Анна беше само на 20 години, а зад раменете си вече имаше тежък товар от изпитания и болезнени спомени, които предпочиташе да пази дълбоко в себе си. Съвсем наскоро момичето беше започнало работа като оператор на бензиностанция – скромно място, където можеше да започне самостоятелен живот.
Анна беше израснала в сиропиталище и си спомняше за това време неохотно, с известен вътрешен трепет. Тя почти нямаше приятели: в детския колектив цареше не приятелство, а ожесточена конкуренция, в която всеки се опитваше да докаже превъзходството си, а слабите просто бяха изтласквани настрани.
Симпатичната служителка на бензиностанцията беше уволнена, защото даде бензин на безпомощен старец в Запорожие! Всички само се кикотеха – но когато той се върна, изобщо не му беше до смяхһттр://….
Но Анна не винаги е била сираче. До шестгодишна възраст е имала майка – топла, любвеобилна жена с уморени очи, която се е опитвала да даде на дъщеря си всичко, което може.
След нейната смърт момичето останало с доведения си баща – тежък мъж, който пиел много и имал тежка ръка. Почти никога не бил трезвен, дразнел се от най-малкия шум – скърцането на дъска на пода или детски смях можели да го вбесят.
Тогава се нахвърляше върху Анна и я биеше с всичка сила. След като съпругата му го напусна, той тръгна напълно надолу: загуби работата си, спря да се грижи за къщата и детето.
Парите едва стигаха за бутилка, а той дори не мислеше да храни момичето. Анна често седяла гладна, в студената стая, където вятърът духал през пролуките на прозорците.
За щастие съседите забелязали как се отнася доведения баща към доведената си дъщеря. Неведнъж чували плача ѝ през тънките стени, виждали как момичето, бледо и слабичко, се лута из двора в търсене на храна.
Един ден, като не могли да издържат, те се обадили на социалните работници. Те пристигнали бързо, огледали апартамента – навсякъде имало мръсотия, празни бутилки, миризма на алкохол.
Доведеният баща, пиян до козирката, не можел да събере две думи в своя защита. Анна била отведена още същия ден…
Състоянието ѝ – изтощение, синини по тялото, заплетена коса – говореше само по себе си. Скоро момичето било настанено в сиропиталище, а доведения ѝ баща по-късно бил наказан от самия живот: той изгорял при пожар, след като заспал с незагасена цигара в един мизерен апартамент, който сам бил подпалил.
Сиропиталището се превръща в спасение за Анна. Там имало топлина, храна три пъти на ден, а учителите следяли за реда.
Това било много по-добре от живота с доведения ѝ баща, където всеки ден можел да завърши с побой. След като завършва сиропиталището, Анна получава от държавата малък апартамент – стар, с износен балатум, скърцащи врати и олющена боя по стените.
Съседите ѝ, възрастни и подозрителни, я гледат предпазливо. Те си шепнеха, че сирак, при това толкова млад, ще доведе подозрителни хора в къщата.
Анна усещаше погледите им, но се опитваше да не им обръща внимание, докато се прибираше в скромния си дом. Единственият човек, който ѝ помогна, беше Валентина Николаевна, учителка от сиропиталището.
Жена с добро сърце и топла усмивка, самата тя многодетна майка, се отнасяше към децата като към свои. Тя веднага харесала кротката и мила Анна и между тях се завързало приятелство.
Валентина Николаевна помогнала на момичето с документите за апартамента, подкрепила я със съвети, а Анна на свой ред се обърнала към нея като към майка, каквато всъщност никога не е имала. В продължение на две години, живеейки сама, тя не забравя да се обажда на наставницата си и да я посещава в малката уютна къща в края на града.
Валентина винаги я посрещала с радост, гощавала я с чай и сладкиши, а децата ѝ, вече пораснали, канели Анна на семейни празници – Нова година, Великден, рождени дни – за да не се чувства сирачето самотно. Не било лесно да си намери работа…
Дори най-трудната и мръсна работа изисквала опит или образование, каквито Анна нямала. Отделите за човешки ресурси я гледаха отвисоко, скептично настроени към кльощавата ѝ фигура и скромните ѝ дрехи, сякаш не можеше да се справи с нищо.
Тя изкара изтощителни стажове – търкаше подове, носеше кашони, стоеше зад щанда – но не ѝ плащаха пари, а накрая пак ѝ отказваха. Анна не се отказала: отишла в офисите, предложила се, уверила, че ще се старае много, че ще стане най-добрият служител.
Но работодателите смръщили вежди, поклатили глави и тя си тръгнала с нищо. Накрая имала късмета да си намери работа като оператор на бензиностанция.
Дадоха ѝ син гащеризон, изкара кратък стаж и я наеха веднага – имаше недостиг на хора, вземаха всеки, който беше готов да изтърпи 12-часовите смени и миризмата на бензин. Работата не беше лесна, но Анна се радваше на стабилността.
Само едно нещо я смущаваше – поведението на шефа ѝ, Данийл Валериевич. Той притежаваше мрежа от бензиностанции и беше известен като любител на красиви момичета.
Жена му и двете му деца не му пречеха да има похождения. Анна, с русата си коса и големите си сиви очи, веднага попаднала на прицела му.
Тя улавя похотливите му погледи, които я карат да се чувства неудобно. Понякога той се приближаваше твърде много, докосваше косата ѝ, талията ѝ или бедрото ѝ.
„Какво правиш?“ – Тя се поколеба, но Даниел само се усмихна, а в очите му нямаше и сянка от срам. „От какво толкова се страхуваш?
Това е естествено, между мъжа и жената винаги има привличане“, каза той лениво. Анна щеше да избухне: „Не се интересувам от теб! Ако си ме наел за това, ще напусна.“
Той вдигна ръце като в знак на капитулация: „О, наистина, просто казвам, че имаш шанс за повишение“.
„Само кажи думата, ще го уредя“ – добави той с намигване. С намигване той си тръгна, оставяйки я с чувство на гадост.
Екипът също не се разбираше. Анна се опитваше да се впише, подхващаше шеги, усмихваше се, но не беше приета…
Освен нея на бензиностанцията работеха още две момичета – Светлана и Олга, и двете по-възрастни и по-опитни. Работеха тук от години и бяха усвоили всичко до степен на автоматизъм: зареждаха колите, броеха парите, разговаряха с клиентите.
Това, което за Анна беше трудно и изморително, за тях беше направо лесна работа. Света и Оля се чувстваха толкова уверени, че зад гърба на шефовете си вършеха измами.
Занижаваха количеството на бензина за клиентите – съвсем малко, незабележимо, но всяка смяна. До вечерта разполагаха с прилична сума в брой, която разделиха помежду си.
Анна виждаше това, но не искаше да се присъедини към него. Честността ѝ сякаш беше единственото, което можеше да запази след всичко, през което беше преминала.
Стана недоверчива към колегите си и се държеше настрана. „Ти си глупачка, Анка“ – засмяха се Светла и Оля.
Кому е нужна твоята честност? Клиентите няма да обеднеят, а ти ще получиш допълнителна стотинка“.
„Няма значение, вземи пример от нас“ – подиграваха се те. Анна поклати глава: „Не мога да го направя“.
„По-късно ще се намразя за това“, отговори тя тихо. „Работиш като кон и никой няма да ти благодари“ – добави Олга.
„Само че Даниел винаги е готов да помогне, ако го помолиш“ – захили се тя. Анна остави думите им да минат покрай ушите ѝ.
Тя работеше честно, живееше със заплатата си, макар и скромна, и не търсеше лесни пътища. Един ден на бензиностанцията дойде коте – мокро, треперещо, с жално мяукане.
Анна го съжалила, пуснала го вътре, нахранила го с остатъците от обяда си и го стоплила. След края на смяната си тя го прибрала вкъщи.
С котарака, когото нарекла Мързик, животът станал по-светъл. Сега я посрещали вкъщи – малката космата буца я посрещала на вратата, мъркала, търкала се в краката ѝ.
Минали няколко месеца, Анна свикнала с него, научила се да работи по-бързо, дори започнала да се усмихва на клиентите. Но тогава Даниел започнал да се появява на бензиностанцията все по-често, намръщен и раздразненһттр://….
„Печалбите падат“, оплаква се той на персонала. – Работим денонощно, има много коли, а парите едва стигат, за да не изпаднем в дефицит“.
„Ако така продължава, ще трябва да продадем всичко“, каза той мрачно. „Потърсете си нови места, преди да е станало твърде късно“ – подхвърли той накрая.
Света и Оля се оплакаха: „Колко жалко, Даниил Валериевич“, но в очите им затанцуваха искрици на облекчение. Анна си помисли: може би техните машинации и изостриха бизнеса?
И така се оказа. Месец и половина по-късно веригата бензиностанции беше купена от някакъв олигарх от областния център.
Никой не го беше виждал и персоналът се чудеше какво да очаква. Даниел остана като временно изпълняващ длъжността директор, като държеше под око работата.
Анна реши да не напуска – едва ли щеше да е по-зле, отколкото при него. Един ден в бензиностанцията влезе червен Запорожец, стар, но добре поддържан.
Зад волана седеше брадат старец в карирана риза. „Каква рядкост!“ – засмя се Светлана, а Олга я подкрепи: „Как изобщо е стигнал дотам?“
Даниел, като чу смеха, отиде да види какво става. Старецът слязъл от колата, опипал джобовете си и се хванал за главата: „Мамо, забравих си портфейла вкъщи!“
„Момичета, помогнете на стареца, той е извън себе си“, моли той. Анна го погледна със съжаление.
Устните на дядото трепереха и в очите му се появиха сълзи. „Катерички, налейте бензин, умолявам ви“, помоли той.
„Трябва да отида на летището, за да посрещна сина си“, обясни той с треперещ глас. „Той ще плати всичко по обратния път, не е беден“, добави той
„Не съм го виждал от петнайсет години!“ – завърши той с отчаяние. Олга изхърка: „Какво летище, дядо? На твоето биле?“
„Искаш да получиш безплатен бензин, а после да ни платиш от джоба си?“ “Не, не. – каза тя с насмешка. Старецът, отчаян, посегна към пръста си: „Вземи годежния ми пръстен като залог“.
„Злато, истинско“, каза той тихо. „Жена ми почина отдавна, нося го в нейна памет“ – обясни той.
„Вземете го, не ми е останал никой друг освен синът ми“, добави той с прекъсващ глас. Опита се да махне пръстена, но от годините на носене той се беше сраснал с кожата му.
Анна не можеше да го понесе: „Няма пръстен.“ „Ще ти напълня пълния резервоар“ – каза тя твърдо.
„Благодаря ти, гълтач, ще ти се отплатя!“ – поклони се старецът. „Нищо, карайте спокойно“, отвърна тя тихо.
Даниел избухна: „Какво правиш?“. „Вземи го от заплатата ми!“ – изкрещя той.
„И без това нямам достатъчно, за да ти плащам, а ти раздаваш бензин!“ – Той продължи да се възмущава. „Може би ти си причината да сме разорени?“ – обвини я той.
Анна се обърна: „Не си измисляй.“ „Искаш да обвиняваш, докажи го“, прекъсна го тя спокойно.
Колегите ѝ я погледнаха изненадано – никой не беше очаквал тихата Анна да бъде толкова смела. Даниел се поколеба, без да може да намери отговор.
Четиридесет минути по-късно Запорожците се върнаха. Старецът не беше сам – с него дойде висок мъж в делови костюм…
„Здравейте, аз съм Константин Михайлович Луговой, новият собственик на бензиностанциите“ – представи се той. Всички бяха зашеметени.
Света и Оля, неомъжени и жизнерадостни, веднага съжалиха, че са започнали да си търсят друга работа – новият шеф беше млад и симпатичен. „А това е баща ми, Михаил Юриевич – кимна Константин към стареца.
Оказа се, че той е работил 15 години някъде далеч по мините, до 25-годишна възраст е спечелил един милион и е изградил бизнес. Не бързал да се жени, отдавайки цялото си време на бизнеса.
„Баща ми ме срещна в този Запорожец – продължи Константин. „Можех да взема такси, но исках родно“, обяснява той.
„И ми разказа как едно момиче му е помогнало“, добави той с усмивка. „Анна, ела тук, моля те – помоли той.
Тя пристъпи напред, смутена. „Благодаря ти, че помогна на баща си – каза Константин.
„Аз съм далеч, не мога винаги да бъда до теб, а ти направи това, което трябваше да направя“, добави той искрено. Анна се усмихна: „Радвам се, че двамата се запознахте.“
На следващия ден Константин пое управлението. Персоналът беше сменен, като остана само Анна, която беше повишена в управител на няколко станции…
Михаил Юриевич често минаваше покрай тях със своя Запорожец и се шегуваше: „Синът ми е умен, но аз нямам ум“. „Да се разминеш с булка като теб, Анечка!“ – добави той с усмивка.
Тя се изчерви: „Синът ти е невероятен“. В сърцето си тя отдавна симпатизираше на Константин, не се смущаваше от разликата от единадесет години.
Те вече се бяха запознали, но го пазеха в тайна. А Константин криеше от нея, че подготвя предложение за брак.
Седмица по-късно обявиха сватбата с Михаил Юриевич. Старецът ги прегърна, сияещ от щастие за своите „деца“.
