Марина застина. Дишането ѝ спря, кръвта ѝ замръзна във вените.
Пред нея, на мръсния под на тоалетната, Мадлена седеше неподвижна, с широко отворени, изпълнени със страх очи. До нея – онзи скитник, за когото всички говореха – беше коленичил, държейки в ръцете си… стар шал.
За миг Марина помисли, че всичко е свършено.
– Мадлена! – извика тя, хвърляйки се към дъщеря си.
Но тогава момичето вдигна поглед, а по бузите ѝ се стичаха сълзи.
– Мамо… той не ми е направил нищо лошо…
Марина застина, гледайки мъжа с омраза, но и с някакво необяснимо колебание.
– Какво… какво искаше да направиш на детето ми?! – извика тя, а гласът ѝ трепереше от гняв.
Мъжът бавно вдигна очи към нея. Те не бяха студени, не бяха пълни със злоба. Бяха тъжни.
– Аз… просто исках да ѝ дам това… – каза той тихо и вдигна шала.
Марина погледна към стария, износен плат. И тогава сърцето ѝ спря за секунда.
Тя познаваше този шал.
Беше на сестра ѝ, която бе изчезнала преди двадесет години.
– Кой си ти?! – прошепна Марина, усещайки как цялото ѝ тяло настръхва.
Мъжът пое дълбоко дъх и с пресипнал глас каза:
– Марина… аз съм брат ти.
Времето спря. Въздухът натежа. Марина се олюля, неспособна да повярва.
Истината, която никой не очакваше, най-накрая излезе наяве…
Марина отстъпи крачка назад, опирайки се на стената. Умът ѝ се бореше със спомените, с болката, с невъзможността на това, което току-що бе чула.
– Лъжец! – прошепна тя, но гласът ѝ не бе твърд, а разклатен от съмнение.
Мъжът стисна шала в ръцете си, сякаш това бе единственото, което го държеше цял.
– Знам, че ми е трудно да докажа кой съм… но този шал… помниш ли го? Сестра ни Лилия го носеше винаги. Помниш ли как го скри зад гардероба онази нощ, когато баща ни… – той замълча, гласът му се пречупи.
Марина затвори очи за миг, но споменът връхлетя с болезнена яснота. Баща им – гневен, пиян, крещящ. Лилия, притисната в ъгъла, а после – изчезнала завинаги.
– Но ти… ти беше дете – прошепна Марина, насила връщайки се в настоящето. – Изчезна заедно с нея. Всички мислеха, че сте мъртви.
– Не бях мъртъв – мъжът преглътна тежко. – Прекарах години в домове, по улиците… Лилия… тя не успя. Но аз… – очите му потъмняха от болка. – Дойдох да ти дам това. Тя искаше да ти го върне, но не успя.
Марина се свлече на колене. Сълзите ѝ се стичаха беззвучно, смесвайки се със страховете и вината, които носеше от толкова години.
Мадлена, която досега бе наблюдавала в мълчание, се приближи до скитника – до чичо си – и внимателно докосна шала. Топлината на допира ѝ го разтърси, а после – с несигурно движение – той сложи шала в ръцете на Марина.
– Прости ми, че не дойдох по-рано – прошепна той.
Марина се загледа в шала. Толкова спомени, толкова болка… и толкова неизказана обич.
– Добре дошъл у дома – каза тя, без да отмества поглед от него.
