На сутринта Борислав вървеше към Шести блок с уверената походка на човек, който очаква победа.
Устните му едва забележимо се извиха в усмивка — същата, с която бе пречупвал и най-коравите мъже в кариерата си.
„Сега ще види какво значи да не се подчиняваш“, мислеше си.
Пред очите му вече се рисуваше картината: Милена — прегърбена, пребледняла, с разпилени коси и празен поглед. Преклонена.
Ключът изщрака. Вратата изскърца.
И Борислав… замръзна.
В центъра на помещението стоеше Милена. Изправена. С кръстосани ръце.
Ризата ѝ беше гладка, косата прибрана, очите — спокойни.
Около нея — шестимата затворници.
Но не се усмихваха. Не се приближаваха. Не доминираха.
Стояха… на разстояние. Почти в мълчаливо уважение.
Един гледаше надолу. Друг — втренчено в стената. Останалите — с ръце зад гърба, като пред проверка.
На стената висеше лист с ръкописен надпис:
„Правила на Килия 6 – М. Станчева”
Под него — шест подписа. Шест признания на авторитет.
— Какво… какво, по дяволите, става тук?! — изсъска Борислав.
Милена се обърна към него спокойно.
— Поред. Случва се ред, господин директор.
— Уплашила си ги. Или си ги подкупила, така ли?!
— Не. Просто ги чух. За първи път някой ги чу като хора.
Един от най-опасните — Живко, когото наричаха „Змията“ — се приближи една крачка и заговори тихо, но ясно:
— Тя не се уплаши от нас. Не викаше. Не се правеше на шеф. Само поиска уважение — и го даде.
Това не се забравя.
Борислав мълчеше.
Мислите му бяха в пълен безпорядък.
Тази жена…
Беше влязла като наказана.
Излизаше — като лидер.
— Мислехте, че ще ме пречупите, — каза Милена. — А всъщност само ми дадохте сцена.
Тя тръгна към изхода. Мина покрай него без да го погледне.
Той не се помръдна.
И дори не посмя да я спре.
