„Той не те бие… Тогава какъв ти е проблемът?“
Тази фраза беше като издълбана в съзнанието ми, повтаряна толкова често, че можех да я казвам насън.
„Той не те бие. Не ти изневерява. Не пие. Защо се оплакваш?“
Чувах го от всички — приятели, семейство, дори колеги — сякаш беше някакво универсално правило.
Сега, когато децата се бяха изнесли, бяхме само аз и Тони. И истината, която години наред се опитвах да игнорирам, най-накрая ме гледаше в очите.
И двамата работехме здраво. Дори изкарвах повече от него. И все пак, след цял ден в офиса, се прибирах да чистя, готвя, пера — докато той лежеше на дивана с дистанционното, държейки се сякаш му дължа нещо.
Една вечер, както обикновено, Тони извика от хола:
– Кармен! Има прах по телевизора! Какво правиш по цял ден?
Изсмях се сухо:
– Тогава го изчисти сам.
Той се изсмя презрително:
– Какво съм аз, жената в къщата ли?
– И аз съм уморена – отвърнах. – Току-що изпрах и започнах да готвя. Ти цяла вечер седиш.
Той се облегна назад:
– Сара от работа също работи на пълен работен ден, а къщата ѝ е безупречна. И всъщност се грижи за себе си.
Това беше капката.
– Ако е толкова перфектна, живей с нея! Аз приключих!
Изтичах горе, задъхана. Този път не се поколебах. Грабнах куфар и започнах да събирам багаж.
Не знаех накъде отивам — само че имам нужда от пространство. Някъде до морето ми звучеше спокойно.
По-късно, на бензиностанция, спрях за вода и нещо за хапване. На касата забелязах, че някой ме гледа. Познат, някак. Когато се усмихна, го познах веднага.
– Дейвид? – прошепнах.
Той се засмя и ме прегърна.
– Уау, Кармен. Какво те води насам?
– Ваканция – излъгах.
– Ако ти трябва място за нощувка, държа мотел наблизо. За теб – с отстъпка – пошегува се той.
Поклатих глава:
– Благодаря, но имам нужда от малко време сама.
Върнах се в колата, но не можех да спра да мисля за него. Първата ми любов. Изневиделица.
Но преди да стигна далеч, колата започна да прекъсва и спря. Чудесно.
До мен спря друга кола. Дейвид отново.
– Имаш нужда от помощ?
Отвори капака, погледна и каза:
– Ще трябват ремонти. Познавам човек. Докато чакаме, можеш да останеш при мен.
Съгласих се. Механикът по-късно потвърди: поне няколко дни.
С Дейвид започнахме да прекарваме повече време заедно. Кафе сутрин, вечеря вечер. Старите искри отново пламнаха.
Една вечер попитах:
– Мислиш ли някога какво можеше да бъдем?
– Всеки ден – каза той. После ме целуна — и за миг се почувствах отново млада.
Но на сутринта на телефона ми ме чакаше съобщение от Тони, който ме молеше да се върна у дома.
Тихо започнах да събирам багажа си. Дейвид ме хвана.
– Недей да си тръгваш – помоли ме. – Остани. Обичам те.
Все пак си тръгнах. В автобуса думите му кънтяха в главата ми. Изведнъж скочих и извиках:
– Спрете! Трябва да сляза!
Върнах се обратно към мотела и се заковах на място, когато чух механика да говори с Дейвид.
– Добър номер измисли – каза механикът.
Дейвид отвърна:
– Трябваше да съм сигурен, че няма да си тръгне.
Стомахът ми се сви.
– Знаеше през какво съм минала – казах, излизайки. – И пак ме манипулира.
Дейвид изглеждаше наранен:
– Направих го за нас.
– Не, Дейвид. Направи го за себе си.
Качих се в колата и потеглих.
Не обратно при Тони. Не в обятията на Дейвид.
Този път избрах единствения човек, когото никога досега не бях избирала истински —
Себе си.
