Диана ходеше на работа, криейки синини под грима. Когато колегите разбраха защо — не повярваха на очите си…
Диана винаги идваше първа. Винаги със съвършена прическа, с прецизна очна линия, в светла блуза и с чаша кафе в ръка. Тя казваше „добро утро“ — и никой не забелязваше как треперят пръстите ѝ, докато оставя чашата на бюрото.
Няколко пъти Лена от счетоводството забелязваше странна жълтеникава следа по бузата. „Алергия“ — отговаряше Диана, почти без да мигне. Веднъж — разрязана устна: „Паднах, глупава съм, ударих се в ъгъла на шкафчето.“ Всички вярваха. Или се преструваха, че вярват.
Един петък тя дойде с подута китка. И пак — „сама съм си виновна, в кухнята се завъртях непохватно“. А в понеделник не се появи. Нито във вторник, нито в сряда.
Колегите шепнеха. Някой отиде при началството, някой се опита да ѝ звъни. На четвъртия ден тя се появи. С очи, пълни с празнота. Без грим. В черна поло-блуза. Седна на бюрото и с треперещи ръце включи компютъра.
И тогава Лена, същата от счетоводството, не издържа. Приближи се, прегърна я безмълвно, без да пита нищо. Диана се разплака. Просто седеше и плачеше, за пръв път от дълго време. В стаята увисна тишина. Дълбока, напрегната, истинска.
На следващия ден в офиса дойде полиция. Колегите разбраха: съпругът на Диана е задържан. Тя подала жалба. За първи път. След пет години. Пет години, които криела зад пласт фон дьо тен и фразата „сама съм си виновна“.
Сега имаше синина, която не трябваше да прикрива. И, за пръв път от дълго време, — хора около нея, които вярваха, че не е виновна.
Диана започна да живее отначало.
Първоначално беше странно — да се буди в тишина, която не плаши. Без тревожен поглед през рамо, без обичайното напрежение в тялото. Просто утро. Просто чай. Просто тишина.
Първо се страхуваше от собствената си свобода. Стоеше на спирката и се улавяше, че не трябва да дава отчет къде отива. Че никой няма да ѝ изтръгне телефона от ръцете, няма да проверява съобщенията, няма да крещи, ако закъснее с пет минути.
Всяко „не трябва“ беше откритие.
Не трябва да обяснява защо е в лошо настроение.
Не трябва да измисля оправдания за синините.
Не трябва повече да живее така, сякаш всичко е нейна вина.
Колегите я подкрепяха. Лена носеше кафе и топли кифлички. Олег от ИТ безмълвно поправяше счупения ѝ лаптоп и оставяше бележки: „Справяш се. Ние сме до теб.“ Никой не задаваше излишни въпроси. Просто бяха там.
Тя започна да ходи при психолог. Отначало — защото всички казваха „трябва“. А после — защото сама разбра: трябва да събере себе си наново, парче по парче. И на всяка сесия оставяше по капка страх, по късче вина, по отломка от миналото.
След половин година се разсмя за пръв път истински. Не от любезност, не защото „трябва да се държи“. А защото почувства — живее.
А още след година застана на същата спирка — в леко палто, с открито лице — и за първи път от дълго време си помисли: „Добре ми е. Просто ми е добре. И вече не се страхувам.“
Мина година. Пролет.
Диана седеше в парка с книга и горещо кафе. До нея на пейката си играеха деца, смееха се, някой разхождаше куче. Светът беше обикновен. Но за нея — нов.
На пръстите ѝ вече нямаше пръстени — само тънка гривна, подарък от самата нея за себе си. Знак: тя е оцеляла. И повече никога няма да изгуби себе си.
Видя Лена — същата, която някога просто я прегърна.
— Привет — каза Лена с усмивка. — Как си?
Диана вдигна очи.
— Знаеш ли… щастлива съм. Не шумно, не показно. Просто — щастлива.
— Ти си истинската. Такава беше винаги — отвърна Лена.
Диана кимна. После погледна към небето, към слънцето, което пробиваше през клоните, и прошепна:
— Благодаря. Че остана. Че някога — не замълча.
Защото мълчанието е тъмнина.
А дори най-малкият глас… може да стане светлина.
