# НЕ Е ТВОЯ ДЪЩЕРЯ – размених момиченцата в родилния дом! От отмъщение… Прости ми, за Бога! Твоята е в семейство на алкохолици!
-Мааам, мамо, там една леля някаква те търси.
-Мен? – Лариса се учуди, те наскоро бяха купили тази къща в селото и Лариса още не беше успяла да се запознае с хората.
Тя избърса ръцете си и отиде до портата. Там стоеше жена, доста възрастна, с лице с цвят на пръст, на Лариса ѝ се стори, че чертите на лицето на жената са правилни, вероятно в младостта си е била красавица.
Гостенката беше много слаба, изтощена, със сенки под очите, личеше, че ѝ е трудно да стои.
-Вие при мен ли идвате? Здравейте.
-Да… при теб… Лариса.
-Но… – жената безпомощно се огледа към дъщеря си – аз не ви познавам, може би сте ме объркали с някого?
-Не… пусни ме вътре, трудно ми е да стоя, не се страхувай, не съм заразна, пусни ме… Аз съм Наталия.
-Наталия? Коя Наталия?
-Стига де… Сякаш си забравила как те молех да се махнеш от Митко, забрави ли?
-Иди в градината, там… иди – махна на дъщеря си Лариса и отвори портата.
Влязоха в къщата, седнаха на верандата, Лариса наля чай.
-Виждам, че живеете добре?
-Не се оплаквам.
-Дъщеря ти, виждам, вече е голяма мома, внимавай, на тази възраст трябва да ги следиш постоянно…
-Какво искате? Пари?
-За какво са ми – усмихна се – няма да ги взема със себе си там, дойдох да се покая пред теб и…
Слушай накратко.
Ние с Митко сме заедно от деца, така ни и наричаха, годеник и годеница, когато пораснахме, никой не се учуди, че ходим ръка за ръка.
На колко години е момичето ти?
Забележка: Това е началото на историята, която разказва за жена на име Наталия, която е дошла да се изповяда пред Лариса за нещо, свързано с размяна на бебета в родилния дом от отмъщение. Историята продължава, но в предоставения текст виждаме само началото.
-На 16, скоро ще стане на 17 – каза Лариса, без да разбира защо отговаря на въпросите на тази непозната жена.
-Значи не съм сгрешила. Слушай нататък, ние с Митко се оженихме, всичко беше наред, но не можехме да имаме деца, ходихме по лекари, лекувахме се, но нищо не помагаше. Митко беше добър, не ме обвиняваше, подкрепяше ме, но аз виждах как гледа децата на приятелите ни, с каква тъга. Тогава се случи чудо, забременях, бях толкова щастлива, Митко също беше на седмото небе.
Но тогава се появи ти, ти си спомняш, нали? Ти беше нова в нашия град, дойде на работа в нашата болница, млада лекарка, красива, и веднага всички се влюбиха в теб, и Митко също. Той започна да се прибира късно, да измисля някакви причини, а аз не бях глупава, разбирах всичко.
Веднъж го проследих и видях как се срещате с теб. Тогава дойдох при теб, молих те да го оставиш, казах ти, че съм бременна, че ще родя скоро, а ти ми каза, че не си виновна, че той сам те е преследвал, а после добави, че ти също си бременна от него.
Не знам дали беше истина, но тогава ми се стори, че земята се отваря под краката ми. Митко се върна при мен, каза, че е сгрешил, че те е обичал, но семейството е по-важно, че ще бъдем заедно. Аз му повярвах, простих му, но в душата ми остана горчивина. Ти замина, а аз родих момиченце, и ти също роди момиченце, нали? Само че нашите бебета се родиха в една и съща болница, в един и същи ден.
-Какво? – Лариса пребледня – Какво искаш да кажеш?
-Ще ти кажа всичко, не ме прекъсвай, нямам много време. Аз работех в тази болница като санитарка, и когато разбрах, че ти също си там, че също раждаш, нещо в мен се пречупи. Реших да ти отмъстя. Размених бебетата. Твоето момиченце взех аз, а ти взе моето.
-Не може да бъде! – извика Лариса – Не може да бъде! Ти лъжеш!
-Не лъжа. Аз умирам, имам рак, последен стадий, затова дойдох да ти кажа истината. Моята дъщеря, твоето момиче, почина преди 5 години, катастрофа, а Митко се пропи от мъка и също почина. А твоята дъщеря, моето момиче, е жива, но живее в ужасни условия, в семейство на алкохолици. Тя е на 16 години, казва се Оксана, ето адреса.
Жената подаде на Лариса лист хартия.
-Прости ми, ако можеш. Знам, че стореното не може да се поправи, но може би поне можеш да помогнеш на истинската си дъщеря.
Лариса седеше като вкаменена, не можеше да повярва на това, което чува. Нейната Маша, нейното момиче, не е нейна дъщеря? А истинската ѝ дъщеря живее някъде с чужди хора?
-Как можа? – прошепна тя – Как можа да направиш това?
-От ревност, от болка, от отчаяние. Не знам. Просто исках да те нараня, както ти нарани мен. Но сега разбирам, че съм сгрешила. Прости ми, ако можеш.
Жената стана, олюлявайки се, и тръгна към вратата.
-Чакай! – извика Лариса – Как да разбера, че не лъжеш?
-Направи ДНК тест, ако искаш. Но знай, че не лъжа. Умирам, нямам причина да лъжа.
Жената излезе, а Лариса остана сама, с лист хартия в ръцете и с разбито сърце.
Какво да прави сега? Да каже ли на Маша истината? Да търси ли истинската си дъщеря? И как ще реагира Маша, когато разбере, че не е нейна биологична дъщеря?
Толкова много въпроси, толкова много болка…
Лариса се опита да се успокои, но не можеше. Тя стана и отиде в кухнята, наля си вода, ръцете ѝ трепереха.
-Вие сте луда, не може да бъде, това е някаква ужасна шега, нали?
-Не, не е шега, аз наистина размених бебетата. Твоята дъщеря е Оксана, а моята беше Маша. Аз умирам, защо да лъжа?
-Но как… как успяхте да го направите?
-Много просто. Аз работех в родилния дом като санитарка, имах достъп до всички отделения. Когато разбрах, че ти също си там, че също раждаш, реших да ти отмъстя. Размених бебетата, когато ги донесоха от родилната зала. Никой не забеляза, защото бебетата бяха с почти еднакво тегло, и двете бяхте родили момиченца.
-Но това е престъпление! – извика Лариса – Вие сте престъпница!
-Да, знам. Затова дойдох да се покая. Прости ми, ако можеш.
-Как да ви простя? Вие сте откраднали детето ми! Вие сте откраднали 16 години от живота ми с истинската ми дъщеря!
-Знам, знам… – жената заплака – Но не мога да си отида от този свят с такъв грях. Моля те, помогни на Оксана, тя е твоята дъщеря, тя живее в ужасни условия, в семейство на алкохолици. Те я малтретират, бият я. Тя е добро момиче, умно, но няма шанс в живота. Помогни ѝ, моля те.
Лариса седеше като вкаменена. Не можеше да повярва на това, което чува. Нейната Маша, нейното момиче, не е нейна дъщеря? А истинската ѝ дъщеря живее някъде с чужди хора, които я малтретират?
-Как да разбера, че не лъжете? – попита тя.
-Направи ДНК тест, ако искаш. Но знай, че не лъжа. Умирам, нямам причина да лъжа.
-А защо сега? Защо не дойдохте по-рано?
-Страхувах се. Страхувах се от наказание, от затвор. Но сега, когато знам, че скоро ще умра, вече не ме е страх. Искам само да поправя това, което съм направила, доколкото е възможно.
Лариса погледна към градината, където дъщеря ѝ – не, не нейната дъщеря, а дъщерята на тази жена – играеше с кучето. Маша беше красиво момиче, умно, добро, Лариса я обичаше повече от всичко на света. Как можеше да ѝ каже, че не е нейна майка?
-Какво да правя сега? – прошепна тя – Как да кажа на Маша? Как да намеря истинската си дъщеря?
-Не знам – отговори жената – Това е твое решение. Но знай, че Оксана се нуждае от помощ. Тя живее в ужасни условия. Може би можеш да я вземеш при себе си, да ѝ помогнеш, без да казваш на Маша истината. Или можеш да кажеш истината и на двете. Не знам. Но моля те, помогни на Оксана.
Жената стана, олюлявайки се, и тръгна към вратата.
-Чакайте! – извика Лариса – Не си тръгвайте така! Трябва да поговорим още!
-Няма какво повече да говорим. Казах ти истината. Сега решението е твое. Прости ми, ако можеш.
Жената излезе, а Лариса остана сама, с разбито сърце и с решение, което трябваше да вземе.
-Ето адреса, мислиш ли, че съм дошла заради съвестта си? Не, дойдох да доведа нещата докрай, дойдох да унищожа и двама ви… Само че сега, прости… искрено те моля… Там има момиче… Ти прости, ето адреса, вземи, вземи, – жената започна трескаво да пъха в ръцете на Лариса листчето, – през цялото това време мислех, обмислях план за отмъщение, а ти… на теб ти е било още по-зле, наистина, съжалявам…
Лариса седеше на верандата със затворени очи.
-Мамо, мамо, какво искаше тази луда, мамичко? Какво се случи? Мамо… нещо с татко ли? Мамо?
-Всичко е наред, – Лариса погали дъщеря си по бузата, пъзелът си дойде на мястото, всичките шестнадесет години Лариса обичаше дъщеря си, но…
Но винаги убеждаваше себе си, че Вера прилича на баба си по бащина линия.
Всичко е наред.
На следващия ден, след като се въртя цяла нощ, тя отиде на посочения адрес.
Бутна вратата, на звънеца никой не отговаряше, насреща ѝ изтича гримирана… тя… Лариса в младостта си.
-Кого търсите…
-Как се казваш, – едва промълви
-Инна, протегна ръка момичето, – ей, лельо, какво ви е? Мислите, че този старец е дошъл при мен? Не, той е при майка ми, я стига, тя и без това ревнува от любовниците си, ето на шестнадесет ще стана, ще получа паспорт и ще се махна…
-Кога…
-Кога какво? А, рожденият ден ли, да, на двадесет и първи ноември, осемдесет и девета година, ще направя чао-чао…
Лариса не чу последните думи на момичето… Дойде на себе си в болницата.
В коридора седеше онова момиче, Инна, нейната дъщеря… Нейната родна дъщеря.
-Кой сте ѝ вие?
— Никой.
-Момиче, малко ли ти е, че докара майка ѝ до сърдечен пристъп?
-Какви ги говориш, виждам тази жена за първи път в живота си.
— Глупава, вие с нея сте едно лице, защо така… Иди, влез при майка си, говори с нея, иди…
Инна бавно влезе в стаята, ето че няма късмет, защо се е домъкнала тази, макар че все едно нямаше с какво да се занимава, а така… поне някакво развлечение.
Жената я зяпаше с широко отворени очи, устните ѝ трепереха.
-Седни, детенце… Дай ми ръката си…
На момичето изведнъж му мина желанието да грубиянства, да дъвче дъвка, искаше ѝ се до безумие тази чужда, съвсем непозната жена, да я нарече още веднъж така нежно – „детенце“.
-Бедното ми момиче… Дъщеричката ми… Прости ми…
-Е, е… не съм ваша дъщеря… Вие сигурно сте си ударили главата?
Сълзите на жената се лееха непрестанно.
-Ти си моята дъщеря, Инна… Моята родна дъщеря…
-Какви са тези… глупости… Какво говорите?
-Дойдох при теб, да те видя, не знаех, сама не знаех, имам дъщеря, Вера, а ти… Ти излезе и разбрах, че всичко е истина… Всичко, което каза онази страшна жена, е истина, тя го е направила…
Инна слушаше този несвързан бълнуване, спомняше си думите на лекаря и медицинската сестра, видя всичко със собствените си очи, но не искаше да вярва, да, тази жена прилича на нея, но колко съвпадения има…
Както и да е, тя обичаше своята непрокопсана майка, Катка.
Така и наричаше майка си – Катка, а баща си – Юрка.
Понякога родителите ѝ се разделяха, тогава при майка ѝ идваше страхливият Боря, той изневеряваше на жена си, кълнеше се в любов на Катка и алчно поглеждаше към Инна.
Момичето обичаше и баща си, и майка си.
Майка си, разбира се, обичаше повече, винаги я защитаваше от бързия на разправа баща, когато майка ѝ беше трезва, за Инна беше празник, жалко, че това се случва все по-рядко…
Никой не искаше да повярва в това, Лариса след излизането от болницата говори с Дмитрий, разказа му всичко, той, разбира се, веднага не повярва, каза, че това са измислици на луда бивша, той говореше толкова презрително за Наталия, че Лариса дори съжали нещастницата.
-Нали тогава казваше, че си се разделил с нея, че тя е отишла при любовник?
-Ах, не помня какво съм казвал тогава, може и така да е било, – махна с ръка Дмитрий към Лариса, – не разбирам защо ти е да ровиш в цялата тази история?
-Какво? Да ровя в историята? Там е нашата дъщеря, моята, – отсече Лариса.
-А Верочка къде? Ще я изпратиш при онези алкохолици? Предлагам да оставим всичко както си е, дъщеря, а аз смятам Верочка за дъщеря, въпреки че не ми е родна по кръв, тя ще загине там, разбираш ли?
Мислех, че обичаш Верочка… А ти очевидно обичаш само парите, скъпа Лариса, и ето сега… Какво искаш да постигнеш? Родилният дом да ти плати, какво? Наталия няма пари, тя не излиза от психиатриите…
-Как можеш! Как ти се обръща езикът, аз на никого няма да дам Верочка, но и Инна… Инна трябва да бъде спасена. А относно Наталия… Знаеш ли, ти си подлец, да-да, не ме гледай така, подлец, защото ти си ѝ причинил това…
И имаше голямо разследване, и имаше съд, страхуваха се да не изтече всичко във вестниците, хората имаха нужда от зрелища, някак си журналистите научиха за тази история и тръгна…
По-рано щеше да има заповед отгоре и всичко щяха да направят тихо, но не и сега, вестниците пъстрееха със заглавия.
„Жена отмъсти на любовницата“, „Жена размени децата на любовницата“, „Принцесата и бедната“, „Ще понесе ли виновната наказание“
Продължението е тук
Мои скъпи, реших днес да публикувам този разказ, получи се с продължение.
Добро утро на всички мои приятели!
Прегръщам ви силно!
Изпращам лъчи от моята доброта и позитивизъм.
Винаги ваша
