Бях забравил какво е да дишаш, без да проверяваш телефона си на всеки няколко секунди. Сестра ми буквално ме качи на самолета, настоявайки, че имам нужда от почивка от управлението на софтуерната си компания.
Бях в това малко крайбрежно градче от три дни и въпреки че чарът му беше очевиден (стари дървени алеи и солени морски бризове), се чувствах не на място.
Тази сутрин реших да изразходя част от неспокойната си енергия с джогинг по тихите улици.
Господине, чакайте! Господине! Познавам ви!
Малко момиче, на около осем години, тичаше към мен, а дивата ѝ коса подскачаше при всяка стъпка.
Господине, елате с мен! При мама! Хайде!
Меко, но твърдо отдръпнах ръката си, алармите в главата ми звъняха. – Почакай, малка. Как се казваш? И откъде ме познаваш?
Казвам се Миранда! Вашата снимка е в портфейла на мама! Виждам я постоянно!
Миранда, това е… това е невъзможно. Не познавам никого тук.
Познавате! Познавате мама!
Коя е майка ти? И защо би имала моя снимка?
Джулия! Мама се казва Джулия! – подскачаше на пръсти, почти трепереща от вълнение. – Понякога гледа снимката ви, когато мисли, че не я виждам. След това става много тъжна.
Ще вървя с теб, но без да се държим за ръце, добре? Не искам някой да си помисли нещо лошо.
Тя кимна, прие компромиса и тръгна напред, като се обръщаше през няколко крачки да провери дали я следвам.
Стигнахме до скромна къща с бели капаци и градина, пълна с цветя.
Мамо! Мамо! Той е тук! Той е тук! Мъжът от портфейла ти! Той е тук!
Миранда се появи отново, почти влачейки една жена със себе си.
Когато жената ме видя, застина. Дланта ѝ се вдигна към устата, а очите ѝ се насълзиха.
В началото не я познах, докато не свали ръката си и осем години заровени спомени нахлуха в съзнанието ми.
Мередит? Ти ли си?
Ти си тръгна, помниш ли? – думите на Джулия прозвучаха остро. – Онзи ден в кафенето. Каза ми, че не искаш да бъдеш с някой, който го интересуват само парите ти.
Сестра ми ми беше показала документи – по-късно разбрах, че са фалшиви – според които Джулия имала история с богати мъже и дългове, които се опитвала да изплати.
Сляпо повярвах на всичко, прекалено зает със страховете си, че ме използват, за да видя истината пред очите си.
Обвини ме, че гоня богати мъже, и каза, че сестра ти ти е показала документи за дълговете ми. Никога не съм имала дългове.
Знаех, че ако ти кажа за бебето, само ще потвърдя лъжите на сестра ти за мен. А не можех да го направя, защото наистина те обичах. И… имам гордост.
Миранда стоеше между нас, малката ѝ ръка стискаше майка ѝ, объркана от напрежението, което беше създала. Моята дъщеря!
Защо „Джулия“? – успях да попитам, опитвайки се да осмисля всичко. – Защо тогава беше Мередит?
Мередит ми е второто име. Използвах го онази година, защото тъкмо бях загубила баба си, която също се казваше Мередит. Мислех, че знаеш това. Но явно има много неща, които не знаеше за мен. Винаги беше толкова зает…
Грешах – казах, гласът ми се прекърши. – За всичко. Повярвах на лъжи и им позволих да ни разрушат. Но сега… сега искам да поправя нещата.
Но мога да бъда тук от този момент нататък, ако ми позволиш. За Миранда. За вас двете.
Раменете на Джулия леко се отпуснаха. – Можем да опитаме – каза накрая. – Но бавно. И при първия знак, че пак ще изчезнеш…
Миранда се хвърли към мен и ме прегърна през кръста. След кратко колебание я прегърнах обратно.
Сестра ми беше права за едно: имах нужда от почивка от ежедневието си. Но вместо да намеря покой, открих нещо, което не знаех, че ми липсва – възможността да си върна семейството, което почти бях загубил завинаги12.
