Оженил се не от голяма любов. Така се случи. Жена ми знаеше за това, затова…
Оженил се не от голяма любов. Така се случи. Жена ми знаеше за това, затова не ме тормозеше с глупави въпроси, не се бъркаше в душата ми, а и беше отлична домакиня. Роди ми дъщеря. В къщата беше чисто, уютно, но в душата ми – празнота. Запълвах я с каквото можех: работа, приятели, футбол. Навсякъде другаде, само не вкъщи, особено ако знаех, че дъщеря ми нощува при бабите.
И в онзи ден не ми се прибираше вкъщи. Парк, бира, приятели. Мина час, два, три… На жена ми не се обадих, не сметнах за нужно. Изключих телефона, за да не звъни. Ето че приятелите започнаха да се разотиват, а вкъщи все още не ме теглеше. Не помня как се озовах в някакво кафене, седнах, поръчах си още бира. В очакване от скука затворих очи.
— Познай кой е?
Очите ми бяха закрити от меки женски длани. Този глас бих разпознал измежду милиони други… — Леся! Ти какво правиш тук?
— Е, така съвсем не е интересно! – Леся нацупи устни и сведе зелените си дръпнати очи, — Отбих се да хапна нещо. В командировка съм!
Животът течеше по своя ред. Не си спомнях за Марина. Съвестта ми мълчеше. Само че в средата на август от нея дойде SMS със следното съдържание: „Бременна съм. Срок 14 седмици. Надявам се, че нашата съдба не ти е безразлична.“ Състоянието ми беше близо до паника. Марина е бременна! Не можех да работя. Главата ми се въртеше, инструментите падаха от ръцете ми.
— Защо не си ходиш вкъщи! – Михалич, началникът на смяната, ме гледаше снизходително – Иначе ще объркаш нещо, а после аз ще трябва да оправям.
Не отидох вкъщи, краката ми от само себе си ме отведоха до дома на Олеся. Видях я през открехнатата порта, толкова тъничка, крехка, изящна в ярко-синя рокля малко под коленете… Къдриците ѝ бяха събрани в стегната плитка, и само на слепоочията оставаха забавни, мили къдрици. Олеся простираше пране в двора и си тананикаше нещо, затова не забеляза веднага появата ми.
— Киря, случило ли се е нещо? Та ти си без лице!
— Лес, работата е такава… Само ме изслушай докрай… Не ме прекъсвай, добре? – наведох глава и започнах разказа.
Олеся ме слушаше мълчаливо, хапейки устни. Очите ѝ се замъглиха от сълзи. Виждах, че ѝ е болно, но да мълча повече просто не можех. Заклевах ѝ се в любов, казвах, че ще помагам на Марина, ако тя реши да ражда. Исках да притисна Олеся към себе си, но тя се отдръпна:
— Трябва да помисля… Не ми се обаждай днес… Върви си вкъщи.
Леся ме изпрати до портата и се усмихна снизходително, а аз тогава искрено повярвах, че всичко ще бъде наред.
На следващия ден тичах към нея, изпълнен с решителност и въодушевление. Поради някаква причина цялото ми съзнание се изпълни с увереност, че Олеся ме е простила…
Вратата ми отвори бабата на Леся.
— Замина Леся, при родителите си. Върви си с мир! – побелялата жена укорително поклати глава – Забрави внучката.
Опитвах се да се обаждам, но монотонният женски глас неизменно повтаряше: „Абонатът не отговаря или е извън обхват.“ Крещях в слушалката, но на този глас не му пукаше какво чувствам и това ме вбесяваше още повече.
Започнах да ги проклинам: Марина за това, че се появи в живота ми, за ласките ѝ, за съобщението ѝ; Олеся за това, че не можа да прости и разбере, за това че замина, за това че не обясни. После разбрах, че сам съм виновен за всичко и намразих себе си.
Постепенно се примирих с мисълта за предстоящото бащинство. Да видя отново Марина ми се струваше изпитание. Отлагах до последно. Срещнахме се чак през октомври. Тя изглеждаше трогателна и беззащитна. И аз реших – ще се оженя. Ще се оженя напук на Олеся.
Вдигнахме сватба, въпреки че Маринка беше в осмия месец на бременността. А точно след месец Марина роди дъщеричка, малко преди термина. Това бяха моите 48 сантиметра щастие! Да, любов към жена си не изпитвах, но дъщерята е съвсем друго нещо.
И само нощем сега ми се присънваше Олеся ту в синя рокля малко под коленете с очи, пълни с обида и сълзи, ту гола на звездна светлина с разпилени по раменете тъмноруси къдрици, които неизменно ухаеха на ябълки и канела… А после се събуждах в леглото с Марина и мислех за това как би могло всичко да се нареди, ако… Ох, това „АКО“…
Лизочка растеше, започна да остава да нощува при бабите, а аз все по-често се задържах на работа, с приятели. Марина чакаше, не изказваше претенции, не се оплакваше от живота и това ме устройваше.
Обаче търсенето на любимата не прекратявах. И ето преди известно време намерих Олеся в една от популярните социални мрежи. Статусът гласеше: „Отново щастлива!“ Стана ми обидно. Дълго обмислях текста на писмото, писах ѝ, че съм щастлив, че ми е добре с Марина, че безумно я обичам. Писах за Лизочка, че искаме второ дете! Лъжех!
Леся отговори бързо: „Радвам се за вас!“ И това е всичко, тишина…
И ето днес отново чух гласа ѝ наяве, толкова чист и звънлив. Чух го за първи път от осем дълги години. Олеся почти не се беше променила, само тъмнорусите ѝ къдрици сега имаха бронзов оттенък. Тя ме гледаше и този поглед ме подлудяваше, вълнуваше разума ми, събуждаше спомени.
— Ти самият какво правиш тук? Къде е Марина? – с неприкрито любопитство попита Олеся.
И тук ме прорва! Разказвах за това, че съм се оженил напук на нея, че Марина както не съм обичал, така и не обичам, че не искам да се прибирам вкъщи, че съм изключил телефона… Всичко като на изповед. Тя слушаше мълчаливо, навивайки на тъничкото си пръстче кичур от прекрасната си коса. Усмивката някъде изчезна от лицето ѝ. В очите ѝ вече нямаше радост, смени я буря от негодувание.
— Гомаков, никой ли не ти е казвал, че си гадняр? – Гласът на Олеся стана студен и някак чужд. – Горката Маринка.
Олеся стана и се отправи към изхода.
— Да те изпратя ли?
Корях се за откровеността.
— Слушай, изглежда можеш да обичаш изключително себе си… И да, — Олеся се обърна, — Гомаков, ти никога не си умял да цениш това, което имаш…
Две седмици живях сам. В наетия апартамент стана необичайно тихо. Никой не ме посрещаше от работа, не питаше как съм, не миришеше на пирожки, не се чуваше детски смях. Започна да ми липсва всичко онова, което имах доскоро… И последните думи на Леся не излизаха от главата ми. Разбрах, че наистина никога не съм ценял това, което имах: първо съм поставил под удар отношенията с Олеся, после нагло съм използвал Марина, после съм се оженил и не съм ценял нито жена си, нито семейството ни… Разбрах, че съм егоист, жалък самовлюбен кретен!
Сега постоянно ми се присънваше Марина. Тя ме гледаше с укор с уморените си кафяви очи. Понякога ми се присънваше Лиза, някак не по детски разсъдлива и строга. В тези сънища дъщеря ми понякога мълчаливо ме гледаше, понякога, клатейки глава, произнасяше: „Татко, как можа!“ А аз не знаех какво да ѝ отговоря.
Тогава, преди две седмици, се прибрах вкъщи след полунощ. Апартаментът ме посрещна със студ и пустота. Повиках Марина, в отговор – тишина. Паднах на оправения диван с лице надолу, мислех, че ще заспя – не се получи. Гласът на Леся настойчиво звучеше вътре в мен: „Ти можеш да обичаш изключително себе си… Ти никога не си умял да цениш това, което имаш…“ Нима това е истина? Станах, отидох в кухнята – тишина. Марина я няма. На масата бележка! Само 3 думи: „Аз не съм желязна“. Седнах на стола. Мислите ми се объркваха. Включих все още спящия телефон. Осем пропуснати обаждания от жена ми. С трепереща ръка набрах номера на Марина: „Абонатът не отговаря…“ Главата ми се замая. В стар бележник намерих номера на тъща си. Докато набирах – едва не полудях. Сигнал, още един…
— Марина е при мен. Току-що заспа. Не звъни! – Олга Василиевна затвори.
„Мамо, Лиза с мама на вилата!“ – прелетя в главата ми. Майка ми отговори веднага. Говореше сухо, строго, не щадеше самолюбието ми. В изразите не се скъпеше. Най-важното, разбрах, че Марина е отишла за дъщеря ни, обяснила е всичко и е седнала с Лизочка в такси.
Останах сам, насаме със своите мисли, чувства, спомени. В главата ми се оформяше ясна картина: аз – негодник, Марина – търпелива, обичаща, нежна… Да, аз трябваше да я нося на ръце, да ѝ благодаря за уюта, топлината, ласката, за дъщерята, която ми подари. Да ценя нейната преданост и търпение. А аз не просто не ценях… Аз се подигравах…
Две седмици живях като в мъгла. Разбрах, че искам да виждам Марина до себе си винаги, а Олеся – това е само светъл спомен. Съпругата – ето я моята любов, истинска, прекрасна, светла. Тази, която винаги е била до мен, а аз упорито не я забелязвах…
Реших – каквото ще да става, и отидох при Олга Василиевна. Да дойда с празни ръце не можех. Разбирах, че няма да ми е лесно, затова наум реших, че хубав букет за тъщата ще помогне да смекчи удара…
Да натисна бутона на звънеца… Около двадесет минути не можех да се реша дори на това. Стоях като глупак пред вратата…
— Какво искаш? – тежко въздъхвайки, произнесе тъщата, — Лиза е на разходка!
— Дошъл съм при Марина, Олга Василиевна, — подавах на тъщата букет жълти хризантеми.
— Неочаквано! Добре, влизай! Все едно трябва да поговорите!
Съпругата се суетеше в кухнята. Миришеше на ябълки и канела, но този аромат вече не ме привличаше, както преди.
— Защо си дошъл? – попита Марина, бършейки ръце в карирана престилка.
— За теб! Марина, обичам те! Прости ми за всичко!
В кафявите очи проблесна топла искрица.
Мариночка, аз никога, чуваш ли, никога повече няма да ти причиня болка! – гласът ми трепна. Марина клекна и заплака. Аз стоях и я гледах, такава мила, родна, близка. Вече не ми трябваше изваяната красота на Олеся, нужна ми беше моята жена с нейните топли кафяви очи, с трапчинките на бузите, със светлокестенявата ѝ коса. Исках да я направя щастлива!
