В малката стая на учителското общежитие, до масата, покрита с тежка покривка с ресни, седеше младата учителка Нина Александровна. Беше едва на двадесет и четири години. И наистина изглеждаше добре.
Пухкавата ѝ коса, тъмна като лавина, се разстилаше по раменете ѝ. В делничните дни, с помощта на фиби, тя я събираше на кок, но непокорните ѝ вълнообразни кичури не се подчиняваха и се спускаха около лицето ѝ, като го правеха още по-привлекателно. Класическите черти на лицето ѝ даваха основание да я наричат красавица. Блестящите ѝ сиви очи гледаха света дружелюбно.
Звънкият и пронизителен глас на Нина Александровна се чуваше дори в училищния коридор, когато преподаваше на любимите си второкласници. Тя работеше с тях втора година. Не всичко им се получаваше. Василий Поляков не можеше да навлезе в ученето.
И писането му не вървеше. Пропускаше всички гласни. Фамилията си пишеше само с четири съгласни – ПЛКВ.
— Египтянин си ми ти! Египтяните са писали така. Не си единствен. Човечеството не веднага е доловило и разграничило гласните звуци в речта. Но е успяло да се справи. Значи и ти ще се справиш!
А сега, във втори клас, Вася вече пише диктовки и изкарва четворки. Преодоля препятствието. Справи се. Малцина знаеха, че почти половин година Вася ходеше при Нина Александровна на индивидуални занимания в нейната стая в общежитието. Сядаше на масата. Двамата с младата учителка взимаха книга с приказки и превръщаха всяка приказка в балада. Пееха текстовете! Така Вася навлизаше в света на гласните звуци! „В едно царство-о-о, в едно государство-е-е!“ — долавяше се в коридора.
Сега навън вече беше март.
Нина гледаше през измития прозорец към храста от череша под прозореца и си мислеше колко мъдро е устроена природата. Пролетта всяка година поднася на Земята радостта от обновлението. Есента дърветата губят листата си, предполага се, че всичките. Но върху старата череша все пак бяха останали миналогодишни листа. Защо нито снегът, нито вятърът, нито зимната виелица не ги бяха откъснали от родния клон? Самотните покафенели листенца се виждаха като няколко повехнали топчета в сплетените гъвкави клонки. Устояли бяха. Но напролет ще се появят нови листа, а купчината вече изсъхнали ще се покаже изпод зимния сняг в самите корени на черешата. Но те ще си останат миналогодишна шума. Колкото и да ѝ се иска на черешата, тя не би могла да ги вдигне от земята и да ги върне обратно на клоните си. Короната на дървото ще се поднови напълно.
Защо при хората нещата не стават толкова лесно, както при живите дървета? Миналото съвсем не е като купчина листа под дървото напролет. Някои събития, като листа, закачени в короната, остават с човека завинаги.
