Кирил бавно се приближи към вратата на частната клиника в центъра на столицата.
Той вече беше идвал тук неведнъж и всеки път това място му носеше само неприятно чувство на раздразнение и умора. Винаги предпочиташе да се качва по стълбите, без да използва асансьора. В асансьора често имаше хора, а той нямаше никакво желание да се засича с други пациенти или лекари.
Обичаше да се изкачва по стълбите, за да не го гледа никой в лицето и да не му задава въпроси, дори учтиви. Този път в ръцете му имаше букет цветя, от онези, които беше купил набързо по пътя. Малки рози, бели като стените на болницата.
Знаеше, че Лариса едва ли ще може да ги види или да усети аромата им, но ако се появеше пред лекарите и роднините без цветя, щеше да изглежда странно. Особено сега, когато жена му вече месец лежеше в кома. Цветята му се струваха напразен разход, но Кирил стисна зъби — трябваше поне външно да поддържа видимостта на грижовен съпруг.
В коридора на клиниката го посрещна ярка бяла светлина. Кирил се намръщи и присви очи — след нощните си скитания очите го боляха. Вечерта и нощта беше прекарал в бар с приятели, пушеше наргиле, пиеше, спомняйки си времената, когато животът не беше толкова объркан и труден.
Изобщо не му се искаше да се прибира вкъщи, но накрая се наложи да го качат в такси, а сутринта, както обикновено, го посрещна неприятното усещане за сухота в устата и болка в слепоочията. Преди да влезе в клиниката, се спря пред огледалната витрина, опитвайки се да се приведе в ред. Погледът му беше уморен, лицето — бледо, а очите зачервени и замъглени.
Бързо извади от джоба си ментови дъвки и пъхна няколко в устата, за да прикрие миризмата на алкохол. Кирил прокара ръка през косата си, приглади разрошените кичури, оправи яката на ризата си. Изглеждаше малко по-добре, но в отражението все пак прозираше умората му, която не можеше да се скрие лесно.
Докато Кирил се изкачваше по стълбите, мислите му започнаха да се връщат към тежката реалност. Всеки ден, който Лариса прекарваше в тази частна клиника, му струваше скъпо. В главата му вече няколко пъти се въртяха сумите, които лекарите бяха споменали още при първите консултации.
Всичкото това оборудване, грижите, процедурите, всеки ден в кома — всичко изсмукваше пари от джоба му. Пари, които би могъл да използва съвсем по друг начин. С всяка стъпка нагоре, Кирил все по-ясно осъзнаваше, че раздразнението му само расте.
Колко още ще продължи това? Лариса отдавна не показваше признаци на подобрение, но всички около него продължаваха да говорят за оптимистични прогнози, които изискваха немалко разходи. Разбира се, пред родителите на Лариса и лекарите изглеждаше загрижен, но вътре в себе си усещаше все по-голямо недоволство. Мислеше за възможностите, които биха се отворили, ако Лариса почине — нейният апартамент, парите, цялото имущество и бизнесът щяха да останат за него…
От момента на сватбата им Лариса нито веднъж не му даде пълен контрол над компанията, въпреки че Кирил винаги е смятал, че би се справил по-добре. Амбициите му растяха – нима не заслужаваше да поеме в ръцете си компанията, с която се занимаваше жена му? Тя вече беше свършила своето, изградила беше бизнеса, а сега той сам можеше да управлява наследството ѝ и най-накрая да излезе от нейната сянка. Но въпреки това, колкото и да му се искаше, не можеше да рискува и да я премести в по-евтина клиника.
Това би изглеждало странно, веднага щяха да възникнат въпроси от нейните родители, а и от лекарите. Можеха да започнат да подозират истинските му намерения. Той не възнамеряваше да сваля маската на грижовен съпруг – така беше по-лесно и по-безопасно.
Кирил стисна по-силно стъблата на букета, мислейки за предстоящата среща с родителите на Лариса. Знаеше, че те, особено Светлана, следят всяко негово движение, преценяват изражението на лицето и тона му. Още малко и щяха да го приемат за любим зет, готов да прекарва ден и нощ до болната си съпруга.
Кирил дори се беше научил изкусно да имитира тъжно и уморено лице, леко да присвива очи, сякаш от недоспиване, да въздиша дълбоко, сякаш в душата му е празнота. Разбираше, че цветята и тази показна скръб са само параван. Но не можеше да се откаже от тази роля.
От това зависеше колко дълго ще може да остане без подозрения, докато Лариса е в кома и не е ясно колко ще продължи състоянието ѝ. Всеки път се убеждаваше, че това е нужно само за да мине всичко без излишни въпроси и никой да не се опитва да надникне в душата му. А и какво би станало, ако родителите на Лариса разберат, че грижата му е само маска?
Още малко търпение, повтаряше си той. Още няколко седмици или месеци. А после всичко ще се нареди.
Когато наближи стаята, Кирил забави крачка, чувайки приглушени гласове. Разпозна гласа на доктор Брусин – говореше спокойно, но високо, сякаш нещо обясняваше. Кирил спря пред вратата, вътрешно се намръщи от острия мирис на дезинфектант.
Не се смущаваше да подслушва – знаеше, че ако влезе сега, ще трябва да се преструва на внимателен и съчувстващ, а просто нямаше сили за това. Миналата седмица беше труден момент, но успяхме да стабилизираме състоянието ѝ, каза уверено Брусин. Сега е важно да запазим положителна нагласа и да правим всичко възможно, за да подкрепяме Лариса.
— Докторе… — развълнуваният глас на Светлана, майката на Лариса, трепереше, сякаш се опитваше да сдържи сълзите си. — Има ли шанс? Може ли да излезе от тази кома?
Кирил превъртя очи. Беше чувал тези отчаяни въпроси неведнъж, но го дразнеше как всеки път лекарят не дава ясен отговор, а ги обнадеждава и кара да се надяват.
Докато слушаше как Брусин отново говори за шансовете за оздравяване, Кирил почувства раздразнение, което буквално го задави. Всичко това му приличаше на безсмислено харчене на пари, което не можеше да спре.
— Светлана Петровна, правим всичко възможно — продължи меко Брусин. — Прогнозите са положителни. Лариса е млада, а това променя много. Практиката показва, че в такива ситуации е важно пациентът да бъде обграден с грижа.
Постепенно виждаме малки подобрения, а това е добър знак. Светлана подсмъркна:
— Благодаря ви, докторе, благодаря, че не се отказвате.
Кирил искаше да влезе и да каже, че всичко това е празни приказки, но вместо това стисна по-здраво букета, усещайки как раздразнението му прелива.
Струваше му се, че Брусин просто печели от тяхното семейство, умишлено поддържайки Лариса в това състояние, за да им взема парите. Доктор Брусин стоеше до леглото на Лариса, гледайки бледото ѝ лице и пулсиращите показатели на монитора. Обърна се към Светлана и Борис, които стояха прегърнати наблизо, и говореше меко, с онази предпазливост, нужна в такива случаи.
— Светлана Петровна, Борис Алексеевич — започна той, кимайки леко, — сега е важно да продължаваме да обграждаме Лариса с грижа. Знаете ли, изследвания показват, че пациентите в кома често чуват гласовете на близките си. Колкото повече общуваме с тях, толкова по-големи са шансовете им за възстановяване…
– Тоест, искате да кажете, че тя може да ни чува? – Светлана леко повдигна глава, гледайки доктора с надежда. Очите ѝ бяха зачервени от сълзи, но в тях светеше отчаяние, примесено с едва доловима вяра.
– Да, – кимна докторът, гледайки я. – Не можем да сме напълно сигурни, но има основания да се смята, че тя може да възприема звуци и дори отделни думи. Ако ѝ говорите, споделяте спомени, разказвате ѝ нещо хубаво, това може да стимулира мозъка ѝ и евентуално да подобри състоянието ѝ. Най-важното е да запазите позитивна нагласа, колкото и трудно да е това.
Светлана бързо закима и стисна по-силно ръката на съпруга си.
– Разбира се, докторе, разбира се. Ще ѝ говорим, ще сме до нея, тя трябва да знае, че я обичаме и я чакаме.
– А какво още можем да направим? – Борис, обикновено сдържан и спокоен, сега също изглеждаше уязвим и развълнуван.
Докторът се замисли за миг, после продължи:
– Можете да ѝ донесете нещо познато, може би любимата ѝ музика, аудиозаписи с вашите гласове или с любимите ѝ истории. Лекари, работили с такива пациенти, са забелязали, че такава стимулация влияе положително на състоянието им. Всичко, което им напомня за живота и семейството, може да събуди скрити реакции.
Светлана отново се притисна към съпруга си и прошепна през сълзи:
– Ще направим всичко, Борис, всичко, което можем.
– Тя ще ни чуе, сигурна съм. Нашето момиче ще се върне при нас, – каза Светлана, а доктор Брусин им се усмихна окуражително, гледайки тези родители, които се хващаха за всяка възможност да помогнат на дъщеря си. Той кимна още веднъж, за да покаже, че вярва в тяхната сила.
Кирил, който стоеше на вратата и наблюдаваше разговора от сянката, почувства как раздразнението му нараства. Всичко това му звучеше като безполезни приказки – тези съвети да говорят, да се надяват. Едва сдържа стон, когато докторът отново спомена позитивната нагласа.
В неговите очи всичко това изглеждаше като напразен опит да се отложи неизбежното. Колкото и да се стараеха Светлана и Борис, според Кирил всичко това нямаше смисъл. Той знаеше, че Лариса отдавна щеше да е починала, ако не беше това скъпо лечение, тези проклети апарати и услужливият, прекалено правилен доктор Брусин, който сякаш беше готов да източи и последната им стотинка.
Искаше му се всичко да свърши по-бързо, да приключат тези безсмислени разговори за стимулиране и внимание веднъж завинаги. Кирил стоеше пред вратата на стаята, където лежеше Лариса, и мислите му неволно се върнаха в миналото. Спомни си момента, когато я видя за пръв път – това беше на бизнес форум, където се обсъждаха строителни проекти и материали.
Лариса беше на сцената като лектор. Не можеше да си представи, че една жена може да се държи толкова уверено и спокойно пред публика, пълна с влиятелни мъже. Тя излъчваше увереност, говореше ясно и убедително, без капка съмнение в гласа.
Щом започна да говори, всички негови съмнения и предразсъдъци за жените в бизнеса изчезнаха. Тя буквално покори всички в залата. След изказването ѝ той събра смелост да се приближи, макар и да се чувстваше неуверен.
Той беше просто мениджър във фирма за строителни материали, а тя – ръководител на голям строителен бизнес. Но Лариса прие интереса му с приятелска усмивка и лекота, сякаш не обръщаше внимание на скромната му позиция. Не задаваше излишни въпроси, не акцентираше на длъжността му – за нея това нямаше значение.
Този суров делови свят не изглеждаше толкова страшен в нейната компания и това усещане за комфорт бързо прерасна в обаяние. Лариса беше различна и това го привличаше. Първите месеци от брака им минаха като в безоблачна приказка.
Лариса го обграждаше с уют, всичко, за което някога бе мечтал, стана част от новия му живот. Купи му скъпа кола, представи го на важни хора и Кирил усети как бързо статусът му расте. В един момент дори започна да забравя кой е бил преди – обикновен мениджър, който не е можел да си представи живот, пълен с удобства и влиятелни познанства.
Но колкото повече се потапяше в този нов свят, толкова по-силно ставаше желанието му да се издигне още по-високо. Всичко, което някога е било привилегия, с времето започна да приема за даденост. Кирил започна да се пита защо, като съпруг на Лариса, все още остава на втори план…
Нейната компания продължаваше да расте, а заедно с нея растяха и неговите амбиции. Преди обичаше да обсъжда с нея работни въпроси, да изслушва плановете ѝ, но сега това започна да го натоварва, струваше му се, че би се справил по-добре. В началото това раздразнение беше почти незабележимо, но с всеки изминал месец се превръщаше в трайно желание да постигне повече.
Той не искаше просто да бъде нейният съпруг, искаше да има всичко, което тя има. Тази жажда за власт растеше и той разбираше, че вече не може да се върне към предишния си живот. Постепенно всички чувства на Кирил към Лариса започнаха да угасват, като затихваща свещ.
Вместо гордост към жена си, започна да усеща завист и вътрешно напрежение. Вече не виждаше в нея партньора, когото някога е обичал – сега тя му се струваше по-скоро пречка по пътя към успеха. Нейната компания, богатството ѝ и дори връзките ѝ се превърнаха за него в символи на възможности, които не можеше да изпусне.
Кирил все по-често се замисляше какво ще стане, ако тя си отиде. Цялото ѝ имущество и бизнес тогава щяха да преминат към него и най-накрая щеше да може да живее така, както иска. В ума си вече градеше планове за бъдещето, представяйки си себе си начело на компанията ѝ.
С всеки изминал ден мисълта за наследството ставаше все по-натрапчива и скоро той вече не можеше да си представи друг живот. Кирил влезе в стаята, опитвайки се да придаде на лицето си израз на уморена загриженост. Като видя Светлана и Борис, които вече седяха до леглото на Лариса, въздъхна и бавно се приближи, стискайки букета в ръце.
Светлана веднага го забеляза, усмихна се благодарно и се приближи.
– Кирюшка, благодаря ти, че си с нас! – каза тя с треперещ глас, слагайки ръка на рамото му. – Много ценим всичко, което правиш за Лариса!
Кирил кимна, преструвайки се на състрадателен, и тихо отвърна:
– Лариса винаги е била всичко за мен. Трябва да съм до нея, Светлана Петровна, колкото и да ми е трудно.
Той леко наведе глава, имитирайки дълбока скръб.
Вътрешно Кирил почувства известно раздразнение, че всеки път трябва да играе тази роля, но разбираше, че няма друг изход. Докато го възприемат като грижовен съпруг, никой няма да се усъмни в намеренията му. Борис сериозно кимна, потупа Кирил по рамото и, сякаш четейки мислите му, каза:
– Ти си истински мъж, Кирил!
Лариса, когато се събуди, ще ти бъде благодарна за тази грижа. В този момент в стаята се върна доктор Брусин. Той поздрави родителите на Лариса, но когато погледът му се спря на Кирил, изражението му стана по-сурово.
Струваше се, че проницателните очи на лекаря виждат в Кирил нещо, което той иска да скрие. Кирил издържа погледа, опитвайки се да не издаде раздразнението си. Не харесваше този доктор – неговата прямота и привидна безразличност към парите.
Именно такива като Брусин винаги предизвикваха у Кирил вътрешно напрежение.
– Кирил, радвам се, че пак дойдохте! – каза Брусин спокойно, втренчено гледайки го. – На Лариса ѝ трябва присъствието на близките.
А на вас, – кимна към родителите, – ви трябва да се грижите и за себе си. Това е тежко време за всички ни, но подкрепата, която ѝ давате, може да се окаже решаваща.
Светлана подсмъркна, гледайки благодарно доктора:
– Благодаря ви, докторе, ще направим всичко възможно.
Кирил се постара да не покаже раздразнението си. Всичко това му изглеждаше като театър, в който е принуден да участва, за да запази нужния образ. В тихата стая на Лариса, където цареше приглушена болнична тишина, изведнъж се чу леко скърцане на врата, едва доловим шум от малки крачета по пода.
Полина, момиченце на около осем години, с палави къдрици и огромни сини очи, предпазливо се промъкна вътре. Лицето ѝ светеше от срамежливо вълнение – за нея това беше като тайно приключение. Полина отдавна живееше в клиниката, превърнала се в нейна малка обитателка и приемна дъщеря на болницата.
Момичето не помнеше родителите си, животът ѝ не беше лек, след няколко операции все още имаше нужда от грижи, но това не пречеше на живото ѝ любопитство и стремежа ѝ да намира малки радости. Наскоро случайно беше чула как една от сестрите нарече Лариса „спящата принцеса“ и в малката глава на Полина веднага се роди идея. Тя реши, че трябва да пази тази принцеса и винаги да е наблизо, за да не се чувства самотна.
Скрила се под леглото на Лариса, Полина затаи дъх и надникна навън. От това укрито кътче можеше да вижда спокойното лице на Лариса и ѝ се струваше, че момичето просто спи като в приказка и всеки момент ще се събуди. Момиченцето притисна към себе си малко плюшено мече – своя постоянен спътник и приятел, който беше довела за този важен визит.
В нейното въображение мечето беше помощник, също толкова верен защитник, колкото и тя самата.
– Сигурно ме чуваш, нали? – прошепна тя към Лариса, сякаш се надяваше думите ѝ да стигнат до момичето. – Ти си като принцеса от приказките…
Ще бъда до теб и тогава няма да те е страх. – Полина говореше тихо, стараейки се да не наруши покоя в стаята. Малкото ѝ сърце преливаше от топлина и детска преданост, сякаш наистина можеше да защити Лариса от всичко.
Настанявайки се по-удобно под леглото, Полина започна да разказва на шепот на Лариса за живота си, сякаш тя можеше да я чуе. Гласът ѝ беше тих и доверителен, сякаш споделяше най-съкровените си тайни. „Знаеш ли“, – започна тя, притискайки се към меката козинка на мечето си, – „аз нямах нито майка, нито баща.
Израснах в дом за сираци. Там има много деца, но понякога е толкова самотно, особено нощем. Когато дойдох тук, мислех, че ще е страшно, но тук има доктор Брусин.
Той е много добър и казва, че скоро ще оздравея.“ „И ти също ще оздравееш, знам го.“ Полина огледа стаята, сякаш се уверяваше, че са само двете с Лариса, като две приятелки, на които никой не може да попречи.
„Ще те посещавам всеки ден“ – продължи тя, навеждайки глава по-близо до леглото. „А когато се събудиш, ще бъдем заедно. Можеш дори да ми станеш майка, ако искаш.
Никой не ме иска. Освен доктор Брусин, но той все пак не е като истински татко.“ Полина въздъхна тежко и прегърна мечето още по-силно.
Лицето ѝ светеше с тиха надежда, сякаш вече ѝ беше по-леко, защото бе намерила в Лариса принцеса, близък човек, на когото може да се изповяда. Полина често разговаряше с доктор Брусин като със стар приятел. Докторът беше единственият възрастен, който ѝ показваше истинска грижа и внимание.
Всеки ден му разказваше всичко – и за самотата си в дома, и за това колко много иска Лариса да се събуди. Докторът винаги я изслушваше внимателно и търпеливо отговаряше на детските ѝ въпроси. Веднъж, след поредния доверителен разговор, доктор Брусин ѝ подаде малък пакет с добра усмивка: „Полина, това е за теб.“
Мисля, че ще ти стане приятел, особено когато искаш да си поговориш с някого. Това мече може да записва какво му казваш, а после да го възпроизвежда обратно, като истински папагал. Очите на Полина се разшириха, когато разопакова кутията и видя мекото мече с копче на коремчето.
Благодаря, докторе Брусин. Тя веднага притисна играчката до гърдите си. Сега мога да разказвам всичко на него, дори когато вас ви няма.
Докторът се усмихна, като я погали по главата. Можеш да разказваш на мечето всичко, което поискаш, Полина. Може би ще помогне и на Лариса – тя ще чуе думите ти, когато си до нея.
Полина с всеки изминал ден все повече се привързваше към Лариса, идваше при нея всяка вечер и се криеше под леглото или в празния гардероб. Детското ѝ въображение съживяваше картина, в която Лариса не беше просто болна жена, а истинска принцеса, която трябва да бъде събудена. Тя вярваше, че думите ѝ могат да помогнат на Лариса да се събуди, като в стара приказка, която някога ѝ бяха чели в дома.
„Знаеш ли“, – шепнеше Полина, седейки до леглото и галейки ръката на Лариса, – „когато се събудиш, можеш да ми станеш майка, ако искаш.“ И на мен ми трябва принцеса, която да се грижи за мен. Полина го казваше с такава сериозност, вярвайки с цялото си сърце, че нейната малка грижа може да прави чудеса.
В нейното въображение Лариса беше единствената, която можеше да запълни самотата ѝ, да стане близък човек, когото толкова дълго е чакала. Тя беше убедена, че Лариса я чува, че ѝ става по-топло от думите ѝ. Полина продължаваше да разказва на спящата принцеса за мечтите си, за това как чака деня, в който най-накрая ще бъдат заедно, и всеки път си тръгваше от стаята с мисълта, че с топлината си поне малко помага на Лариса да излезе от тъмнината…
Полина, както обикновено, се беше скрила под леглото на Лариса, когато изведнъж вратата рязко се отвори и в стаята влезе Кирил. Момичето затаи дъх, не очаквайки появата му, и инстинктивно се притисна към пода, за да не я забележи никой. Кирил, без да се оглежда, пристъпи към леглото на Лариса, а лицето му изразяваше смесица от раздразнение и умора.
В ръцете му нямаше цветя или обичайните признаци на грижовен съпруг. Изглеждаше съсредоточен и ядосан, сякаш се канеше да излее на Лариса всички натрупани у себе си упреци. Полина застина, затаила дъх, и стисна по-силно мечето си, вслушвайки се в думите на Кирил.
„Докога така, Лариса?“, — каза той студено, гледайки неподвижното лице на жена си. — Лежиш тук вече повече от месец и никакъв напредък. Не възнамерявам да похарча целия си живот и пари за този фарс…
