Кметът се появи при бабата в затънтено село — когато видя какво точно държи в ръцете си, веднага изгуби съзнание…
Тамара Ивановна както обикновено се суетеше с домакинската работа. За нея, прекарала целия си живот в града, това беше нещо ново. Някои пенсионери обичат да се ровят в земята, но за старицата това беше необходимост, за да оцелее. Добре поне, че миналата година добри хора помогнаха със семена. В селото имаше предимно вили, тъй като за постоянно живеене тук беше доста проблематично. Миналата седмица буря скъса всички електрически проводници, радва, че от този проблем поне направиха път.
Мислейки за насъщния живот, старицата си приготвяше закуска, когато на вратата, затворена с резе, се почука. Погледвайки през прозорчето, видя прилично облечен мъж в костюм, затова без страх отвори вратата. Поглеждайки мъжа, тя едва не изгуби съзнание.
Почти година преди това в тристаен апартамент се подготвяха за заминаване. Събрала в чанти кухненски прибори и някакви дрехи, без да забрави и хапчетата, младолика жена погледна седящата на стола майка, която бършеше с крайчеца на кърпичката появилите се сълзи.
— Ама какво си се разциврила, мамо, — въздъхна жената. — В селото и въздухът е свеж, не като в града. Да беше видяла каква къща купихме с Вика за теб. Тя вече е на 20 години и иска да живее отделно.
Виктория също беше тук, ярък грим на лицето, къса пола. Изпускайки дим, обади се:
— Да, бабо, къщата е супер, — засмя се тя и се закашля, задавяйки се. Майка ѝ веднага скочи към нея и я потупа по гърба.
Слязоха на улицата, метнаха вещите и се качиха в очукана чуждестранна кола, която майката беше подарила на дъщеря си за пълнолетието, и потеглиха. След половин час пристигнаха в село, в което нямаше нито един постоянно живеещ жител, тук имаше само вили. Спирайки в края на улицата, излязоха от колата. Майката и дъщерята с радост демонстрираха врасналата в земята наклонена колиба.
— Виж каква красота. И да умреш тук не е страшно, — усмихвайки се, каза внучката.
— Да, мамо, ще задържа пенсионната ти карта при мен. Още имаме да изплащаме кредит за тази къща и да купуваме продукти и лекарства, — добави дъщеря ѝ.
Разбира се, колибата им се беше паднала за жълти стотинки, собственикът беше само радостен да се отърве от нея. Оставяйки старицата с чантите на прага, дамите се втурнаха надалеч, без дори да влязат в къщата. Едва отваряйки наклонената врата, тя влезе в единственото си жилище. Вътре обстановката не беше по-добра, отколкото отвън, но нямаше какво да се прави. Така дъщерята остави майка си да доживее в забравено от бога място, решавайки, че тя трябва да даде тристайния апартамент за живеене на внучката.
Тамара Ивановна с тъга си спомняше живота си. На 25 години се омъжи, както смяташе, за силен благороден мъж. Генадий беше работлив, разумен, любящ човек. Само че това продължи съвсем не дълго. Постъпвайки на работа като зидар, попадна в не много добра компания. Оказа се слаб духом. Не забеляза мъжът как се търкулна на самото дъно в прегръдките на зеления змей. Той имаше любяща съпруга и 5-годишен син. Уж живей и се радвай, а той всяка спечелена копейка пропиваше. Уволниха от работа нерадивия работник.
Всички грижи се стовариха върху Тамара: трябваше да плаща за наетия апартамент и да се храни с нещо. Тя се трепеше в продължение на две години на три работи. Мъжът седеше вкъщи и изискваше от нея само качествен алкохол. Ако купуваше не това, което му харесваше, без угризения на съвестта вдигаше ръка срещу жена си и сина си.
Това продължаваше, докато Тамара не се разболя от изтощение. Гена ѝ даде два дни да стане от леглото и да отиде да печели, но тя не стана и след седмица. Мъжът се гавреше и с болната жена, не оставяйки живо място, доставаше се и на сина. От безизходица Гена започна да кара момчето да краде и да събира бутилки, за да купи поне някакъв алкохол. Заради това той пропускаше училище.
Веднъж момчето се хвана в кражба и виждайки в какви условия живее, социалната служба го взе в детски дом, въпреки молбите на майката. Тамара обеща на сина си да го вземе, веднага щом се изправи на крака. Но на нея ѝ ставаше само по-зле, така тя попадна в болница. След операцията прекара няколко месеца в четири каменни стени.
Веднага щом се изправи на крака, Тамара Ивановна отиде в детския дом да вземе сина си. Но се оказа, че вече са го осиновили, бързо лишавайки от родителски права нея и мъжа ѝ, на което спомогнаха богати хора. А на момчето казаха, че майка му не е оцеляла по време на операцията. Жената се обливаше в горчиви сълзи, но нищо не можеше да се направи, такъв е животът. С мъжа си веднага се разведе.
Минаваха годините. Работеше като училищен готвач, където се запозна с втория си съпруг. Родиха им се дъщеря. Но не продължи дълго щастието им, мъжът се разболя. След като погреба съпруга си, трябваше да възпитава дъщеря си сама. Надя растеше озлобена, не слушаше майка си, учеше лошо, обичаше разгулен живот. Така и донесе на Тамара внучка в полата си, която също трябваше да отглежда тя, тъй като Надя не искаше да променя празния си живот. След известно време тя все пак се укроти и се омъжи. Въпреки че характера си не промени, който наследи и дъщеря ѝ. Тамара Ивановна смяташе, че това ѝ е наказание, задето не опази сина си. Молеше се само приемните родители да са добри хора и да го обичат.
Така, живеейки в самота, задоволявайки се с минимума необходимо, прекарваше времето си Тамара Ивановна. Дъщеря ѝ и внучката ѝ така нито веднъж не я посетиха. Наскоро само в голямата солидна къща наблизо се нанесе семейство с малко дете. Необщителни бяха, но явно имаха власт. Ето колко бързо поправиха проводниците и направиха път.
Не разбираше жената какво им трябва в забравено от бога село. Но богатите имат свои причуди. Всеки ден тя наблюдаваше как от двора им излиза кола сутрин, заминавайки явно на работа.
И в онзи страшен ден рано-рано в тъмното също чу звук на двигател, който събуди старицата. След това така и не заспа. Решавайки да се заеме с градинката си, излезе в двора, когато видя кълба дим, излизащи от кухнята на съседите.
„Там има дете и жена“ – помисли си старицата и се затича към съседите, увивайки главата си с мокра кърпа.
За щастие портата беше отворена. Обикаляйки къщата, бабата надничаше във всеки прозорец. Цялата кухня беше обхваната от огън, навсякъде имаше дим. В далечния прозорец най-накрая видя млада жена с дете, лежащи на леглото, явно надишали се с дим. Взимайки камък, старицата счупи прозореца. Лютивият дим не даваше да се диша, но държейки мократа кърпа на устата си, Тамара Ивановна първо измъкна малката, положи я на пейката, а след това с голямо усилие измъкна майка ѝ, която едва беше в съзнание. Веднага щом самата тя излезе навън, изгуби съзнание. Седмица лежа в болница, а когато се върна вкъщи, при нея дойде гост.
Мъжът дойде да благодари, задето бабата спаси жена му и дъщеря му. Къщата им изгоря до основи и те живееха на друго място. Владислав беше кмет на града и доста зает човек, но въпреки това се втурна при старицата, защото имаше още една новина, която научи едва преди час… Тамара Ивановна видя икона в ръцете на мъжа, която беше дала на сина си, когато го взеха в детския дом. Оттогава той я пазеше като спомен за майка си. А поглеждайки в сините очи, позна своето момче. Тя припадна от изненада.
Оказа се, че Владислав са го отгледали и дали образование добри хора. Връзките на приемния баща помогнаха да се изкачи по стъпалата на кариерата и да стигне до кмет. Премести се със семейството си в селото, за да бъде по-далеч от градската суета. И не предполагаше, че съседката ще се окаже майка му, която смяташе за загинала. За да благодари на старицата, мъжът събра цялата информация за нея и колко шокиран беше, когато разбра коя е тя.
Владислав я взе при себе си в дома си, където се отнасяха към нея с уважение. Защото тя рискува живота си заради чужди хора, както мислеше, които се оказаха нейни родни.
Преживяла дълъг живот, Тамара Ивановна най-накрая намери покой.
