След като си тръгнах, беше трудно. Не физически — психически. Токсичните връзки оставят следи, дори когато човекът вече не е до теб. В главата ми дълго отекваха думите му: „това ще ти излезе отстрани“, „угои се като прасе“, „погледни се“. Не ги чувах, но сякаш бяха издълбани в мен.
И въпреки това, с всяка сутрин дишах малко по-свободно.
Първо наех едно малко жилище в покрайнините. Почти без мебели — матрак на пода, кана за вода и масичка, която беше и бюро, и трапезария. Но там беше тихо. И никой не ме питаше какво съм яла.
Започнах с фрийланс. Поддържах страници на малки бизнеси в социалните мрежи, пишех текстове, работех от вкъщи. После минах безплатни онлайн курсове. Никога не съм мислила, че ще се занимавам с организиране на събития, но се оказа, че това е моето нещо. Организация, внимание към детайла и най-вече — желание да направя нещо красиво за другите. Проработи.
След две години вече имах малък екип: фотограф, координатор и дизайнер. Правехме малки сватби, семейни празненства, уютни бранд събития.
Създадох място, където хората празнуваха живота.
А само преди малко аз се борех да оцелея в него.
И тогава се появи Мартин. Запознахме се чрез общи познати. Спокоен, зрял, без никаква показност. Не ми каза нито веднъж: „ще си по-хубава, ако отслабнеш“. Той просто ме виждаше.
Не тялото ми — мен.
Първоначално не вярвах. Свикнала бях с контрол, с преценяващи погледи, с коментари. Но той не поставяше условия. Не гледаше какво има в чинията ми. Не го интересуваше какъв размер нося. Носеше ми кроасан в леглото и казваше:
— Радвам се, че те има.
Сега имаме наш дом. Светъл, с книги, с меко одеяло, с аромат на кафе сутрин. Синът ми е щастлив. Вижда баща, който прегръща майка му. Който ѝ готви. Който я хвали не заради теглото ѝ, а заради силата ѝ, търпението ѝ и добротата ѝ.
А аз… вече не се страхувам от шоколада.
Не се тегля всеки ден. Нося удобни дрехи, не онзи задължителен 36-ти размер, в който трябваше да се побера. Ям, когато съм гладна. Смея се високо. И когато се погледна в огледалото, вече не виждам килограми — виждам човек.
А Лукас? Все още е сам. Все още търси „перфектната“ жена. Чух, че на едно среща казал на момичето да си поръча салата вместо паста. Тя станала и си тръгнала.
И знаеш ли какво?
Не му се сърдя.
Благодарна съм.
Защото ако не беше той, никога нямаше да разбера колко съм силна.
Нямаше да открия коя съм.
И най-вероятно никога нямаше да срещна човек, който ме приема цяла — без условия, без мерки и без броене на калории.
