73-годишен старец приютил млада жена, която намерил в блатото, а на следващия ден цялото село замръзна от нейните писъци. Когато съседката влязла в дома му, тя онемяла от видяното…

На един от блатните острови, заобиколени от течна кал, лежеше фигура.

Беше човек. Жив или мъртъв? Тя не знаеше. „Ей! Чувате ли ме?“ – извика тя, опитвайки се да заглуши ударите на собственото си сърце.

Фигурата помръдна. Това беше отговор. Човекът беше жив.

„Дръжте се, идвам!“ Галина захвърли кошницата, вдигна дълъг прът под краката си, събра цялата си смелост и се насочи към блатото. Всяка крачка беше борба, земята под краката ѝ пружинираше, заплашвайки да я погълне. Но тя не можеше да остави този човек.

Когато най-накрая стигна до островчето, тя видя, че е жена. Млада, с разрошена коса и лице, покрито с кал и сълзи. „Хайде, ще ви помогна“, – каза Галина, протягайки пръчката…. „Хванете се за клона“. Жената я погледна. В очите ѝ имаше толкова болка и страх, че Галина почувства как към гърлото ѝ се надига буца.

Галина с труд се удържаше в равновесие, опитвайки се да помогне на непознатата да се освободи от подвижната кал. Земята под краката ѝ заплашително пружинираше, а блатната тиня се опитваше да ги погълне и двете в студените си обятия. „Внимателно, миличка, дръж се по-здраво, сега ще те издърпам още“, – каза тя, чувствайки как непознатата отслабва хватката си.

След десет минути борба с блатото, Галя успя да измъкне жената на стабилно островче. Тя едва се държеше на краката си, обезумяла. Непознатата дишаше тежко, лицето ѝ беше бледо като тебешир, а треперещите ѝ устни едва се движеха.

„Благодаря“. Тихо прошепна тя, но в гласа ѝ звучеше повече страх, отколкото благодарност. Галина я хвана по-здраво за кръста и започна бавно да я извежда от блатния плен…. Всяка крачка ѝ се отдаваше с труд. Тишината на гората, сякаш се сгъстяваше около тях, превръщайки се в невидима стена. Дори птиците, обикновено шумни по това време, сякаш се бяха спотаили, наблюдавайки тази странна двойка.

„Коя сте вие? Как се озовахте тук?“ – попита Галина, надявайки се поне малко да се разсее от тежкия път. Непознатата не отговори веднага. Тя сякаш подбираше думите си, страхувайки се, че погрешно казаното ще ѝ донесе още повече беди.

„Не помня“, – най-накрая проговори тя, свеждайки очи. „Всичко, което… помня“. Тази се събуди, когато вече беше тук.

После. Болка. Студ.

И тъмнина. Галина се намръщи. Този отговор ѝ се стори твърде странен.

Но сега не беше време за въпроси. Главното – да я изведе от гората. „Добре, миличка“, – въздъхна тя.

„Първо ще се измъкнем оттук, а после ще се оправяме. Селото е наблизо, там ще помогнат“. Те вървяха бавно, почти на пипане…. Мъглата, издигнала се над блатото, се сгъсти като мляко, скривайки пътя. Галина се опитваше да си спомни всяка пътека, всеки завой на познатата гора, но страхът я объркваше. Нейните собствени стъпки звучаха като удари на сърцето, глухо отеквали в това призрачно пространство.

Накрая, отпред се показа светлина, просвет между дърветата, водещ към пътя. Галина почувства как вътре в нея проблесна надежда. „Почти пристигнахме“, – окуражаващо каза тя.

„Още малко“. Но в момента, в който направиха последната крачка, от горската гъсталака, непознатата изстена и, залитайки, едва не се срина на земята. „Боже, да какво е това!“ – извика Галина, успявайки да я подхване.

Жената се хвана за рамото ѝ, вкопчвайки се, като давещ се за спасителен кръг. Лицето ѝ се изкриви от болка, а в очите ѝ отново се появи онзи страх, който Галина забеляза край блатото. „Потърпи, миличка, потърпи“, – шепнеше тя, опитвайки се да я успокои…. „Не мога да вървя повече, гърбът ме боли ужасно“, – през сълзи прошепна непознатата. Галина внимателно я настани на тревата край пътя и, сваляйки кърпата си, покри раменете ѝ. Да я домъкне на себе си Галина не можеше, няма вече такава сила, а и на самата нея ту гърбът, ту колената я хващат.

„Ти само не заспивай, чуваш ли?“ Галина внимателно разтърси жената за рамото, но тя само слабо кимна. Очите ѝ, едва отворени, блестяха в тъмната светлина. „Ще изтичам до селото, ще повикам помощ“.

Галина вече почти беше стигнала до пътя в покрайнините, когато внезапно се чу скърцане на колела и приглушено трополене на копита. Сърцето ѝ замря за миг, а след това заби с нова сила. „Слава Богу!“ Издиша тя, виждайки тъмния силует на каруца, бавно изплуваща от гъстата мъгла…

Когато каруцата се приближила, станало видно, че това е Петър. Суровото му лице под тъмната шапка изглеждало още по-затворено от обикновено. „Гальо?“ — учудил се той, спирайки коня.

„Ти едва сега ли излезе от гората? Цял ден гъби ли си търсила? Петре, помогни! Намерих жена в гората, беше заседнала в блатото. Едва е жива, не може да ходи. Успях да я доведа само до пътеката, оттам нататък не можеше.“

„Къде точно остана?“ — попитал с безпокойство Петър. Галина обяснила кой е ориентирът, за да намери жената, и започнала да се качва в каруцата. Но Петър ѝ казал, че синовете ѝ вече половин ден я търсят, сами вече вдигнали цялото село на крак…. Тогава Галина решила все пак да се върне у дома и да успокои семейството си. Петър насочил каруцата към мястото, посочено от Галина. Конят равномерно вървял по тясната пътека, а скърцането на каруцата се разнасяло в тишината, сякаш отмервало времето.

Гората все още била потопена в мъгла и дори обичайните очертания изглеждали чужди. Когато стигнал до блатото, погледът му веднага паднал върху белеещата кърпа, а на хълма забелязал силуета на жена, седяща на земята. Тя изглеждала като призрак.

Тиха, неподвижна, с наведена глава. „Ей!“ — извикал той, скачайки от каруцата. — Жива ли си? Жената вдигнала глава.

Лицето ѝ било бледо като тебешир, а очите ѝ блестели от сълзи и страх. „Помогнете!“ — прошепнала тя. Петър пристъпил към нея, проверявайки земята под краката си, за да не затъне в тресавището.

Всяка негова стъпка била съпроводена от цвъкащ звук на кал, но той вървял уверено. „Тихо, тихо, ще помогна!“ — казал той, протягайки ѝ ръка. „Ставай! Само дръж се по-здраво!“ Тя с усилие се изправила на крака, залитнала, но Петър веднага я подхванал под ръка…. „Е, браво! Сега бавно ще тръгнем към каруцата“. Пътят към каруцата отнел повече време, отколкото очаквал. Жената била твърде слаба, краката ѝ се подкосявали, а от време на време тихо стенела от болка.

Но Петър не я пришпорвал, просто ѝ помагал да върви, мълчаливо я подкрепял. „Хайде, сядай!“ — казал той, когато най-накрая стигнали до каруцата. „Ще те повдигна“.

Той лесно я повдигнал и я настанил върху сеното. Жената тихо извикала, но бързо замлъкнала, гледайки го с благодарност. „Потърпи, скоро ще сме вкъщи!“ — казал той, качвайки се на мястото си и подкарвайки коня.

Пътят до селото бил бавен. Петър избягвал друсащите пътища, стараейки се колкото се може по-малко да безпокои гостенката. Тя седяла тихо, стиснала ръце на коленете си и гледала някъде надалеч.

Сякаш мислите ѝ били далеч от всичко случващо се. „Как се озова тук?“ — най-накрая попитал той, нарушавайки мълчанието. Жената леко трепнала, сякаш въпросът я бил изненадал…. „Аз…“ — „Не знам“ — прошепнала тя. „Нищо не помня. Събудих се в блатото“.

Петър я погледнал изпод вежди, но нищо не казал. Когато стигнали до къщата, той спрял коня пред портата. Ниската му, здрава къща изглеждала като надеждно убежище, способно да защити от всякакви несгоди.

„Заповядай, не се стеснявай“ — поканил я той, отваряйки вратата. „Тук е топло. Ще си починеш, после ще решим какво да правим“.

Жената кимнала, но не пристъпила веднага, сякаш се бояла да прекрачи прага. „Измий се засега“ — казал Петър, посочвайки към легена с вода до стената. „А аз ще донеса нещо за обличане“.

Той излязъл в другата стая и скоро се върнал с чиста рокля, спретнато сгъната. Това била дреха на покойната му съпруга. Петър мълчаливо я сложил на масата до жената и се отправил към печката, проверявайки дали горят дървата.

„Хайде, преобличай се. После ще вечеряме“. Тя благодарно кимнала, взела роклята и отишла в малката стая…. Петър междувременно сложил масата. Топъл хляб, картофи с копър и прясно мляко. Обикновена, но засищаща селска храна.

Когато жената се върнала, вече преоблечена, той забелязал как дрехата на жена му сякаш се е съживила на нея. „Седни“ — казал той, посочвайки към стола. „Трябва да се подкрепиш“.

Тя послушно седнала, но яла бавно, сякаш всяко движение ѝ се отдавало с усилие. „Благодаря“ — отново казала тя, когато приключила. „Добре, почивай сега“ — казал Петър, ставайки.

„Направих ти легло в съседната стая. Там никой няма да ти пречи“. Жената станала, леко се поклонила и тръгнала след него.

Стаята била малка, но уютна, дървено легло, бродирана покривка на масата и стар стол до прозореца. Тя се огледала, сякаш запомняла всеки детайл. „Благодаря“ — казала тя още веднъж, гласът ѝ звучал малко по-твърдо.

„Спи, утрото е по-мъдро от вечерта“ — отговорил кратко Петър и затворил вратата след нея. Той се върнал в кухнята, въздъхнал тежко и седнал на масата. Изведнъж чул плахо почукване на вратата…. Това била Галя, дошла да узнае за непознатата. Петър в своя стил отговорил. „Да, всичко е наред, вече я нахраних и я пратих да спи.

Утре ще се разберем какво да правим с нея“. „Добре, Петре, благодаря, че я приюти. У мен пък вкъщи нямам излишно легло.

Тогава утре ще се отбия пак“. На сутринта жената се събудила от приглушеното скърцане на дъските. Слънчевата светлина пробивала през завесите, осветявайки малката стая с мека топла светлина.

Тялото ѝ я боляло от умора, но особено се чувствала болката в гърба. С усилие се изправила и, прегърбена, излязла в кухнята, където Петър вече се суетял около печката. „Добро утро“ — казала тя, стараейки се да говори бодро, но гласът ѝ прозвучал по-слабо, отколкото ѝ се искало.

Петър се обърнал, хвърлил бърз поглед на скованата ѝ походка и се намръщил. „Какво те боли?“ — попитал той, приближавайки се. Жената свалила поглед и едва чуто отговорила…. „Гърбът“. „Стреля. И към краката и ръцете отива.

Трудно дори да се изправя“. Петър замислено кимнал, избърсвайки ръцете си в кърпа. „Ясно.

Тогава така. Върни се в стаята, съблечи се до кръста и легни на леглото“ — казал той твърдо, но без грубост. Жената рязко вдигнала очи към него, лицето ѝ се изкривило от уплах и неразбиране.

„Какво? Защо?“ Петър, забелязвайки нейната обърканост, спокойно обяснил. „Не се плаши. Аз съм костоправ.

От много години поставям хората на крака. Сега ще видя какво ти е и ще го поправим“. Тя се поколебала, продължавайки да го гледа нащрек.

Но нещо в гласа му, увереността и спокойствието, я накарало да кимне. „Добре“ — прошепнала тя. „Сигурен ли си, че това ще помогне?“ „Ако слушаш, ще помогне“ — отговорил твърдо Петър.

„Давай, не губи време.“ Той излезе в кухнята, за да не я смущава, и отвори чекмеджето на скрина, изваждайки оттам дървено чукче и няколко къси клинчета. Вземайки ги, той се приближи до вратата на стаята и тихо почука.

„Готова ли си?“ „Да“, – прозвуча нейният неуверен отговор. Петър влезе. Жената лежеше на леглото, покривайки гърдите си с одеяло, гърбът ѝ беше открит.

Той забеляза колко са напрегнати раменете ѝ. „Отпусни се“, – каза той, приближавайки се. „Ще бъде малко болезнено, но после ще ти олекне.

Обещавам ти.“ Жената кимна, затваряйки очи. Петър сложи сгъната кърпа на кръста ѝ, за да смекчи ударите, след това внимателно пристави клинче към гръбначния ѝ стълб и с леко движение го удари с чукчето.

Тя трепна и от изненада и импулса на болка изкрещя. И точно когато Петър продължи работа, вратата на стаята рязко се отвори и на прага се появи Галина. Очите ѝ бяха широко отворени, лицето ѝ гореше от възмущение и подозрения.

„Петър Иванович! Какво правиш тук?“ Гръмко възкликна тя, хвърляйки поглед на чукчето в ръцете му и лежащата на леглото жена с открит гръб. Жената се опита да се прикрие с одеяло, но Петър спокойно вдигна ръка, призовавайки и двете към тишина. „Гальо, ти съвсем ли си откачила?“ Мрачно произнесе той.

„Затвори вратата, да не ми пречиш“. „Какво значи „не ми пречиш“?“ В гласа на Галина звучало предизвикателство. „Аз тук наминах, мислех…

Ти на бедната жена вредиш, а тук какво?“ „Обясни“. Петър дълбоко въздъхна, постави чукчето на масата и се обърна към Галина. Неговият поглед беше тежък, но спокоен.

„Ако спреш да крещиш, ще ти обясня всичко“. Той се изправи, сгъвайки ръце на гърдите си. „Аз съм костоправ, Гальо.

Лекувам хора. Гърбове, кости, стави. Моят дядо се занимаваше с това, баща ми.

А сега аз. И тази жена я спасявам, а не я осакатявам“. Галина замълча, все още недоверчиво гледайки ту чукчето, ту жената. „Но… Писъците?“ неуверено попита тя.

„Колко пъти селото е чувало викове от твоя дом? Всички си мислеха, че ти тук дявол знае какво вършиш“. Петър се намръщи, но в очите му проблесна сянка на усмивка. „Писъци, да, имаше.

Боли, все пак, когато наместваш кости. Но болката минава, а човекът после ходи като нов. При мен от града идват лежащо болни, а си тръгват на собствен ход, дори се усмихват.

Само че аз това на никого не съм го разказвал“. „Защо?“ „За да не ми живее цялото село на верандата“. Той направи пауза, вглеждайки се в Галина.

„Ти сега разбра ли?“ Галина, смутена, сведе поглед. Тя не очакваше такова обяснение. Нейните подозрения се смениха със срам.

„Прости, Петре“. „Не знаех“. „Ами кой можеше да си помисли? Ти никога нищо не си казвал“.

Петър само махна с ръка и отново се обърна към жената, лежаща на леглото. „Добре, щом сега всичко разбра, дай да свърша. А после, ако искаш, сама опитай.

Ти все се оплакваш от кръста“. Галина се усмихна, все още чувствайки леко смущение. „Може и да опитам.

Но ти първо на нея помогни. Гальо, щом си вече тук, по-добре на масата да сложиш“, – заръча Петър, не откъсвайки се от работата. „Закуската е на печката, и чай свари.

А аз докато свърша лечението“. Галина се намръщи, но не започна да спори. Тя мълчаливо излезе, оставяйки Петър с пациентката.

След известно време миризмата на прясно сварен чай и топъл хляб изпълни дома. Петър продължи работата си, методично и уверено. Жената на леглото постепенно се отпусна, чувствайки, че в ръцете на този човек тя наистина е в безопасност.

„Всичко, стига“, – каза той, най-накрая оставяйки инструментите. „Сега ставай и опитай да се разходиш“. Жената бавно се изправи, очите ѝ бяха пълни с изненада.

„По-леко е“, – прошепна тя. „Наистина е по-леко. Как го правите?“ Петър се усмихна, прибирайки инструментите.

„Дядо ме е учил. Той беше костоправ, баща ми също. При нас това е в семейството.

Важното е човек да не се страхува“. „А ти си страхотен“, – издържа тя. „Първоначално много боли, но това е защото прешлените си идват на мястото.

Затова пък после колко е добре“. Тя се усмихна, очите ѝ заблестяха от благодарност. „Благодаря“.

„Дори не знам как да ви се отблагодаря“. „По никакъв начин. Утре пак ще погледнем“, – отговори той, махвайки с ръка.

„А сега да вървим да ядем. Имам горещи картофи, топло мляко. Трябва да възстановиш силите си“.

Галина приключила с подреждането на масата, когато Петър най-накрая излезе от стаята. Лицето му изразяваше умора, но в очите му се четеше задоволство. Той мълчаливо седна на масата и си наля чай, с жест канейки да се присъединят.

След няколко минути вратата на стаята леко се отвори и на прага се появи непознатата. Тя изглеждаше значително по-добре, въпреки че все още се държеше за кръста. Роклята, която ѝ даде Петър, ѝ стоеше почти идеално, въпреки че беше малко голяма.

Галина, наблюдавайки я, изведнъж забеляза, че сякаш е видяла Марина, образа на предишната стопанка на дома. В очите ѝ проблесна искра на удивление, когато тихо произнесе. „Марина.

Точно така. Спомних си. Казвам се Марина“.

Всички погледи се обърнаха към непознатата. Тя смаяно притисна длан към устните си, сякаш сама не можеше да повярва, че е запомнила името си. „Как си спомни?“ – предпазливо попита Петър, оставяйки чашата.

„Вие споменахте това име и сякаш нещо ме озари в главата“. „Това е добре, значи паметта скоро ще се върне“, – отговори Петър спокойно. „Но трябва да разберем как си се озовала в това блато“.

Галина се намръщи, гледайки я с нов интерес. „Петре, тук не може без полицай. Тя прилича на градска.

Как може градска жена да се озове в нашата гора и да не помни нищо? Трябва той да разбере всичко“. Марина изплашено я погледна. „Полицай? Но защо? Не съм направила нищо лошо“.

Галина по-меко, но твърдо обясни. „Няма за какво да се притесняваш. Но така ще е по-добре.

Нека той провери дали не те търсят някъде. Може би в твоя град някой е вдигнал тревога. Сама искаш да знаеш какво се е случило с теб“.

Марина кимна, въпреки че в погледа ѝ оставаше страх. „Е, и добре“, – обобщи Галина, ставайки от масата. „Ще отида до полицая, ще му разкажа, че си при нас, а по-нататък той сам да решава какво да прави“.

Петър изсумтя, гледайки я след нея. Когато Галина излезе, той отново се обърна към Марина. „Не се страхувай.

Полицаят е надежден мъж, излишни приказки няма да каже. А дотогава пий чай и си почивай. Тук никой няма да те обиди“.

Марина с благодарност кимна, чувствайки, че в този дом наистина я приемат като своя. Но някъде дълбоко в душата си тя знаеше, че я чакат отговори, които могат да преобърнат всичко, което знае за себе си. Полицаят Егор дойде към вечерта…

Неговата плътна фигура изпълни рамката на вратата, а строгият поглед веднага отбеляза детайлите – топла, но скромна обстановка в дома, чашите на масата и бледото лице на Марина. Той кимна късо на Петър и Галина, а след това седна на стола. „Е, разказвайте какво се е случило тук“, – започна той, обръщайки се към домакина.

Петър сдържано обясни. Галина я е намерила в гората. Седяла е в блатото.

Самата тя нищо не помни, само името си е спомнила. Марина била, май. Егор кимна, след това се обърна към Марина.

Погледът му стана по-мек, но гласът му остана строг. „Марина, значи. Добре.

Разкажете какво помните“. Всеки детайл може да бъде важен. Марина отклони поглед, пръстите ѝ нервно мачкаха края на роклята.

Почти нищо. – Започна тя неуверено. „Аз…

Помня само блатото. И студ. А още…

Някакво движение. Сякаш вървях, но не сама“. Егор слушаше внимателно, без да прекъсва.

Той изчака, докато Марина замълчи, и след това попита. „Огородова. Това вашата фамилия ли е?“ Марина рязко вдигна глава, очите ѝ се разшириха.

В този момент нещо сякаш щракна в паметта ѝ. „Да. – Изстреля тя.

– Това е моята фамилия. Спомних си. Огородова.

Аз съм“. Егор кимна, записвайки нещо в бележника си. Той направи малка пауза, за да ѝ даде време да се съвземе, а след това продължи.

„Тогава ще ви бъде интересно да узнаете, че вчера в полицията е постъпило заявление от вашия съпруг. Той е съобщил, че не сте се върнали у дома. В заявлението е посочено, че се казва Андрей Огородов.

При споменаването на това име Марина пребледня. Ръцете ѝ затрепериха и тя неволно се сви в креслото. Галина и Петър забелязаха промяната в лицето ѝ.

„Марина, какво ти е?“ – предпазливо попита Егор. Тя притисна длани към лицето си, сякаш опитвайки се да се скрие от истината, но след това ги махна и заговори. Гласът ѝ трепереше, но думите ѝ звучаха ясно.

„Той е. Андрей ме закара там. В блатото.

Аз… Първоначално не разбирах какво се случва. Помня, как пътувахме в колата, но бях… Сякаш съм сънувала, като под някаква упойка.

А после… После започнах да се съвземам. И изведнъж…

Удар. Силен удар в гърба. А после…

Тъмнина. В стаята настана напрегната тишина. Галина закри уста с ръка, за да сдържи вик.

Петър се намръщи, пръстите му нервно почукваха по масата. Дори Егор, обикновено невъзмутим, за миг остана без думи. „Сигурна ли сте, че това беше той?“ – накрая попита участъковият, нарушавайки тишината.

„Сигурна“, – твърдо отговори Марина. – „Това беше Андрей. Не знам защо го направи.

Но той е искал аз… Да си остана там“. Егор прибра бележника в джоба си и погледна Петър. „Трябва спешно да се разнищи това дело.

Ако всичко се потвърди, той ще трябва да отговаря за своите постъпки“. Петър кимна, погледът му беше тежък и напрегнат. Той бавно произнесе.

„Тук няма какво да се мисли. Мъж, който е способен на такова нещо, трябва да седи в затвора“. Марина само кимна, навеждайки глава.

Егор се изправи, провери записите в бележника си и се отправи към вратата. „Аз ще се заема с това незабавно. Опитайте се да я опазите в безопасност.

Ако Андрей се появи, веднага съобщете“. Когато вратата зад участъковия се затвори, Петър и Галина си размениха погледи. Те разбираха, че за Марина е започнал нов етап на борба, където тя ще трябва да си спомни не само миналото, но и да намери в себе си сили да се противопостави на опасността.

Още преди зазоряване селото се събуди под шепота и шумоленето на природата. В тишината на ранното утро в дома на Петър се чу почукване на вратата. То беше глухо, но уверено, сякаш чука човек, който не е свикнал да чака отговор.

Петър, както обикновено се беше събудил преди зазоряване, отвори вратата. На прага стоеше участъковият Егор. Лицето му изразяваше умора, но очите му светеха от удовлетворение.

„Добро утро, Петре“, – произнесе той, леко усмихвайки се. – „Имам добри новини“. Петър го пусна вътре.

Марина и Галина, които не бяха спали цяла нощ, и току-що бяха започнали да приготвят закуска, надникнаха от кухнята, лицата им отразяваха смесица от надежда и безпокойство. „Е, разказвай“, – каза Петър, сядайки на масата. – Какво успяхте да изясните? Егор свали шапката си и избърса челото си, сякаш отхвърляйки напрежението от нощната работа.

Андрей е задържан, започна той, прехвърляйки поглед към Марина. Това се оказа по-лесно от простото. Той сам вчера е отишъл в управлението, оставил е заявление за вашето изчезване и е бил уверен, че това ще го обезопаси.

Просто съпоставихме фактите и изпратихме хора за него. Той спокойно е спял вкъщи, когато полицаите са пристигнали. Марина замръзна на място, очите ѝ се напълниха със сълзи.

Галина веднага се приближи, прегърна я за раменете и тихо каза. „Виждаш ли, сега той е зад решетките. Всичко ще бъде наред“.

Петър внимателно погледна Егор. „И какво сега ще се случи с него?“ „Той е в следствения арест“, – отговори участъковият. Вече му е предявено предварително обвинение.

Ако всичко се потвърди, го очаква сериозен срок. Продължаваме да събираме доказателства, но с вашите думи, Марина, картината е ясна. Марина кимна, чувствайки, че душата ѝ става малко по-лека.

Егор направи пауза, а след това продължи. Също така направих справки и намерих контактите на вашите родители. Свързах се с тях, обясних им ситуацията.

Първоначално не повярваха, но след като разбраха, че техният зет почти ви е погубил, веднага потеглиха. Имат да пътуват около четиристотин километра, мисля, че до вечерта ще бъдат тук. „Моите родители?“ – прошепна Марина, очите ѝ се разшириха…

„Те… Те знаят ли?“ „Вече знаят“, – кимна Егор. „И, съдейки по всичко, са много щастливи, че сте жива.

Въпреки че са шокирани от постъпката на Андрей“. Марина прикри лицето си с ръце. Мислите за това, че ще трябва да разкаже всичко на родителите си, я плашеха, но тя знаеше, че не може да отстъпи.

Близо до нея бяха Петър и Галина, тяхната подкрепа се усещаше дори без думи. „Благодаря, Егор“, – тихо каза тя. „Аз…

Дори не знам какво да кажа“. „Няма нужда“, – махна той с ръка. „Най-важното е да се държите.

Останалото ще го направим ние“. Егор се изправи, сложи шапката си и се запъти към вратата. „Ако имате нужда от нещо, знаете къде да ме намерите.

А аз засега ще се заема с бумащината. С този Андрей ще има доста главоболия“. Петър го изпрати до изхода, след което се върна в къщата.

Галина вече слагаше масата, стараейки се да отвлече Марина от тревожните мисли. „Родителите ще пристигнат, ще те подкрепят“, – каза тя, усмихвайки се. „А ние също няма да те оставим сама“.

Марина погледна всички, които се бяха събрали наоколо. Очите ѝ блестяха от сълзи, но на устните ѝ се появи слаба усмивка. „Благодаря ви.

Вие станахте за мен като семейство“. В къщата отново стана тихо, но това беше вече друго мълчание, спокойно и пълно с надежда. Марина знаеше, че сега не е сама в своята борба за правдата.

Към вечерта, в двора се разнесе шум от пристигаща кола. Марина подтича към прозореца, сърцето ѝ биеше лудо. Видя, как от автомобила излязоха мъж и жена на средна възраст.

Жената, без да дочака някой да отвори портата, хукна към къщата. Това беше нейната майка. „Марина!“, – извика тя, едва влязла в двора.

Марина се хвърли към майка си. Те се прегърнаха толкова силно, че изглеждаше, че нищо на света не може да ги раздели. Майката плачеше, галеше я по косите, и повтаряше само.

„Жива! Ти си жива, моето момиче!“. Бащата се приближи малко по-бавно, но лицето му изразяваше не по-малко вълнение.

Той мълчаливо притисна Марина към гърдите си, а след това с труд изрече. „Мислехме… Мислехме, че сме те загубили“.

Марина нищо не можеше да каже. Тя просто плачеше, усещайки, как топлината на родителите разтапя леда на страха, сковал нейното сърце. „Заповядайте!“, – прекъсна трогателния момент гласът на Петър.

„Хайде вътре! Все пак е студено!“ Всички влязоха в къщата. Галина вече слагаше на масата, разлагайки още горещите баници, които беше изпекла през деня.

Петър наля прясно сварен чай и покани всички да седнат. Майката на Марина, седяща на масата, отново не можа да сдържи сълзите си.

„Когато чух, че Андрей се е опитал да се отърве от теб… Господи, аз едва не загубих съзнание. Сърцето!“. Мислех си, че то няма да издържи.

Как е могъл, Марина? Ние му вярвахме, мислехме си, че той те обича, а той… Той е искал да те убие, гласът ѝ трепереше, и тя прикри лицето си с ръце.

Бащата на Марина я прегърна през раменете, успокоявайки я. „Най-важното е, че тя е сега с нас. Този негодник ще си получи заслуженото!“ Участъковият ще се заеме със случая.

„А вие сега за Марина мислете. Трябва да възстанови силите си“. Майката, изтривайки сълзите си, погледна Галина и Петър с благодарност.

„Благодаря ви! Вие спасихте нашата дъщеря. Това никога няма да го забравим“. „Не си заслужава благодарности“, — отговори Галина, усмихвайки се.

„Най-важното е, че е жива“. Но Петър възрази. „Не всеки би постъпил така.

Това е наш дълг. Човек не трябва да остава сам насаме с бедата. Ние направихме това, което трябваше“.

По-късно, когато баниците бяха почти изядени, а чаят изпит, разговорът стана по-спокоен. Родителите на Марина разказваха за своите преживявания, за това, как не са намирали място, докато са пътували до селото.

Марина, макар и уморена от тези спомени, чувстваше, как с всяка тяхна дума нейната душа намира спокойствие. Тя не беше сама. Имаше семейство, което се бореше за нея.

Когато вечерта наближи своя край, Петър изпрати родителите на Марина до съседната къща, която отдавна беше празна, но беше почистена и готова за гости. Там те можеха да се настанят с комфорт. На следващия ден семейството на Марина, Петър и Галина, прекараха целия ден заедно.

Те се разхождаха из околностите, събираха гъби и се любуваха на природата. За тези беседи и разходки те се сближиха толкова много, че изглеждаше, че се познават цял живот. Към вечерта, когато родителите на Марина започнаха да се приготвят за обратния път, всички почувстваха тъга от раздялата.

Майката на Марина, прегръщайки Галина, тихо каза. „Благодаря ви. Вие не просто спасихте нашата дъщеря, вие станахте за нас истински приятели.

Никога няма да го забравим. Заповядайте още“, — усмихна се Петър, стискайки ръката на бащата на Марина. „Сега този дом е отворен за вас“.

Марина дълго махаше с ръка, изпращайки родителите си. Тя знаеше, че тези хора, които беше срещнала в трудния момент, станаха за нея истински близки души. Петър и Галина влязоха в къщата, за да изпият още по една чаша чай.

„Знаеш ли, Петър, аз си мислех, че тя, може би, ще остане при теб завинаги“, — замислено започна Галина, облягайки се на облегалката на стола. „Кой ще остане?“ Петър повдигна вежда, гледайки я с любопитство.

„Ами, Марина. Кой друг?“ — отговори тя, оглеждайки стаята. Петър изсумтя и се усмихна, поклащайки глава.

„Ти, Галино, си мечтателка. Аз вече не съм млад“, — бялата коса ми е изяла цялата глава. „Тя е още съвсем млада.

Предстои ѝ друг живот. А аз съм свикнал с моя. Спокоен, умерен“…