Осинових дъщерята на починала затворничка, но миналото на истинската ѝ майка се върна за детето
Надежда погледна през прозореца с решетките и въздъхна. Колко беше уморена!
Когато ѝ предложиха работа в затвора, едва не припадна – струваше ѝ се, че няма нищо по-страшно. Но, изкушена от добрата заплата, все пак реши да опита.
Оказа се, че не е толкова страшно, колкото си е представяла. Да, обстановката беше необичайна, различна от държавните болници, но се свикваше. Там попадаха всякакви хора, но основно уважаваха медиците. Но последната седмица всички сякаш бяха полудели – вероятно пролетта така действаше на затворничките. Бой, рани, почти всеки ден.
Надежда работеше тук вече три години и никога не беше виждала такъв хаос. Вчера доведоха нова група, а през нощта вече двама бяха хоспитализирани. Едната дори я закараха в реанимация.
Втората остана тук – бременна, и всичко с нея беше неясно. Трябваше да е на друго място, трябваше да я преместят, но я оставиха тук, сякаш нарочно, за да ѝ се случи нещо. Дори началникът на затвора лично проследи да я пратят при най-опасните.
Надя беше на смяна вчера, видя всичко това набързо, само помогна да я приемат. А днес беше на дежурство, защото колежката ѝ имаше рожден ден и я помоли да се размени.
Докторът още не беше дошъл – той идваше, когато искаше.
Трябваше да провери бременната. Още няколко жени бяха в изолатора с варицела – случва се и възрастни да боледуват в затвора. Всички очакваха епидемия, но такава не настъпи.
Надя взе необходимото и влезе в изолатора. Там беше тихо и спокойно – една пациентка спеше, друга четеше книжка. Надежда отиде при бременната.
Младата жена я посрещна с горящ поглед. Надя се спря – имаше нещо особено в нея.
– Колко добре, че дойдохте!
Надежда учудено повдигна вежди:
– Аз ли, или въобще сестра?
– Все едно кой, важното е, че дойдохте. Очите ви са добри. Помогнете на детето ми. Моля ви!
Надя се усмихна ласкаво.
– Засега му е най-добре при мама в корема – тихо, топло, нищо не го заплашва.
– Точно това е проблемът! Ще убият него и мен.
Надя сложи ръка на челото ѝ – имаше висока температура.
– Почакайте малко, ще донеса лекарства. Имате температура.
Жената я хвана за ръката:
– Не ми трябва лекарство, просто ме изслушайте.
Надя ѝ се усмихна окуражително, погледна към пазачите в коридора и каза:
– Ще поговорим, но първо трябва да се погрижите за себе си. Помислете за бебето.
След инжекцията жената заспа. Надежда постоя още малко до нея. Имаше нещо много притегателно в лицето ѝ…
– Надежда Василиевна, какво имаме тук?
Тя се обърна – влезе докторът.
– Температура.
– Да не е варицела? Това не е добре.
– Надявам се, че не е. Няма други признаци, освен температура.
– Вземи кръв за изследване, ще видим.
Към вечерта състоянието на жената се влоши. Доктор Анатолий Григорич каза загрижено:
– Трябва спешно секцио. Но май няма да я закараме до родилното навреме.
– Какво да правим?
– Добър въпрос…
Повиканите гинеколози направиха секцио. Родиха момиченце, което веднага откараха в детската болница.
– Анатолий Григорич, а защо майката остана? И тя трябва да е в истинска болница!
– Трябва, Надежда Василиевна. Но началникът на затвора забрани. Не знам какво става тук. Статията ѝ е тежка… Но може да умре.
Тогава Надя си спомни, че затворничката искаше да ѝ разкаже нещо.
– Ще отида да постоя при нея, да я наблюдавам.
– Добре, Надежда. Аз ще подремна. Викай, ако има нещо.
Надя седна до леглото на родилката. Лицето ѝ беше изпито, устните – бели. Като че ли усети, че някой е до нея, и отвори очи.
– Вие… дойдохте.
– Не трябва да говорите.
– Трябва… Изслушайте ме. Аз съм от дом за сираци, нямам роднини. – Жената се усмихна тъжно. – Но учих, започнах работа. Много исках да постигна нещо. Запознах се със сина на шефа. Той беше добър, много добър. Искахме да се оженим. Но семейството му не позволи. Избягахме, не ни трябваха парите им. Просто искахме да сме заедно. Но ни намериха. Богатите си имат свои правила. Подложиха ме на голяма подлост. Можеше да се изясни, но никой не искаше. Любимият ми нищо не можа да направи, защото майка му го прати в психиатрия. Те няма да ме оставят жива. Ако не сега, после ще ме убият. Началникът на затвора е техен роднина и ми каза, че няма да изляза оттук. Виждам, че сте добър човек. Моля ви, поне понякога навещавайте дъщеря ми. Не ви моля да я вземете – разбирам, че никой не я иска. Когато порасне, трябва да ѝ разкажете всичко. Всички документи са в сейфа, запишете номера…
Надя записа всичко, което ѝ каза младата жена. Искаше да попита още нещо, но тя вече беше в безсъзнание. След два часа почина.
Надежда три дни не можеше да спи и да яде. Накрая Анатолий Григорич я повика:
– Надя, не обичам да се меся в личния живот на колегите, но с теб нещо става. Мога ли да помогна?
Надя го погледна внимателно.
– Анатолий Григорич, помогнете ми да осиновя момиченцето, което роди затворничката.
Докторът седна.
– Защо ти е това?
– Ще ви кажа, но само ако никога и на никого не разказвате.
Месец по-късно Надежда се сбогува с колегите си.
– Къде отиваш сега?
– Докато Алис е още малка, ще отида при баба на село. Там има работа, баба ме чака. После може да се върна в града.
– Смела си.
– Не, вече съм на 27. А и мъж не се задава. А това дете ми даде толкова смисъл в живота!
Надежда се качи на влака, махна за последно на всички и разопакова бебето. Беше прекрасно! Само едно петънце на скулата – малко, но забележимо. Но нищо, ще е като украшение.
Надя се замисли, гледайки през прозореца. Странен е животът. Тази затворничка нямаше никого, Надя също нямаше родители. Да, някога ги е имала, но почти не ги помни. Знае само, че баща ѝ е загинал, докато е отивал при любовницата си, а майка ѝ не е издържала и се е хвърлила от петия етаж.
Надя няколко пъти питаше баба си за онази жена, но тя винаги махаше с ръка:
– Непутева беше цял живот. Непутева, макар и красива.
Надя разбираше, че и любовницата вече не е жива.
Баба я посрещна на гарата. Беше възрастна, но още не стара. Караше стара „Жигула“, държеше стопанството и всички съседи я уважаваха и се страхуваха.
Инна Николаевна имаше твърд характер, можеше и пушка да хване. Цял живот работила в колхоз на бензиновоз. Затова и думите ѝ бяха остри. Жените не я обичаха, защото не обичаше клюки и веднага поставяше всички на място.
Но към Надя беше нежна и грижовна.
– Кровинушка моя, как реши такова нещо?
– Така, бабо. Сега ще сме три дами.
– Значи така да бъде.
Надя знаеше, че баба ѝ никога няма да я осъди и винаги ще е на нейна страна.
Вкъщи разопакова Алиса.
– Бабо, ела да се запознаеш.
Момиченцето се усмихна насън, а баба ѝ възкликна:
– Ох, колко е сладка! А това какво е – боклуче ли? – Опита се да изтрие петънцето от бузката ѝ.
Надя се засмя:
– Бабо, това е бенка.
Възрастната жена се изправи, погледна странно Надя, отиде за очилата си и дълго разглежда бенката. После каза:
– Не може да бъде!
Надя я погледна притеснено.
– Бабо, какво има?
– Разбираш ли, тази бенка я имаше баща ти. Прескача поколение. Ти нямаш, но децата ти трябва да имат. Разкажи ми всичко за майката на това дете.
Надя разказа. После извади документите.
– Виж, тя е от дом за сираци. Но явно е търсила родителите си, защото има копие от смъртен акт. Мисля, че това е нейната майка.
Баба взе листа.
– Господи… Кровинушка… умряла е.
Надя не разбираше.
– Бабо?
– Надя, тази майка – Раиса – е същата любовница на баща ти. Ти беше на две, когато тя роди. Затова той замина при нея, разбираш ли? На майка ти каза – ти си силна, ще се справиш, а Райка ще съсипе детето. Родила е момиче.
Надя седна на дивана. Сега разбра защо толкова я е привлякло лицето на затворничката – приличаше на нея, на Надя…
Измина година. За това време намериха гроба на Наташа – така се казваше затворничката. Поставиха паметник. Повече не можеха да направят, освен да отгледат Алиса като добър човек.
Опитваха се да не се връщат към тази тема, за да не си причиняват болка. Надежда, която първоначално мислеше да остане при баба си само за лятото, остана и не съжаляваше. Искаше да се скрие, да забравят за нея в града.
– Алис, остави жабата!
Надя переше, а малката Алиса се опитваше да хване жаба в мократа трева. Жабата беше хлъзгава и хитра – не се даваше. Момиченцето не успя да я хване.
Баба плетеше на верандата. Накрая на Алиса ѝ омръзна и се огледа за нещо по-интересно. Надя се усмихна – дъщеря ѝ, макар и малка, приличаше на истинска палавница: ту жаби гони, ту патета, ту зайчета.
– Здравейте!
Двете се обърнаха към портата. Там стоеше мъж на около тридесет години, може би малко по-млад.
– Здравейте. Кого търсите?
Той не откъсваше поглед от Алиса.
– Аз съм бащата на това момиченце. Едва ви намерих…
Баба изчезна някъде и се върна след секунда с пушка в ръка.
– Защо си дошъл? Махай се! Никой не те е викал! Майка ѝ погуби, сега и към внучката ми посягаш?
Мъжът не отстъпи, само пребледня.
– Защо сте такива? Обичах Наташа. И сега я обичам. Вие нищо не знаете.
– От вашето семейство само беди идват!
Той наведе глава.
– Вече нямам семейство. Отказах се от всичко, от парите… Половин година я търсих.
Погледна пак към Алиса, но баба насочи пушката. Надя се хвърли към нея:
– Бабо, почакай. Можем поне да го изслушаме?
Инна Николаевна я погледна строго.
– Сигурна ли си?
– Да! Нека разкаже всичко, после ще решаваш.
Максим – така се казваше мъжът – разказа ужасна история. Родителите му наистина били готови на всичко, за да не им позволят да са заедно. Наистина направили всичко възможно Наташа да изчезне. Щяха да стигнат и до Алиса. Но, както казват хората, Бог ги наказал – загинали при лавина на курорт.
– Само затова ме пуснаха от частната психиатрия. Спряха да плащат за мен.
Историята беше странна, но Надежда веднага повярва на този човек с измъчени очи. Баба му позволи да остане, но не за дълго.
– Добре, благодаря.
През тази седмица той не се отдели от дъщеря си. Оправи всичко, което можеше, ремонтира къщата. После помоли да му покажат гроба на Наташа.
На гроба дълго плака. Плака и Надя. И двамата имаха какво да кажат на Наташа. Разбраха, че пътят им вече трябва да е заедно. Не само заради Алиса, а защото през времето, докато Максим живя при тях, осъзнаха, че са създадени един за друг.
Когато ги изпращаше на гроба, баба каза:
– Помолете за прошка и разрешение да сте заедно. Тя ще ви даде благословия и всичко ще е наред.
