Поръчала си „мъж под наем“ за цялата пенсия…

През гъсталаците на старата градина, изцяло оплетена с паяжината на спомените и горчива тъга, си пробиваше път малък слънчев лъч. Заедно с този лъч в затънтено селце, изгубено сред безкрайни поля и гъсти гори, растеше малкото момче Пашка. Момче с неукротима жажда да бъде защитник.

Детските му очи буквално сияеха при вида на военните, величествени и непоколебими, сякаш олицетворение на силата и честта, които той самият така отчаяно се стремеше да придобие. От най-ранно детство Пашка изпитваше невероятно влечение към военната служба. Малчуганът обичаше да наблюдава стройните военни, които с твърдост и увереност във всяко свое движение, в безкрайни редици преминаваха по улиците на тяхното село, намиращо се практически по съседство с военна част.

Въображението на момчето непрекъснато рисуваше ярки картини, където той самият, вече възрастен и в камуфлаж, отдава воинския поздрав на своя благороден командир. Пашка растеше без баща и основната грижа за възпитанието му падна върху майка му и баба му. Животът в селото не беше лек за момчето, особено защото връстниците му често се шегуваха с него.

Някои селски момчета не пропускаха възможност да се подиграват на Пашка, наричайки го безволева парцалка. Според тях той изглеждаше твърде мек и нежен, вероятно в резултат на възпитанието му от жени. Някои от момчетата дори не се притесняваха да се подиграват открито, злобно крещейки.

„Ти какво, момиченце ли си? Може би и да те наричаме някак по момичешки. Катя или Маша, например“. Пашка дълбоко се обиждаше от такива подигравки.

Той не можеше просто така да понесе униженията, които му се падаха, и всеки път, когато го обиждаха пред цялата улица, той, без да се замисля, влизаше в бой. Макар че е още твърде малък, за да защитава страната си, той вече точно знаеше, че е длъжен да защити честта си. Разбира се, Пашка никога не излизаше победител от сбиванията.

Той просто не умееше да се бие. Но и къде би могъл да се научи на това? Мъже в семейството му нямаше изобщо и да му предаде такива умения просто нямаше кой. А и външно момчето беше слабичко и мършаво.

Той неведнъж бе молил майка си да го запише в някаква спортна секция. Било то борба, бокс или каквото и да е друго. Но мама Тамара избра за него съвсем други направления.

Музика и рисуване. „Та за какво ти е този спорт? В живота най-важното е да развиваш ума“, настояваше баба му. А мама винаги добавяше…

„С юмруци нищо не се решава. Трябва да умееш да разговаряш. А още по-добре е да спечелиш спора, показвайки своята ерудиция.

С това точно ще унижиш опонента, когато на твоите умни думи и аргументи отговор няма да се намери. Така че по-добре чети повече и научавай много нови неща. Ето, можеш дори книги по психология да прочетеш.

Това със сигурност ще ти послужи в живота“. Пашка не можеше да спори с това. И само мечтаеше за деня, когато ще порасне и ще може да отиде в армията.

Където ще го научат на всичко, за което толкова отдавна мечтаеше. В най-лошите си детски кошмари той виждаше как вече на него, възрастния, му казват, не си служил в армията, не си мъж. И ето, когато Пашка навърши 18 години, той преживя истинска вътрешна революция.

Осъзнавайки, че е време вече да престане да изглежда слаб и неспособен в очите на околните, той взе решение да промени живота си веднъж завинаги. И да направи всичко така, че повече да не изглежда като беззащитен тюфлек, какъвто винаги се е чувствал. Първата стъпка към новия му начин на живот беше изучаването на физическата подготовка.

Пашка отиде в библиотеката, където избра няколко книги по тази тема. Той внимателно ги изучи, а след това пристъпи към практиката. Нямайки възможност да посещава фитнес зала, Пашка прояви изобретателност и майстори нещо като тренажор направо у дома си.

Той се занимаваше всеки ден, доколкото му позволяваха силите, стремейки се да подобри физическата си форма. Обаче, когато настъпи времето за повикване в армията, Пашка отново се сблъска с жестоката реалност. Баба му, която винаги го подкрепяше, малко преди това си отиде от живота.

Но майка му Тамара решително се зае с работа и подготви всички необходими документи, за да не попадне той в армията. С гордост в гласа тя му предаде папка, пълна с медицински бележки и други документи. „Ето, дръж“, — каза тя.

„Когато дойде повиквателната, ти просто ще предадеш тези документи във военното окръжие, и това е. Армията вече не те заплашва“. Ето така, въпреки усилията си да стане по-силен, Пашка буквално оставаше роб на домашните обстоятелства, нямайки възможност напълно да контролира съдбата си…

Той не беше свикнал да спори с майка си, тъй като тя вече беше на години и минувачите често я вземаха за негова баба. Но въпреки това, когато веднъж я нямаше вкъщи, момчето тихичко извади онази папка с документи, подготвена от нея, и просто я хвърли в печката. Хартията пламна и изгоря за броени мигове.

Когато дойде повиквателната, Пашка, без да се замисля, отиде на служба, и то не къде да е, а в истинските десантни войски. Това беше върхът на мечтите му. На медицинската комисия военният комисар, разглеждайки документите, внимателно го погледна и попита.

„Куликов, ти при нас кой си? Павел? Правилно?“ „Точно така!“ – потвърди той. „Браво, момче! А нищо не искаш да ми предадеш? Нищо не си забравил?“ – с намек се поинтересува военният комисар. Той явно вече знаеше за подготвените от майката на Павел.

„Документи за отсрочка!“ „Никак не!“ – спокойно отговори Пашка. „Е, щом няма, няма!“ – промърмори военният комисар, почесвайки тила си. Майката на Пашка беше в пълно отчаяние от случилото се.

Тя никак не разбираше как така се е случило. „Пашенка, а ти сигурен ли си, че предаде на военния комисар онези документи, които ти дадох? Аз лично го предупредих!“ – със сълзи на очи питаше Тамара. Тя не можеше да повярва, че нейният Пашенка, нейното любимо домашно момче, ще се окаже някъде в казарма или още по-лошо – в някакви мръсни полеви условия.

Самата тази мисъл караше жената просто да изпада в ужас. „Разбира се, мамо! Явно нещо не е сработило!“ – успокояваше майка си Пашка, въпреки че в очите му светеше неподправено щастие. Това беше същото чувство като в онази Нова година, когато за първи път му подариха играчка пистолет.

Тогава, под новогодишната елха, той откри пистолет с малки оранжеви топчета, и радостта му нямаше граници. Наистина, след като стреля в стената, топчето изведнъж отскочи и го удари право в окото. Но дори това не можеше да развали душевната му радост.

Тогава за малко не загуби окото си. Дори му се наложи да отиде в районния център при специалист. Но, за щастие, зрението успяха да запазят.

Обаче пистолетът, онзи същият, който донесе толкова радост, изчезна неизвестно къде. Оттогава на празници му подаряваха изключително бои и книги, сякаш се опитваха да го предпазят от по-нататъшни нещастия. Половин година, които прекара в учебния център, почти незабележимо преминаха през пръстите му като пясък.

Дните се носеха бързо и незабележимо, изпълнени с уроци, тренировки и постоянно напрежение. Но всичко това не позволяваше да се забрави за какво всъщност са тук. Вместо очакваното прехвърляне в обикновена военна част, войниците наборници бяха неочаквано извикани при командването.

Буквално от прага им съобщиха новината, която накара сърцата им да замрат от страх. Те заминаваха на война. Наборниците бяха категорично предупредени.

Абсолютно недопустимо беше да съобщават на когото и да било за плановете си или дори да намекват за мястото на дислокацията им. Това беше допълнителен удар за всички млади войници. Защото всеки от тях помнеше за близките си, които оставаха у дома, за майките, съпругите и децата.

Обаче Пашка успя да направи почти невъзможното. По някакъв чудотворен начин той намери откъде да се обади. Сърцето му биеше лудо, когато набираше номера на майка си.

Сдържайки вълнението си, той произнесе само три думи. „Мамо, заминавам да воювам“. Тези три думи бяха повече от достатъчни, за да разбере майка му, както всъщност всички майки по света, смисъла на случващото се без излишни обяснения.

Времената бяха такива, че повече не се изискваха никакви думи. Още вчера ходеха на гости при съседите, женеха се, обичаха. А вече днес – исконни врагове.

Защото така казаха по телевизора. На генералите и висшето военно началство им е добре. Седят си в тила или в бункера.

И само преместват с важен вид фигурките на шахматната дъска. Но нали шахматната дъска – това е нашият с вас живот. А политиците са се устроили още по-добре.

Те и техните деца по принцип не ходят на война. Развързал е някой глупак поредната войничка и си седи тихичко зад бронираните стени. Умничи и разглаголства.

Който не е съгласен – враг. И пак ще отидат на война осемнадесетгодишни момчета. И много от тях няма да се върнат…

И това, както никой друг не разбира по-добре, само майката. И ето, младите неопитни момчета ги изпращаха с цели ешелони на тази война, сякаш на кланица. Това беше като масово жертвоприношение, където косата на смъртта косеше най-добрите синове на нашия народ.

Истина казва известната поговорка, която властимащите люто ненавиждат. И тя гласи: на богатите – земята, а на бедните – родината. И така Пашка се оказа сред тези млади войници.

И за какво? Той нищо не разбираше. И един ден него също го настигна шалният куршум, по ирония на съдбата попаднал в същото онова око, което в детството беше поразено от рикоширало оранжево топче. В онзи фатален момент пред Пашка неочаквано изплува сцена от далечното детство.

Ето го, съвсем малък, крещи от болка, стиснал здраво с ръце окото си. А около него се суетят майка му и баба му, опитвайки се да помогнат. Спомняйки си онзи случай, единствената мисъл, която се въртеше в главата му в този момент — само да не закрещи, да не запищи, както тогава в детството, когато се стекоха всички съседи, за да видят какво се случва с това бедно дете.

Но болката, пронизала го сега, беше непоносима. Сякаш мозъкът му се взриви отвътре. Обаче този път наблизо нямаше нито майка, нито баба, нито съседи.

Всичко наоколо сякаш се разтвори. И той внезапно осъзна, че не може да си спомни нито лицата им, нито каква беше майка му, нито дори собственото си име. Той просто забрави самия себе си.

Когато го превозиха безпомощен и измъчен в болницата, при него не намериха нито един документ, потвърждаващ самоличността му. Възможно е медальонът му, последната следа от предишния му живот, да е бил просто свален от мародери за сувенир. Както често се случва на бойните полета.

По този начин го смятаха за загинал. Но кой е той? Кой беше този човек, на когото успешно спасиха окото, но чиято памет беше изтрита като от радиомагнитна лента? Лекарите се бореха за живота на момчето с целия си професионален упорит труд. Те успяха да му запазят зрението, но не можаха да го предпазят от загубата на памет.

Той абсолютно нищо не помнеше. Нито собственото си име, нито миналото си, нито дори мястото, откъдето е родом. Паметта го напусна, оставяйки само празнота и недоумение…

Болницата, където го лекуваха, се намираше в самия център на столицата. Докараха го там с хеликоптер, сред други ранени, останали след най-жестоката битка. Когато лечението му най-накрая приключи, войната, безчовечна и кървава, вече беше свършила.

И когато излезе от болницата, с учудване откри, че в армията вече не е нужен. Нещо повече, с учудване откри, че в целия свят за него сега не се намери място. Той стана истински изгнаник.

Човек без минало и, изглежда, вече и без бъдеще. Той, когото всички хора по-рано познаваха като Пашка, сега се оказа на улиците на огромен чужд град. Изгубен и самотен.

Не знаеше какво да прави по-нататък, накъде да върви и към кого да се обърне. Беше забравен от всички и всичко, освен може би от собственото си сърце, биещо в гърдите му и доказващо, че още е жив. Дните се точеха еднообразно и безцелно.

Докато една вечер на централния път, където се мотаеше в търсене на поне някаква работа или в краен случай просто да се нахрани, не го прибра една жена. С неговата атлетична външност не беше трудно да привлече внимание. Годините тренировки преди армията явно бяха оставили своя отпечатък върху тялото му.

И дори сега, когато животът изглеждаше разбит, Пашка оставаше привлекателен и здрав млад мъж. Мечтата на всяка жена. Привлекателната му външност беше дар от природата.

Дори белегът от раните не разваляше облика му. По-скоро дори обратното, само добавяше мъжественост. „Белезите красят мъжа“, казваше си той, приемайки новата реалност.

И така тази непозната жена, която прибра Пашка от пътя, го настани на работа във фирма с доста интересно име „Мъж под наем“. Обаче освен обичайните ремонтни работи, му се налагаше да се занимава и с ремонт на женски души, както и с изцеление на разбити женски сърца. Паметта така и не му се върна.

Той не помнеше нито истинското си име, нито семейството си, нито живота, който е имал в миналото. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че е бил на война. И това беше достатъчно, за да предизвика особен интерес у жените.

Бързо стана популярен сред клиентките и скоро си спечели звучния прякор – Александър. Жените често го наричаха Александър Македонски, възхищавайки се не само на външността и белега му, но и на умението му да дарява безумно удоволствие в леглото. Жените само клюкарстваха помежду си, че бил истински пневматичен чук.

За Пашка нямаше нищо осъдително в това, с което се занимаваше. Не изпитваше срам от работата си нито пред себе си, нито пред другите. Защото просто нямаше минало, което да го осъди, а и бъдещето не го интересуваше особено.

В страната отново настъпиха тежки времена и професията на момчетата по повикване набираше популярност. Ето че Пашка стана едно от тези момчета, и не просто едно от тях, а истински крал в тази сфера. Нощни клубове, извънградски имения, курорти – той беше посетил всички тези места и за това още му плащаха щедро.

Просто мечтана работа. Доста бързо сладкият прелъстител с гръмка слава сред жените натрупа достатъчно средства, за да си купи апартамент в столицата. Да фалшифицира документи, в които фигурираше като Александър, се оказа несложно дело.

По онова време парите можеха да решат всякакви проблеми. Обаче някъде дълбоко в душата, сякаш ехо от далечното детство, му шепнеше неясен глас. „А какво би казала майка ти за това?“ Пашка неведнъж се събуждаше рязко посред нощ, стъписан от този въпрос.

Ставаше му непоносимо болезнено и той, без да разбира защо, инстинктивно хващаше с ръка раненото си око. До сутринта, напълно изтощен от тези сънища, той отново заспиваше, забравяйки за нощните кошмари. Защото сега имаше много работа.

Все повече жени търсеха утеха и Пашка, или както го знаеха сега, Александър Царев, беше един от най-търсените. В трудни времена все повече мъже изпадаха във финансови затруднения, което често ги водеше до запои. При такива условия работа за Пашка се намираше дори извън столицата.

Повишиха го до ръководител на филиал на същата компания в едно от предградията. Това беше малък тих градец с районен статут. Честно казано, Пашка отдавна беше уморен от суетата на мегаполиса и все по-често мечтаеше за спокойствие и тишина…

От момента на изписването от болницата бяха минали вече 10 години. Десет години, които той смяташе за начало на своя нов осъзнат живот. Затова предложението да оглави филиала прие с голяма радост.

Първо, това място беше достатъчно близо до столицата, което би му позволявало да ходи там дори всеки ден. А второ, новата длъжност обещаваше не само издигане по кариерната стълбица, но и значително увеличение на заплатата. Всичко беше честно и справедливо.

Той сам, през пот и кръв, постигна такъв успех в живота. Разбира се, тяхната фирма на новото място трябваше да бъде обвита в покров на внимателност и секретност, значително надвишаващи мерките, които бяха необходими в гъстонаселената столица. Външният облик на компанията беше внимателно обмислен.

Всички хора трябваше да виждат само, че тя се занимава изключително с изпълнение на дребни битови ремонтни работи. Вътре във фирмата имаше разделен на две групи състав от служители, всяка от които изпълняваше съвсем различни функции. Първата група включваше ремонтни работници, занимаващи се с истински ремонтни задачи.

Те забиваха пирони, монтираха рафтове и изпълняваха дребни ремонтни работи из цялата къща. Втората група служители предлагаше услуги от по-личен характер, които на пръв поглед можеха да изглеждат като заместване на ролята на съпруга в спалнята. Интересно е да се отбележи, че в селските райони именно услугите от тази категория се оказаха най-търсени и популярни сред местното население.

Това беше явен успех. Клиентската база на компанията се формираше от местни жители, които знаеха за тази фирма. Единственото условие за получаване на услугата – да знаеш правилната кодова дума…

Информация за него можеше да се получи от жени, които вече бяха използвали услугите на компанията.

Всичко беше организирано много деликатно и изключително секретно, което позволи на компанията да функционира успешно, без да предизвиква излишно ненужно внимание.

Ако жена искаше да се възползва от специалните услуги, достатъчно беше да каже „Трябва да поправя тавана“.

Тази фраза служеше като сигнал, че е необходим не просто ремонт, а нещо по-фино и лично. Много жени, копнеещи за мъжка ласка и никога не чували комплименти от мъже, бяха готови да плащат добри пари.

Затова фирмата, която ръководеше Пашка, достатъчно бързо си набра постоянни клиентки.

Пашка не искаше да киснe в офиса и само да ръководи.

От време на време продължаваше сам да излиза по повикване.

Още повече, че парите, които плащаха заможните постоянни клиентки, му стигаха предостатъчно, за да си купи чисто нов джип и вече да започне строителство на извънградска къща.

Бъдещето не го тревожеше, защото през тези 10 години той имаше много заможни клиентки, които му плащаха солидни суми. Тези спестявания Пашка съхраняваше в банкови сметки. Затова дори ако фирмата фалира, той не се страхуваше да остане без финансови средства.

А какво стана с майката на нашия главен герой? А майката на Пашка така и не получи известие за смъртта на сина си. Вместо това ѝ съобщиха, че той просто е изчезнал. През всичките тези 10 години тя продължаваше отчаяно да търси сина си.

Тамара се обръщаше към всевъзможни инстанции, пишеше до различни служби, оплакваше се от бездействието на командирите. Но получаваше неизменни отговори „Вашият син е изчезнал“. От постоянните преживявания и вълнения жената силно остаря, здравето ѝ често я подвеждаше.

Смисълът на живота ѝ, който по-рано се заключаваше в единствения син, сега беше изгубен. Всеки ден тя продължаваше да чака завръщането на сина си, въпреки всички трудности и неопределеност. Съществуването ѝ стана безкрайно тъжно и празно.

Животът, който преди изглеждаше наситен и пълен със смисъл, спря в един момент. Бъдещето, което си представяше, отдавна се прекъсна. Тя вече никога няма да има внуци, които биха могли да я зарадват.

Мислейки за това в безсънните нощи, Тамара само горчиво плачеше. Мислите ѝ бяха изпълнени с безизходица. Дори в случай на смърт нямаше никой, който би могъл да я погребе.

Всички старания и спестявания, цялата работа и усилия, които тя вложи в живота, се оказаха ненужни и напразни. За кого се трудих? Защо трупах пари? За да остана накрая самотна и безпомощна старица, размишляваше на воля Тамара, изпълнена с горчивина и съжаление. Обаче погребалното известие за сина така и не дойде.

Въпреки липсата на официална информация, жената не губеше надежда и продължаваше ежедневно да седи до прозореца. Гледайки към пътя, с надежда да види него, своя син. Междувременно домът ѝ постепенно се превръщаше в развалини…

Градината обрасна с бурени, къщата се разнебити, а покривът започна да тече. Водата течеше право върху леглото. Но Тамара изобщо не се притесняваше от това.

Тя обикновено подреждаше кофи и легени, за да се справи поне някак с потопа в къщата. Тя абсолютно нямаше сили да прави нещо по-сериозно, пък и желание също просто нямаше. Особено напоследък я налегна такава ужасна апатия, че просто ляга и умира.

Сърцето започна да я боли все по-често, но тя дори при лекар не отиваше и не се лекуваше, просто чакаше последния си час. „Няма да се лекувам. По-бързо ще умра!“ – мислеше тя.

„Все едно смисъл в живота няма. За кого да живея?“ Единствения син изгуби, а повече никого няма. Няма защо да живея на този свят.

При Тамара веднъж на няколко дни се отбиваше съседката. Носеше гореща супа, ходеше до магазина за хляб. Тя съжаляваше Тамара, знаейки колко силно обичаше сина си и как страдаше без него през всичките тези години.

Виждайки бедственото положение на съседката, жената посъветва. „Тамара, скоро покривът ти съвсем ще падне! Дъждовете започнаха, виж как тече! Ти би трябвало да станеш и да поправиш поне малко! Нямам сили, Катерина! Пък и желание нямам!“ – прошепна Тамара и се обърна към стената. „Е, щом сама не можеш, тогава плати на някого и нека ти препокрият покрива.

Видях тук една обява в интернет. Има такава услуга. Мъж под наем.

Обади се там и поискай да ти поправят покрива. Или дай аз сама да се обадя, ще ти извикам професионален майстор. Не може така, Тамарочка, ще замръзнеш просто и ще се разболееш.

Е, на какво прилича това?“ – караше се Катерина. „Ами нека! Все едно без Пашенка животът не е живот!“ – прошепна Тамара и в очите ѝ отново се появиха сълзи. „Тамара, не може така! Какво би казал Пашка, ако разбереше, че майка му преждевременно се е запътила към оня свят? Погребално известие за сина нали нямаше.

Смятай, че може да се върне във всеки момент. И какво ще каже, като види, че майка му се е приготвила да умира, а къщата е превърнала в развалина? Хайде, Тамара, ставай! Ето, донесох ти пресен борш. Подкрепи се малко и на работа…“

Не е още старица, че да запусне така къщата и двора. Сръдването от съседката малко ободри Тамара. Повярвайки за пореден път, че синът ѝ е жив и скоро ще се върне, тя наистина стана от леглото.

С удоволствие обядва и се зае да оценява състоянието на къщата и двора. Работа ще има явно не за един месец. Запретнала ръкави, тя се повлече към двора.

И до самата вечер се бори с плевелите, изкопаваше обраслите места. Дори приготви ароматни кифлички с канела, които синът ѝ толкова обичаше. Вечерта заедно със съседката се наслаждаваше на сладък чай с кифлички и мечтаеше как синът ѝ ще се върне у дома.

След няколко дни Тамара подреди двора и къщата. Остана да поправи покрива и наклонената ограда. Но тази работа не беше по силите ѝ.

Все пак възрастта си казваше думата. И Тамара отиде при съседката. — Катерина, обади се на онзи майстор.

Нека дойде, да поправи всичко тук. И кажи направо, трябва да поправя тавана. И ето, без да мисли дълго, съседката се обади във фирмата мъж под наем.

И се договори с майстора, че ще дойде на следващия ден, уж да „поправя тавана“. Възрастната жена дори не подозираше какви точно услуги предлага фирмата освен ремонт. Още повече изобщо не мислеше, че по случайно стечение на обстоятелствата произнася тайната кодова фраза.

„Трябва да поправя тавана“. И този път, вече по фатално стечение на обстоятелствата, дежурният майстор се разболя още от сутринта. Затова на повикването се наложи да отиде Пашка.

Пристигайки на мястото, дворът му се стори смътно познат. Пашка се приближи до къщата. Обръщайки глава, той видя възрастна жена, която ситнеше към него.

Това беше като проблясък в главата. — Мамо! — произнесе той. — Пашенка, боже мой! Синчето ми се върна! — извика Тамара, хвърляйки се към сина си.

Тя дори не разбра и никога няма да знае, че го е повикала по грешка и в каква фирма е работил. Важното е друго — семейството отново се събра. И ето в тишината на селската къща, където всяко ъгълче е изпълнено със спомени, Пашка и Тамара отново намериха един друг…

Годините на раздяла и изпитания сякаш изчезнаха в миг, отстъпвайки място на радостта и спокойствието. Синът, който беше изгубил паметта си и беше станал чужд в собствения си свят, най-накрая намери пътя си към дома.

Макар този път да беше трънлив и доста екстравагантен, но майката, която никога не беше губила надежда, най-накрая дочака родното си момче у дома.

Миналото вече нямаше власт над тях.

Те бяха заедно и на двете родни сърца повече нищо не им трябваше. Животът, сякаш дългоочакван изгрев, отново се изпълни със смисъл и топлина.

Оттогава с ремонт на женски сърца Пашка не се занимаваше, но да ръководи фирмата продължаваше.

Само че сега това беше собственият му бизнес за ремонт на истински покриви и тавани и никакви секретни кодове.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *