Тъгата играе трикове с ума, но това? Това беше истинско. Кели знаеше гласа на съпруга си и току-що го беше чула… идващ от стаята на дъщеря ѝ. Прониза я студена тръпка. Джереми беше мъртъв от две години. Та тогава кой – или какво – говореше с неговия глас? После стъпи вътре… и замръзна.
Аз съм Кели. На 30 години съм и животът ми беше като влакче на ужасите от любов и загуба. Съпругът ми, Джереми, загина в автомобилна катастрофа преди две години. Бях на осем месеца бременна с нашата дъщеря, София. В един момент рисувах цветя по стените на детската ѝ стая, мечтаейки за бъдещето ни. В следващия момент получих телефонно обаждане, което разтърси света ми.
Помня този момент все едно беше вчера. Четката за рисуване изпадна от ръката ми, оставяйки следа от розово по стената.
„Госпожо Кели?“ гласът от телефона беше нежен, изваян. „Това е полицай Рейнолдс…“
„Да?“ Ръката ми инстинктивно се премести към надуто коремче. София ритна, сякаш усещаше страха ми.
„Случила се е катастрофа. Вашият съпруг…“
„Не,“ прошепнах. „Не, моля…“
Те ми казаха, че катастрофата е била сериозна – толкова сериозна, че не трябва да виждам тялото му. Никога не успях да се сбогувам. Просто затворен ковчег на погребението и това беше всичко.
„Кели, скъпа,“ каза майка ми на погребението, докато ме държеше, когато плачех. „Трябва да бъдеш силна. За бебето.“
„Как?“ зададох въпрос с пресипнал глас. „Как да направя това без него? Той трябваше да бъде тук. Той трябваше да я държи…“
Две години по-късно, правех всичко възможно да продължа, да бъда силна за София. Но празнотата? Тя никога не си отиде.
И тогава, преди два дни, се случи нещо, което ме накара да съмнения във всичко.
Беше обикновен следобед. Пуснах София да спи в нейната стая и се настаних на канапето с книга. Къщата беше тиха. Спокойна.
Докато не го чух.
Звукът на затварящ се прозорец. Не беше силно – просто достатъчно, за да вдигна поглед. Може би вятърът, помислих си. Но тогава кръвта ми замръзна, когато… О, Боже… когато чух ГЛАСА НА ДЖЕРЕМИ:
„Обичам те завинаги.“
Кълна се в Бог, цялото ми тяло стана като лед.
Не беше замъглена спомен, не беше пожелателно мислене. Беше ЯСНО КАТО ДЕН.
Седях замръзнала, дъхът ми беше задържан в гърлото. Ушите ми звъняха. Сърцето ми удряше толкова силно, че мислех, че ще припадна.
„Джереми?“ прошепнах в тишината, с треперещ глас. „Бебе, това ти ли си?“
Не. Не, не, не. Джереми го нямаше. Това НЕ БЕШЕ ВЪЗМОЖНО.
Но го чух. Отново.
„Обичам те завинаги.“
Идеше от стаята на София.
Изправих се толкова бързо, че книгата падна от скута ми. Мозъкът ми се въртеше с възможности – имаше ли някой вътре? Или халюцинирам?
Беше ли Джереми ЖИВ?
Бързо изтичах по коридора, почти не усещайки как стъпвам на земята. Ръцете ми бяха ледени, а стомахът ми се обърна, сякаш ще повърна.
„Моля,“ прошепнах, докато бягам, сълзите вече се появяват. „Моля, ако си там…“
Отворих вратата на стаята на София.
Тя спеше спокойно в креватчето си, сгъната на малка топка, с малките си пръсти стискаща мечето. Стаята беше точно такава, каквато я бях оставила. Нямаше отворени прозорци. Нямаше сенки в ъгъла. Нищо.
Но тогава го чух отново.
„Обичам те завинаги.“
Кълна се, сърцето ми спря.
„Джереми?“ Гласът ми пресекна. „Това някаква жестока шега ли е? Моля… не мога… не мога да понеса това…“
Прегледах стаята, ръцете ми трепереха, когато се приближих до прозореца. Нещо трябваше да обясни това.
Пръстите ми се докоснаха до стъклото. То беше затворено. Заключено. Навън, малка клонка лежеше на стъклото, счупена, сякаш беше паднала върху него.
Добре. Това обясняваше шума. Но гласът на Джереми?
Очите ми се преместиха към София. Тя се размърда в съня си, стискайки мечето по-силно.
„Тате,“ промърмори тя в съня си и сърцето ми отново се разби.
И тогава ми хрумна.
Мечето.
Паднах на колене до креватчето ѝ, ръцете ми трепереха, когато го взех. Притиснах го.
„Обичам те завинаги.“
Гърдите ми се свиха толкова силно, че мислех, че ще се срутя.
Гласът на Джереми… идеше от мечето.
„О, Боже,“ разплаках се, прегръщайки мечето до гърдите си. „О, Боже, Джереми…“
Седнах на канапето, гледайки мечето, сякаш може да се съживи.
Нямах спомен да го купувам. Някой ли го е дал на София?
И тогава си спомних. Преди седмица празнувахме втората рожден ден на София. Моята свекърва, Глория, ѝ беше подарила това мече.
„Виж какво ти донесе баба!“ бях казала, опитвайки се да звуча радостно въпреки болката в сърцето ми. Още един рожден ден без Джереми.
Тогава едва го бях забелязала. Просто още едно плюшено животно.
Но сега? Сега исках отговори. Затова се обадих на Глория.
Тя вдигна на второто звънене. „Кели, здравей, скъпа! Всичко наред ли е?“
Стиснах мечето по-силно. „Знаеше ли, че това нещо възпроизвежда гласа на Джереми?“
Тишина.
После тихо, почти нерешително: „О… накрая ли изигра?“
Стомахът ми се сви. „Накрая? Какво имаш предвид с НАКРАЯ?“
Глория въздъхна. „Чудех се кога ще го чуеш.“
Изправих се. „Глория. Какво направи?“
Тя въздъхна и се опита да обясни.
Ето продължението на текста:
„Кели, моля те,“ гласът ѝ се разтрепери. „Просто ми позволи да обясня…“
„Какво да обясниш?“ настоявах, гласът ми се покачи. „Какво обяснение има за това, че мислех, че… че…“
Не можех да довърша изречението.
Глория се появи час по-късно, изглеждаща почти нервна. Тя седна срещу мен, с ръце, сгънати в скута ѝ, поглеждайки в лицето ми.
„Просто… мислех, че ще помогне,“ каза тихо.
Поставих мечето между нас. „На кого да помогне?“
Тя въздъхна. „На София. И на теб.“
Погледнах я.
„Кели,“ тя протегна ръка и ме хвана за ръката. „Всеки път, когато София попита за татко… всеки път, когато те виждам да се опитваш да обясниш… сърцето ми се къса.“
„А не мислиш ли, че и това къса моето?“ Гласът ми се счупи. „Да чуя неговия глас отново, без предупреждение?“
Глория преглътна. „След като Джереми почина, продължавах да се чудя как София никога няма да чуе гласа на татко си. Затова взех запис от вашето сватбено видео. Помниш ли неговите обети?“
Гърлото ми се затвори.
„‘Обичам те завинаги,’“ прошепна тя.
О, Боже.
„Помня,“ изрекох с пресипнал глас. „Той… той репетираше тези обети с месеци. Казваше, че трябва да бъдат перфектни…“
Тя сключи ръце. „Заших го в мечето преди рождения ден на София. Исках тя да има частичка от него. Да знае, че той винаги е с нея.“
Мигнах с усилие, втренчена в масата, мислите ми се въртяха.
Тя беше искала да помогне. Знаех това. Но се чувствах толкова изненадана.
„Глория,“ казах, гласът ми едва шептеше. „Трябваше да ми кажеш.“
„Знам,“ призна тя с крехка усмивка. „Просто… не исках да те разстройвам.“
„Да ме разстроиш?“ изсмях се горчиво. „Мислех, че полудявам. Мислех… за миг си помислих, че той…“
„Жив?“ Глория довърши тихо. „О, скъпа…“
Тя стана и се приближи до мен, като ме прегърна, докато се разплаках.
„Толкова ми липсва,“ разплаках се, „Всеки ден…“
„Знам,“ тя ме погали по косата. „Той щеше да е толкова горд с теб, Кели. Толкова горд от това, как отглеждаш София.“
Не знаех какво да кажа.
Не бях ядосана. Не бях облекчена. Просто бях… поразена.
През нощта седях в стаята на София, гледайки я да спи. Мечето беше в скута ми. Пръстите ми докосваха меката му тъкан, докато гледах малката си дъщеря — дъщерята, която Джереми никога нямаше да срещне.
Тя беше толкова много като него. Същият контур на носа, същата дупчица, когато се усмихваше, и същите блестящи сини очи.
„Ти щеше да я обикнеш толкова много,“ прошепнах в тъмнината. „Тя е перфектна, Джереми. Просто перфектна.“
Притиснах мечето за последен път, когато познатият глас изпълни стаята и сърцето ми:
„Обичам те завинаги.“
В гърлото ми се образува буца. Бързо избърсах очите си, като погълнах болката.
Липсваше ми.
София се размърда, очите ѝ се отвориха. „Мама?“
„Здравей, малка,“ прошепнах, протягайки ръка да я погаля по бузата.
„Мечето?“ Тя се протегна към плюшеното.
Подадох ѝ го, гледайки как го притиска към гърдите си. Гласът на Джереми изпълни стаята отново.
„Това е твоят татко,“ ѝ казах, гласът ми беше сгъстен от сълзи. „Той те обича толкова, толкова много.“
„Тате?“ Тя погледна мечето с широко отворени очи и после погледна отново към мен.
„Да, скъпа. Това е Тате.“
Тя прегърна мечето по-силно, затваряйки очи. „Обичам Тате.“
И толкова дълго време мислех, че съм изгубила всичко. Но ето, в ръцете на дъщеря ми, имаше част от него.
Навеждам се и целувам челото на София.
„Той винаги ще бъде с теб, моя сладка дъщеря,“ прошепнах. „Винаги.“
Тъгата беше още там. Винаги ще бъде.
Но за първи път от много, много време… не се чувствах толкова сама.
