# Цялото село плачеше: младото момиче не дочака сватбата си. Облече булчинска рокля, но не за съвета, а за ковчега. Последният й годеник се наведе над нея
Плачеше майката, бащата, сестрата, братът, дядото, бабата, плачеше цялото семейство, защото вече я нямаше тяхната малка, нямаше я дъщерята на родителите, нямаше я сестрата, нямаше я внучката, защото увехна тяхната неразцъфнала напълно роза.
Плачеше цялото село, защото вече я нямаше съвсем младото момиче, като цвете, което тъкмо разтваряше листенцата на моминския си цвят.
И плачеше, с наведена глава, той, нейният годеник.
Тя беше на 16 години. На тази възраст искаше много неща: да учи, да се облича добре, да слуша модерна музика, да обича и да живее. А можеше ли да мисли за нещо друго?
Само за това, да се омъжи за Льоша в красива бяла булчинска рокля с воал и бели ръкавици, да роди деца, да ги възпита.
И да се омъжи само за него, защото обичаше само него…
Трябваше ли по-големият брат да покани своя колега на гости?! „Внимавай, малката, не се влюбвай в Льоша, защото ти трябва да учиш, а той да се жени, тъй като майка му е болна и има много домакинска работа“, каза брат й Иван. „Е, голяма работа, твоят колега“, отговори сърдито Тая.
Цялото семейство се подготвяше за пристигането на Льоша. Чистеха къщата, готвеха ястия, подреждаха масата. Стараеха се на приятеля на Иван да му хареса на гости. Тая също се пременя. И ето го госта. Той дойде с цветя, знаейки, че Иван има по-малка сестра. Знаеше, че по-голямата живее отделно. Запознаха се. И веднага си харесаха един друг. Тая се изчерви, свеждайки очи. Нейковов и Льоша.
След като гостува два дни, гостът си замина. Дълги телефонни разговори, желани срещи за двамата, продължиха половин година. Тая след 9-ти клас учеше в техникум, Льоша работеше. А преди Троица дойде да я иска за жена. „Танке, ти си толкова млада, не се омъжвай, трябва още да учиш“, молеше майката дъщеря си, сякаш предчувстваше нещо лошо. „Ето, поне още една година да поучиш, тогава ще се омъжиш за Льоша, а той ще почака.“ Но Тая не искаше да слуша. Подаде кърпи на сватовете.
Дали близките отношения с Альоша повлияха на здравето на Тая, или просто внезапно картината даде знак за себе си, защото тя се разболя. Не беше щастлива, подготвяйки се за сватбата и купувайки сватбения тоалет. „Нещо не се радвам“, казваше на майка си, „сякаш не аз се омъжвам. Толкова мечтаех за този момент, а днес имам някакво предчувствие, че няма да облека тази рокля.“ А майка й в отговор: „Какво говориш, всичко ще бъде добре.“ А самата тя, обръщайки се настрани, въздъхна дълбоко: „Да не дава Господ!“
Докато примерваше пред огледалото булчинската рокля, когато остана сама вкъщи, Тая изведнъж заплака. Тъгата навя болка в долната част на корема, силна болка. „Бърза помощ“ не закъсня. Закараха я в районната болница, поставиха диагноза. Тя не знаеше за нея. Предложиха операция в онкологичния диспансер. Тази млада симпатична и приветлива пациентка обикнаха всички: и лекарите, и медицинският персонал, и другите болни като нея. Подготвяйки я за операцията, се надяваха на най-доброто, а може би има грешка в анализите? Не искаха да вярват, не искаха да мислят, че тя, такова цвете, което едва разцъфва, скоро ще увехне… Защото болестта набираше скорост, пълзеше по цялото тяло.
Льоша всяка вечер идваше при нея с цветя. Целуваше я, усмихваше се, весело й разказваше. Трябваше да се види как бяха щастливи и влюбени. Той знаеше, че скоро Тая няма да я има, но не я изоставяше, с вниманието си я подкрепяше, стопляше сърцето й с любов. А тя дори не подозираше за страшната и нелечима болест в последен стадий.
„Ще я изтръгна от тази болест с любовта си към нея, тя трябва да живее, защото обичащите не умират!“ – каза Льоша на майката на Тая, когато тя, съжалявайки че той губи време, го помоли да остави дъщеря й. Той я изнесе от болницата на ръце, но не защото тя не можеше да ходи. Не, той много искаше да й направи нещо приятно. Знаеше, че няма да я носи на ръце от олтара.
За да не се отчае Тая, от 1 септември тя свободно посещаваше занятията в техникума. А през ноември напусна учението, защото силите я напускаха. Алексей искаше да се ожени за нея, да се разпишат, да се венчаят, но родителите на Тая казаха: „За какво? Ти си още млад, ще мине време и ще се ожениш“. А Тая живееше с надеждата, че може би ще се случи чудо и тя ще се оправи. През сълзи се обръщаше към Льоша: „Ние задължително ще се оженим, само да оздравея, защото виждаш, и бялата рокля трябва да се стеснява. Ще родя деца и ще бъдем щастливи“. И Льоша, както можеше, я утешаваше, вдъхваше й надежда за оздравяване, въпреки че виждаше, че състоянието на Тая не се подобряваше, а се влошаваше с всеки изминал ден.
Те бяха заедно до последния й дъх. Той я повдигаше, защото на нея й се струваше, че никой няма да я подкрепи така нежно, даваше й да яде с лъжичка, да пие. След Коледа тя си отиде. До ковчега, в който цялата в бяло, като невеста, лежеше Тая, стояха в голяма скръб нейните близки, майката, кършейки ръце, плачеше силно. Той, нейният любим, нейният годеник стоеше до ковчега с букет цветя. Стоеше и плачеше, защото се сбогуваше завинаги със своята любов. Плачеше селото. И плачеше небето, сипейки сребристи снежинки, сякаш постилаше мек път, последен път.
