женя взе багажа, тръгнаха.
Пристигнаха при дядо Силантий безпрепятствено. Макс подскочи и почна да лае. Старецът излезе: — Чакам ви отдавна. Лера се засрами: — Извинете ме, не помислих, че не мога с колата… — Нищо, показвайте приятелката си.
Той загледа Женя дълго в очите, после обяви: — Внасяйте я, не е толкова зле. Може би ще се справим и за три седмици. Женя се изплаши: — Татко, ще ме оставиш ли тук? — Да, дъще, така трябва.
Тя замълча, пренесоха я в къщата. Лера рече: — Жень, ще откарам баща ти обратно и ще се върна. Ще бъда в съседното село. Женя не каза нищо, но Василий я изгледа мълниеносно и бързо отвърна поглед.
Когато Лера се върна на другия ден, се измъчваше от мисълта за Женя без телефон. Ефросиния Игнатиевна и Игнат я успокояваха: — Дядо Силантий няма да я убие, не се притеснявай.
Привечер тя реши да се разходи и стигна до малко езерце зад селото. Загледа се в залеза и замръзна, когато чу зад гърба си: — Хубаво е, нали? Тя се извърна и видя Василий. — И пак така тихичко се появявате! Добър вечер! Той се разсмя: — А искате ли да се повозим с лодка по езерото? — О, да!
Всъщност Лера ѝ беше все едно накъде, стига да е с него. Дълго гребаха, безмълвно. Накрая Василий заговори: — Не знам как да ви обясня. Отдавна съм се отдръпнал от хората. Защото някои не помогнаха на родителите ми, те загинаха… А вие казахте да не съдя всички заради шепа изверги. Замислих се, че може и да греша.
Лера виждаше, че болката му е голяма, и ѝ се искаше да му каже нещо утешително, но вместо това изрече: — Аз имах само татко, той ме носеше на ръце. После мъжът ми го уби и опита и мен… Вие ме спасихте. Постигнах възмездие, но то не върна татко. А убиецът ще излезе след 12 години. Не знам дали ме е страх от него.
Мълчаха. Лера бързо смени темата: — Къде е Макс? Как така сте без него? — Оставих го при твоята Женя — имат си взаимна симпатия, видях го. И бездруго те гледаше на кръв, затова го оставих.
— Много сте добър… — Глупости! Не говорете така.
Видимо се смути, а тя се усмихна: — Къде живеете?
— Ако стигнем с лодката от другата страна, е наблизо. Ако ходите пеш, 7-8 км, може и повече.
— Оле, толкова далеч? А толкова ми се иска да го видя — дома ви, „крепостта“… Той повдигна вежди: — Откъде знаете, че е крепост?
— Така ми се струва.
Той се усмихна тайнствено: „Все едно чувства какво изпитвам“ — мина ѝ през ум. Той обърна лодката към другия бряг. Тя се усмихна и загледа хвърчащите край тях водни кончета.
— Невероятно! — възкликна Лера, когато видя някакво масивно, нестандартно строение, наподобяващо средновековен замък.
— Харесва ли ти?
— Шегуваш ли се? Това е фантастично, не вярвах, че може да съществува такова място в гората. Как никой не ви е открил? Василий й се усмихна: — Трудно е да се стигне дотук. Изкуствено създаден бурелом на километър около имота…
— Ей че мразиш хората! — Ти искаш ли да останеш? — внезапно мина на „ти“.
Лера го погледна право в очите: — Да.
Тя не подозираше, че има хора, от които не можеш да се наситиш, нито минута да ги оставиш… На сутринта се събуди сама, Василий го нямаше, изплаши се да не си е тръгнал. Но вратата се отвори, той влезе, и тя изведнъж осъзна колко е красив. Не онази лъскава красота като Костя, а мъжествена — груби черти и същевременно защитник, закрилник. До него Лера се чувстваше като петокласничка.
— Закуската е готова, госпожице! Ефросиния Игнатиевна я гледаше хитро, когато Лера се отбиваше да си вземе нещо. „Я гледай, май нашият горски дух те е омаял!“ — Кой горски дух? — Ха, не го знам какъв е, но ти страхуваше ли се от гората? А сега хоп — изчезваш за няколко дни!
— Да, бабо Ефросиния, омая ме… Не знам какво да правя. Скоро ми се налага да се връщам, а как да живея без него? „Че вземи си го. Не е предмет!“
След три седмици двамата с Василий тръгнаха към дядо Силантий. Лера беше отпаднала и тъжна. Василий усети: — Какво има? Тя избърса сълзите си, той я прегърна: — Казвай!
— Васко, не мога да не си тръгна, но и без теб не мога. Как да постъпя?
Той се разсмя: — Глупачке, нима мислиш, че ще те пусна сама в онзи свят, където опасност дебне на всяка крачка?
Тя го погледна: — Съгласен ли си да дойдеш?
— Не, ще си отида сам. Всъщност имам си квартира, работа ще намеря… А като се оженим, ще пътувам с теб от време на време.
Тя ахна и щеше да му скочи на врата, когато чу глас:
— Хей, мога ли да стана кума? Обърна се. На няколко метра, подпряна на патерица, стоеше Женя. — Жени! Лера се втурна да я прегърне, а тя прошепна: — Не ме смачквай, още съм несигурна…
След три месеца Лера имаше сватба. Василий устрои такова пиршество, че тя се зачуди: — Да не би да си таен милионер? Веднага се намеси кумичката Женя, опряна на красива лека тръст: — Глупавичка, защо си мислиш, че милионерите не могат да ни харесват? Всички се разсмяха, а Лера забеляза как кумът — някакъв стар приятел на Василий, когото той наскоро издири — гледаше към Женя: „Леле, май скоро ще имаме още едно влюбване!“ Василий я обгърна и рече: — Отиваме за малко да дишаме въздух, не ни изпращайте, ей сега се връщаме…
