Истинската родна майка на Антон била принудена да замине, когато той бил на по-малко от година. Майка й се разболяла, трябвало да се грижи за нея и нямало кой друг да го направи. Бащата на Антон, човек ако не деспотичен, то поне строг, не искал да пусне жена си. Тя отишла против волята на мъжа си и решила да замине. „Щом е така,“ казал бащата, „тогава заминавай сама, момчето няма да ти дам!“ И подал молба за развод.
В съда той наговорил всякакви неща за жена си, а тя не успяла да каже и дума, била в шок от приказките на собствения си съпруг. Така се случил онзи рядък прецедент в съдебната практика на нашата страна, когато детето по решение на съда оставили при бащата. Нямало какво да се прави, на майка й ставало все по-зле, със свито сърце майката на Антон заминала. Първо трябвало да помага на собствената си майка, а после, когато тя почине в мир, да се върне и да се бори за сина си.
Времето минавало, да не кажем години, а от родната майка на Антон нямало никакви вести. „Е, какво пък,“ решил бащата на момчето, „значи е бил прав за нея.“ Антон тогава бил на около година и половина, и в дома им се появила Арина. Първоначално тя приласкавала момчето и на всички наоколо им се струвало, че дори го обича. Така Антон се сдобил с мащеха, която приемал за своя майка. Е, а после животът внесъл своите корекции…
После цялото това напрежение по време на развода подкопало здравето му, а и силните напитки, които обичал да употребява, изиграли немаловажна роля в подриването на здравето му. В селото говорели, че сърцето му не издържало. И точно от този момент, когато бащата на Антон починал, отношението на Арина към момчето много се променило. Ами разбирате, мащеха си е мащеха. Доста млада още жена се готвела отново да подреди личния си живот. А тук тази дребосък, както тя сега наричала момчето.
Антон не разбирал защо изведнъж със смъртта на татко към него така се променила неговата майка. Момчето, макар и малко, било вече доста съобразително. И за да не се мярка излишно пред очите на раздразнената жена, ставало сутрин по-рано, отчупвало си коричка хляб и избягвало на улицата. В селото има много места и може да се отиде където и да е. Било на реката, било в гората, било просто да тича из полята. Или да играе на гоненица с другите селски момчета.
Хората в селото знаели, че Антон сега е сирак. И всеки се стараел поне малко да приласкае момчето. Ту с обяд го нахранят, ту бонбон му подадат. Така че да се живее било напълно възможно. И Антон живеел и не тъжал. Момчето по природа било весело, отзивчиво и добродушно. Само че с родителите някак не му провървяло. Арина искала да издири истинската му майка. Но как? Къде? Тя била приходяща и никой от селяните не знаел точно къде е заминала и от кои краища е била.
Да със сигурност през тези години тя вече отдавна се е омъжила, народила си е други деца. А иначе защо нито веднъж не се е сетила за сина си, не е дошла. Значи не й е трябвал момчето. Че тя толкова лесно се е разделила с него, одумвали хората. Е, така и на Арина той не й трябвал. Кой ще я вземе за жена с дете, и то чуждо? Ето тогава тя замислила нещо лошо. Трябвало някак да се отърве от момчето. И още по-добре, ако къщата остане за нея. И би било хубаво да избегне и човешкото осъждане. Антон междувременно тичал из селото и не подозирал нищо. Като всички момчета, той мечтаел за куче.
Точно съседът имал огромен алабай, зъл като самия дявол. Не позволявал на никого дори да се приближи до оградата. Толкова страшно лаел, че хората и сами не искали да минават излишно покрай него. Антошка намерил в оградата изгнила дъска, отмествал я и се промъквал при кучето. Той бил единственият, когото кучето възприемало нормално. Очевидно и на него му липсвало общуване и ласка. Така те дружели, докато съседът не хванал и двамата на местопрестъплението. Довлякъл Антон при Арина буквално за яката.
„Следи за твоя дребосък. Ако моето куче му откъсне главата, аз няма да отговарям“, казал и си тръгнал. Разбира се, онази дъска я поправили и настъпил краят на приятелството между Алабая и Антон. Обаче момчето не тъгувало дълго. Такава му била натурата. И скоро започнало да разказва на всички в селото, че има нов приятел – кученце, което живее в гората. Възрастните слушали, усмихвали се, а в душата си съжалявали момчето. Доста често така се случва. Когато децата са лишени от необходимото внимание, те си измислят въображаеми приятели, в чийто образ въплъщават своите тайни мечти и желания.
Така че не било чудно, че момчето си измислило кученце, и то в гората. Но кученца просто така не живеят в гората. Възрастните слушали и съжалявали Антон, а децата слушали и завиждали. Сега всяко дете в селото мечтаело за горско кученце. Всички ходели след Антон буквално на тълпи и го молели да им покаже своя горски приятел. Но Антон не бързал. Той казвал, че то е диво и не допуска никого до себе си. А още неговия приятел не го пуска горската му майка. Е, и фантазия у детето.
Междувременно Марина вече подготвила всичко за своя коварен план. Веднъж тя повикала детето при себе си и започнала да му маже нещо по кожата. „Ти нали искаш да имаш куче?“ – пита тя момчето. „Разбира се. А може ли да доведа моя горски приятел?“ – зарадвало се детето. „Разбира се, че може. Но за това трябва да направиш нещо. Приготвих ти креватче, а ти се престори, че спиш. Лежи в креватчето много тихо. Направо не дишай, каквото и да става наоколо, без да отваряш очи. Тогава ще може да доведем твоя приятел“ – казала мащехата.
Детето се съгласило и радостно започнало да подлага бузи на Арина. Тя щедро намазвала детето с някаква синя боя и го сложила не в креватче, а в малък детски ковчег, който бил приготвен. Мисля, че всички се досетиха какво се канела да направи тази мерзка жена. На всички в селото Арина със сълзи на очи разказвала, че през нощта Антон се разболял, вдигнал температура. Силно кашлял, после целият посинял и утихнал. Момчето умряло и сега трябвало да го погребат заедно с баща му. Цялото село започнало да се суети около погребението, а момчето лежало в ковчега и се стараело да не мърда и дишало през раз.
Но сами разбирате, каквито и обещания да дават децата, каквито и награди да очакват, децата си остават деца. Не им достига търпение, а и времето за тях тече съвсем по друг начин. Там, където за възрастния минава само час, на детето му се струва, че е изминала вечност, особено когато няма никакви занимания. Антон се натъжил, отегчил се и започнал да си подсвирква някаква позната песничка. Представяте ли си колко били смаяни жителите на селото, когато на гробището чули свиркане? Кой започнал да се кръсти, а кой и направо избягал?
И тогава изведнъж от гората на свиркането излиза той. Очевидно, онова също кученце, за което разказвал Антон, а никой не вярвал. Всички наоколо били убедени, че то съществува във фантазиите на момчето. А се оказало, че то наистина съществува, и това не било просто кученце, това било огромно кутре, то било просто огромно. Когато момчето разказвало за кученцето, всички мислели, че ако то и съществува, то със сигурност е някакво малко, като улично куче. И ето сега всички видели, че то не било обикновено улично куче.
Кученцето било точно копие на кучето на съседа на Антон, само че ушите и опашката не били купирани. Майката на кученцето наистина била някакво улично куче, било изгубено или избягало от някого. Тя се заселила в гората и ето веднъж, срещайки на разходка онзи същия Алабай, родила кученце. Хората вече не знаели от какво повече да се страхуват – от това, че покойникът си подсвирква, или от онзи монстър, който излязъл от гората на неговите призиви. А кученцето междувременно изтичало до своя приятел и започнало активно да облизва боята от лицето му.
Антон не издържал и започнал да се смее. „Е, какво, всичко ли е? Минах ли изпитанието? Може ли вече да отидем да играем?“ – попитал момчето и седнало в ковчега. Арина стояла ни жива, ни мъртва. Тогава, общо взето, всичко се изяснило. Сега тя щяла да урежда личния си живот в дърводобивния лагер по кореспонденция за опит за убийство. А за Антон започнал съвсем друг живот. Два дни след този инцидент на вратата на къщата му почукали. Докато съседката се грижела за него. Момчето отворило вратата. На прага стояли две жени, едната по-млада, а другата съвсем побеляла.
Тя се подпирала на бастунче. „Лельо, а вие коя сте?“ – попитал Антон. „Аз съм твоята майка“. „Истинската?“ – казала жената и прегърнала сина си. Антон веднага почувствал някаква истинска топлина, излъчваща се от нея, и аромат. Такъв роден и познат аромат. Така момчето придобило не само майка, но и баба, която успели да излекуват и изправят на крака благодарение на невероятните усилия на дъщеря й.
Тя пожертвала всичко заради здравето на майка си и била възнаградена. Кученцето на Алабая се заселило с тях в къщата. Ето такава история. А на вас благодаря, че изслушахте до края. Не забравяйте да се абонирате и да поставите харесване, а също така натиснете звънчето, за да не пропуснете новите видеа. Всичко хубаво!
